“Our parents could easily have suffocated our aspirations. Instead, they believed in us.”
Elliot and Austin Bisnow**
Своя книга с опит да отговори на този въпрос преди време ми подари млад, наистина млад, бизнесмен и икономист от Бургас. Той се казва Явор Русинов,[1] а книгата му е озаглавена „Вечните принципи зад успешното дете. Как да възпитаме отговорно и предприемчиво дете“. Авторът сам си е издател и сам разпространява книгата си.[2]
Заглавието ми напомни много популярна книга на моя приятелка, също издадена наскоро. От предговора на синовете й заимствах мотото. Зачетох Принципите на Русинов и веднага щом стихнах до първия принцип (Свободата) взех молив в ръка, за да пиша и коментирам.
Докато четях, едната от дъщерите бе назначена на длъжност „водещ инженер по решенията“ в може би най-добрата в света компании за анализ и представяне на данни. Когато свърших с четенето, схванах, че всичките ми деца са успешни. „Всички“ ще рече „три“ – две момичета и едно момче. От различни бракове. Те отдавна не са момичета и момче. Вече имат свои деца.
Освен тези три съм научил около тридесет деца да се пързалят добре със ски. Това не е лесно упражнение. Самият уред, ските, са крайно неестествено продължение на крайниците при ходене и пързаляне по сняг. Упражняването им, както и много други неща в живота, изисква смелост, отговорност към и за себе си (защото другите просто не могат да бъдат отговорни за неуспеха, движенията са изключително индивидуални), опазване на другите наоколо, всяка минута вземане на решения и спазване на основополагащи начала на движението и разминаването с мнозина като теб.
„Инженер по решенията“ на български звучи странно.
Във всекидневния език това е название за човек, който прави нещо по машините. В българския вариант на Уикипедия (между другото много лош извор на информация в сравнение с езиците, на които мога да се ориентирам) дори се казва, че този човек най-често е завършил технически университет. Ако „инженер“ е този, който създава машини и се рови из тях, как това умение се отнася към човешките решения? Хората правят безброй избори на ден, всеки от тях е вземане на решение. Всеки избор веднага е отказ от нещо друго, което жертваме, защото ценим повече онова, което сме предпочели. Никой не знае със сигурност дали някой избор няма да се окаже съдбовен.
Всъщност в компанията на дъщеря ми са използвали първичното значение от латински на съществителното „ingenium“ и глагола „ingeniare“, те се подразбират в думата „инженер“. Съществителното може да се преведе като „гений“, „талант“, а глаголът означава „измислям“, „откривам“, „замислям“, „създавам“.
Мисля, че първоначалното значение на „инженер“ би трябвало да е „създател на изкуствен интелект“. Но нека обърна внимание, че дори лопатата и вилицата са чиста проба изкуствен интелект – никъде в природата не се срещат.
Много отдавна разбрах, че подпомагането на решенията може да бъде отделно предприемачество. Един мой близък приятел и състудент, за когото колегите измислиха стихчето „самый хитрий из армян, наш болгарин Онасян“[3] ми помогна да стигна до този извод още в началото на 1980-те години. Тогава той, благодарение на Хелзинкския процес,[4] емигрира в Америка. Ожени се щастливо и във всякакъв смисъл добре за прохождащ емигрант. Но отказа да продължи много успешните семейните дела на тъста в търговията с персийски килими. Това означаваше лишаване от наследство. За да се справи с житейските предизвикателства, колегата – философ по базово образование – създаде фирма „за опростяване на решенията“. Заедно с наш общ професор по психология, световно известен и много оригинален мислител (още го цитирам пред студенти и мои близки), но вече на възраст и друг колега – математик, когото не познавах. Те и двамата произхождаха от Ленинград, сега Петербург и бяха намерили свои роднини в Северна Америка, благодарение на Хелзинкския процес. Фирмата е все още е жива, работи добре и колегите са далеч над средната класа в САЩ.
„Обичам да помагам на хората да решават проблеми с данни и да освобождавам човешкия им потенциал чрез онагледяване на анализа.“ Това е казала дъщеря ми в основното си представяне в Интернет. Ако беше в България, длъжността й вероятно щеше да бъде „старши, а не „водещ“. Не знам защо, но тук често инстинктивното разбиране е, че проблемите се решават с нещо като инструкции, заповеди от онзи, който знае или е началник.
