„Дерастежът днес се развива силно, основно в университетите на богатия Запад, и много от предписанията му на практика са насочени към едно преситено общество. Критиката на икономическия растеж изглежда по друг начин, когато се пише от хората, живеещи в Африка, Латинска Америка или Източна Европа. Въпросът за икономическия растеж е действително глобален и следва да надмине кръгозора на Запада, свикнал да се възприема като интелектуален пътепоказател.“
Това е един от ъглите, под които колумнистът на „Икономически живот“, д-р по икономика Димитър Събев, анализира проблемите в новата си книга „Маркетинг, потребление и икономически растеж“. Предлагаме ви кратък откъс** от изданието, което вече е на книжния ни пазар в каталога на издателство „Изток-Запад“…
В европейски план България никога не е била богата страна – независимо че за кратко в началото на 40-те години на XX век равнището на БВП на човек от населението се доближава до средноевропейското (виж Maddison Project Database 2018). В българската икономическа политика устойчиво се е вкоренила концепцията за „догонване“ на по-богатите западни страни, а икономическият растеж се приема без дискусия за национален приоритет. Многократно са изказвани становища, че в името на растежа следва да се ускорят определени бизнес и инфраструктурни проекти, независимо от ефекта им върху природната среда.
Аргументацията, развита в този труд, ясно показва, че важна е не краткосрочната печалба, а пълната и дългосрочна цена на икономическото развитие – т.е. че следва да се остойностяват всички странични ефекти от растежа, които оказват влияние върху природата и обществото. Някои бизнес начинания може да се осъществят единствено ако разходите (рисковете) се социализират, докато печалбите се приватизират. Но този фундаментален въпрос за обществения интерес в бизнес развитието се дублира от друг, дори по-важен: алтернативите на растежа, т.е. пропуснатите бизнес и човешки възможности, когато краткосрочният ръст на БВП се поставя пред съображения от стратегически и дългосрочен характер.
По думите на проф. Васил Манов „миналото не може да бъде идеал за бъдещето – колкото и прекрасно да е било то“. Следвоенното икономическо чудо и епохата на изобилието създадоха високи очаквания: както в населението на индустриализираните държави, така и в „догонващите“ страни. От днешна гледна точка става ясно, че това минало не е било само „прекрасно“, тъй като просперитетът е постигнат с цената на висок публичен дълг, милитаризация, толерантност към определена трудова миграция и загуба на дива природа. Най-богатите страни в момента са в състояние да поддържат вкоренилите се очаквания за растеж само чрез привличане на още повече дълг, чрез географска експанзия на своите пазари и нископлатен труд на емигранти. Именно към това състояние от близкото минало на неустойчива консумация призовава доктрината, препоръчваща „догонващо развитие“ на страните от средния ешелон като България.
Резонен е въпросът дали ако в името на постигането на консумация на „западно ниво“ размерът на публичния и частния дълг в страната рязко нарасне, националните природни паркове претърпят невъзвратима деградация, а националната култура бъде претопена в глобалната амалгама – дали народът ще забогатее от подобно развитие, или напротив – ще обеднее? Дори да е възможно в сегашното поколение да се постигне някакво „догонване“ на посочената социална цена, то ще донесе нови и непознати разходи за следващите поколения.
Възможно е и друго мислене: в хода на своето развитие България е съхранила черти от общественото и природното си наследство, които са били загубени в ранноиндустриализираните държави. В едно възможно бъдеще, когато ограниченията на консумацията ще са ежедневие, а изобилието ще е спомен от миналото (вероятно оценяван негативно) това, което България днес все още има като домашна икономика, равнище на социална подкрепа и предпочитания към опазване на околната среда, рязко ще повиши ценността си в европейски и световен план.
Тогава, с подходящи маркетингови въздействия, характерът на потреблението в България би могъл да се превърне в модел за „богатия свят“: по-далеч от разглезеното консумиране, по-близко до отговорното потребление, избягвайки кредита, разчитайки на домашно производство, споделяйки в общността. Ако стратегическата възможност от подобно развитие се осъзнае, маркетингът ще играе ключова роля за осъществяването ѝ в две насоки: първо, за да популяризира разумното потребление на вътрешния пазар, второ – за да открои по-добрия, „български тип“ потребление сред европейските страни.
Предприетото тук емпирично изследване показа, че вероятно има „български тип потребител“: избягващ кредита, стараещ се да не прави неразумни покупки, разчитащ на домашна икономика и на близки хора в случай на нужда. Този тип потребител в никакъв случай не е ентусиаст на пост-растежа и при високи доходи би бил склонен към разглезена консумация. Въпреки това наличието на подобен модел на потребителско поведение дава основание да се смята, че потреблението, (което ще е свойствено за новата епоха) на пост-растежа няма да е чуждо на българското общество.
**Маркетинг, потребление и икономически растеж. 2021. Изд. „Изток-Запад“, стр. 260-262.
