Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Тихо, безкритично и почти без обществен отзвук в предизборната суетня служебното правителство удължи програмата за компенсации за небитовите потребители на електрическа енергия до края на 2022 година. За три месеца ще бъдат похарчени близо 3,6 милиарда лева, от които 380 милиона към операторите за субсидиране на покупката на енергия за технологичните им разходи, а 3 214 милиона лева ще покрият превишението на борсовата цена над 250 лв./мвтч. за бизнеси, общини, болници и др.
- Неусетно тази държавна политика се превърна във втория най-голям харч в публичните финанси след пенсиите. Наскоро предупредихме, че месечните разходи може да достигнат 1 милиард, но решението на правителството надхвърли и тези мрачни прогнози. Ако този подход се запази, на годишна основа говорим за субсидии от 13-15 милиарда лева. За сравнение, всички разходи за пенсии, след няколкото увеличения, ще бъдат 15,6 млрд. лева през 2022 г.
- Размахът на трансфера към бизнеса е с огромно макроикономическо измерение. При 1,2 млрд. лева на месец запазването на тази програма ще означава субсидиране на таван на енергийните цени за близо 10% от БВП. Ако добавим покриването на загубите на топлофикацията в София и 25-те стотинки за литър гориво и отделно намалените данъци върху част от енергията, сметката набъбва застрашително. За сравнение, за 12-те месеца до септември /по данни на Bruegel/ най-висока „сметка“ за субсидиране и компенсиране на поскъпването на енергоизточниците имаше във Великобритания – 6,5% от БВП, Хърватия – 4,1% от БВП и Гърция – 3,7% от БВП. Да, много правителства тепърва ще въвеждат пакети от помощи и компенсации – но дори внушително звучащите 200 милиарда евро, предложени в Германия, са едва 5% от БВП на страната.
- И така, създадохме мастодонт за преразпределение на милиарди без ясен политически и икономически механизъм за премахването му. Вместо насърчаване на дългосрочно договаряне и предвидимост, сега практически целият бизнес е заложник на волята на министерския съвет и през три месеца очаква златния подпис за одобряване на субсидиите. Оттук насетне връщането към пазара или създаване на прозрачен и легитимен начин на одържавяване на печалбите в енергетиката – например чрез данък, гласуван от законодателя – ще среща организиран и мотивиран отпор.
- Няма никакъв смислен отговор на поне два въпроса. Първият и най-очевиден е защо компенсациите са за всички бизнес потребители. Каква е логиката държавата да осигурява субсидирана евтина електроенергия за едно предприятие, ако то може да продава продукцията си на повишени крайни цени? В този случай излиза, че някои компании дори печелят повече – продават скъпо заради глобалната инфлация, но българската държава плаща, за да имат евтин ток. За да сме съвсем директни – къде е логиката например рафинерията на „Лукойл“ да генерира рекордни печалби благодарение на конюнктурата, и на това отгоре да получава милиони компенсации за електроенергия. Дали това е приемлив за данъкоплатците начин за харчене на фискален ресурс?
- Другият е за размера на компенсациите. Кой реши, че бизнесът трябва да има гарантирана цена от 250 лева? В един момент компенсациите бяха фиксирана сума на мегаватчас, после станаха 80% от горницата над референтна цена. Във втория случай държавата пак плащаше много, но поне и потребителят усещаше ефект на поскъпването и имаше стимули да търси алтернативи и енергийна ефективност.
- Мащабът на преразределението е толкова голям, че дори малки промени в параметрите могат да освободят огромен ресурс за бюджета. Ако например потребителите плащат дори само 10% oт разликата между борсовата цена и фиксираната oт 250 лева, това ще означава 1 милиард по-нисък бюджетен дефицит на годишна основа.