Тя няма инженерно образование. В университета (той е в България) завърши четири основни предмета – бизнес администрация, счетоводство, литература и история на музиката. Много бе интересна магистратурата й: не професорите решават дали си годен да придобиеш званието, а трите-петте предприятия, на които сам си подбрал да им помогнеш да се развиват (и те могат да се намират навсякъде по света). Тя избра „клиентите“ си в Бангалор, един от най-иновационните предприемачески центрове в света, с изключителни предимства в цените и разходите по сделки. Ако всичките те харесат, училището ти връща парите за обучението. Професорът, учителят в този опит е не повече от съветник или опонент. Изборът и отговорността са на ученика.
В моя житейски път се случи следното. При подготовката и защитата на моята магистратура (тогава това се наричаше иначе), научният ми ръководител, известен авторитет, бе почти напълно несъгласен с тезата ми. Но ми остави свободата да убедя научния съвет в това, което смятам за правилно. Основният ми опонент, Борис Марков, се превърна в мой действителен наставник.[5]
Разказвам тези лични истории, за да покажа с какви очи чета тази книга и какво съм разбрал от нея. Успехът и съдбата на децата е тяхно творение, достояние – нещо, което те са заслужили. Добро или лошо. Родителите са дали само началото на техния път.
Няколко думи, без преразказ и подробности, за принципите, споделени и обяснени от Явор Русинов.
Да си призная, бях изненадан, че изложението започва именно със свободата. Малко хора у нас си дават сметка, че тя наистина е вкоренена в човешката природа. От 25 години се занимавам с едно измерване на свободата в икономиките. По-скоро с методология, първоначално съставена от Милтън Фрийдман и Алвин Рабушка, те самите преди това я обсъждат около 20 години. Но най-древните засега известни дума и надпис „свобода“ са от XXIII век преди Христа, произнася се „amagi”, сложна дума е, пише се с два йероглифа и на шумерски означава „липса на принуда“.
Поклонничеството пред свободата е на възраст повече от 40 века. Характерно е за всички култури. Може би най-пълното събрание на разбирания за „свобода“ дава Стаята на Пиер Гудрич в колежа Уабаш, щата Индиана.
Явор Русинов всъщност казва, че свободата е вътрешен мотив за откривателство, усъвършенстване и служене за себе си и другите, че основният ресурс, капитал на човечеството е самия човек. От няколко години насам мои познати изграждат Интернет-портал „Човешкият напредък“, който обобщава историческа статистика от всички области на живота на човечеството. Съставен и се допълва в един храм на Светци на напредъка. Всичките имена в него са на откриватели, на хора, които са преследвали въжделенията си без да увреждат другите и да им отнемат онова, което им принадлежи.
Свободата е умение да правиш именно това, без да накърняваш правото на другите да вършат същото. Затова при Явор Русинов важен принцип са правилата, както той ги нарича „Светът на законите“.
За да го обясни, той често се позовава на Библията, особено Стария завет, но същите идеи се срещат в културите на Шумер, Вавилон, в зороастризма, будизма и Корана. В общи линии подходящите, доброволно съблюдавани и общополезни правила са онези, които се формират спонтанно, отдолу нагоре и са основани на опита на отделния човек. Такива са десетте „Божи заповеди“. Нобеловия лауреат по икономика Фридрих фон Хайек нарича този тип правила „спонтанен (обществен) ред“.
Те се разработват стъпка по стъпка и не организират усилията на отделния човек, а осигуряват цялостния ред, рамката на действията му. Съдържанието им не е обект на „преднамерен контрол „, но е „оставено до голяма степен на въздействието на случайността“. Съдържанието на тези правила е обобщено или абстрактно и – всъщност – много сложно, защото е приложимо в безброй единични случаи на поведение и общуване. Заедно с това резултатът от действията остава отворен за въздействието на други лица и групи, зависи и от множество непредвидени обстоятелства.
Наставничеството помага на детето, на подрастващите, пък и на хората в зряла възраст да се съкрати пътят на опита, преминат от поколения предшественици. Ние учим децата какво са десетте заповеди, за да не ги оставяме те да стигнат през опита до тяхната мъдрост. Един от цитираните от Русинов автори дори смята, че тези заповеди са напълно достатъчна основа за съставяне на компендиум закони за всяка юрисдикция.
Примерът е другият важен фактор на формирането на добрия, успешен и предприемчив човек. Примерът е най-трудното за съобразяване и в същото време е обстоятелството, което винаги присъства в общуването с децата. Тук няма какво да се прави освен родителите да прилагат десетте заповеди в своето собствено поведение и да обсъждат желанията и въжделенията на своите деца и възможностите за тяхното осъществяване. Примерът и обсъждането на Добро и Зло са едно от началата на отглеждането на успешен и добър човек, казва авторът.
Децата задават въпроси. Някъде около времето, когато аз съм роден, Алберт Айнщайн, попитан от редактор на сп. Life, кое е най-важното в живата, отговаря: „да не преставаш да задаваш въпроси, да не губиш никога свещеното любопитство“.
Отговорите на родителите не трябва да бъдат чисти заповеди, а по-скоро обяснения и разсъждение. Както казват децата на моята приятелка, Остин и Елиът, те могат да задушат въжделенията на децата си, но могат и да вярват в техните способности. Заповедта е налагане на воля, която не оставя избор на личността. Дадена от човек, в нея няма святост. Според някои спомени Хитлер често е споделял, че, според него, заповедта е дълбинната същност на всяка човешка мисъл и всяко човешко действие.[6]
Вече споменах и другото – отговорността. Трябва да съм бил 13-14 годишен, когато баща ми каза нещо, което ме мъчи и помага цял живот, но аз никога не посмях да кажа същото толкова рязко на моите деца. Тъкмо се бях научил, помагайки му, да пиша на машина и бях напечатал първият си разказ, много исках той да ми каже какво мисли, дали го харесва. Той го прочете много внимателно и рече: „никой не може да ти каже дали нещо, което си направил е хубаво, добро или не, ти трябва сам да прецениш“.
Отговорността е свободата, готовността да понесеш последиците от изборите, което правиш. Русинов се опитва да даде определен набор съвети за това как се посреща тази отговорност. На това са посветени две части от неговата книга.
Едната е за разбирането на причинно-следствените връзки от децата, схващането, че всеки избор, който хората правят има своите последици. Другата е посветена на обяснението ресурсите (и тяхното разпределение), с които разполагаме, за да постигнат децата, а и ние самите, своите въжделения. Тук става дума за това, какво е обезценка на парите, какво е инвестиция и солидарност, какво се случва с тези феномени на обществения живот при различни форми на организация на държавата и правото.
Неизкушените в стопанската история могат да отворят Библията (Царства, I, 8, 11-18) и да видят какво е предупреждението на Самуил към синовете му, когато те го молят за съвет дали да си изберат цар и управници, вместо да следват Божиите заповеди (традиционното право). Перспективата не е добра.., това е известно още от VIII-VII век преди нашата ера, от когато е датиран този библейски текст.
Причинно-следствените връзки предполагат и разбиране на временния и общо несигурен резултат от нашите действия. Това е един от най-трудните елементи във възпитанието: той предполага толерантност към грешките – и също е основен принцип на възпитание.
Едно от достойнствата на книгата на Явор Русинов е обстоятелството, че тя е една от малкото написани по тази тема от български автор. Понеже е за родители и е свързана с обяснение на феномени от стопанския живот, тя се съчетава добре с комиксите на Ъруин Шиф „Молцко царство. Една приказка за инфлацията и нейния произход“ и „Как се развива икономиката и защо изпада в криза“. Те могат да покажат на децата онова, което родителите са разбрали с много усилия.
Но основното в книгата е, че тя предизвиква родителите да се замислят над онова, което те правят у дома, обичайки и общувайки със своите деца.
** Това казват двамата сина на Марго Мейкол-Бисноу в предговора към нейната книга Raising an Entrepreneur: 10 Rules for Nurturing Risk Takers, Problem Solvers, and Change Makers. (Марго е стар приятел, учредител и първи дарител на Института за пазарна икономика. Познавам синовете от деца.)
[1] Русинов е по образование филолог, но има делова карира в областта на маркетинга и образованието. Баща е на две деца и е на възраст, на която е натрупал достатъчно опит, има какво да сподели.
[2] Книгата може да се поръча с наложен платеж, как да стане това е обяснено на следната страница в Интернет: https://yourchild.eu/ .
[3] Името не е действителното.
[4] Младите хора днес не са чували за този процес. Той бе усилие за международно договаряне (след завладяването на Чехословакия до към 1975 г.), че в страните от Варшавския договор ще се спазват някои човешки права, например това на живот, мнение и пътуване в чужбина, особено за срещи и съединяване на семейства. В договорите са включени и инициативи за разоръжаване (или разведряване), и от тях възниква Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Правителствата от Варшавския договор тогава продължаваха да вярват, че въоръжената борба с капитализма продължава (дори заявиха нещо такива на едно съвещание в София през 1978 г.), но имаха потребност от достъп до кредити в твърда валута, направиха отстъпки и промениха (някои от тях) своите конституции.
[5] Много години по-късно Борис Марков написа книгата „Храм и пазар: човекът в пространството на културата“. Въпреки разликата в жанровете книгите на Марков и Русинов имат един и същ философски подход.
[6] Точно такава фраза не се намира никъде в достъпните източници, но това е точно тълкуване на възгледа на този човек за хората, които е управлявал.
