Ако Европа (заедно с Канада) не се превърне в значима военна сила, съществува реалната опасност отбраната на Гренландия да остане в ръцете, по-точно в лапите на белите мечки. А техният брой намалява поради „несъществуващото“ глобално затопляне…
Когато дойде новината за операцията по арестуването на Мадуро във Венецуела, един от въпросите, които незабавно бяха повдигнати беше в каква степен подобни действия са в съответствие с международното право. Отговорът разбира се е, че в почти никаква и затова администрацията на Тръмп побърза да наблегне на емоционални и дори етични аргументи, а не да обосновава законността на операцията.
Тук е мястото да подчертая*, че не изпитвам никаква симпатия или съчувствие към режима на Мадуро, но въпросът има принципна страна. Разбира се, „тръмпистите“ и всякакви други привърженици на „реалполитиката“ и отрицатели на всякакви „либерални лиготии“ ще ни заявят в лицето, че ООН е мъртва, че международното право е фикция и че става това, което реши по-силният. В подобни твърдения има известна доза истина, но количеството на цинизма е несравнимо по-голямо. И понеже всички са на вълната на „реалполитиката“ и на „прагматизма“, възниква въпросът: след като Тръмп се „разпореди“ набързо в една все пак независима държава (без значение дали режимът й ни харесва или не), възможно ли е утре той да се „разпореди“ на някое място, обявено от него за зона на „жизнените интереси“ на САЩ и /или свързано с националната сигурност на страната.
До този момент ние вече имаме две отколешни заявки от страна на най-титулуваният специалист по недвижимите имоти в света. Горе-долу по едно и също време, Тръмп обяви че иска да присъедини към Съединените щати Гренландия, както и че Канада може да стане новият щат на държавата, която ръководи.
За да не изглежда заканата му като „приказки на воденица“ или пък като нещо хвърлено в публичното пространство с PR цел, а след това забравено и изоставено, през месец декември 2025 година, Доналд Тръмп назначи губернатора на Луизиана – Джеф Ландри за свой „специален пратеник за Гренландия“. Някой би казал ехидно, че Тръмп е завидял на руския патриарх Кирил, който преди няколко години отиде да проповядва в Антарктида. Патриарх Гундяев тогава има възможността да говори за „светото православие“ на пингвините, тъй като нямаше кой да го слуша и в буквален, и в преносен смисъл. Само че Гренландия е доста по-населена от Антарктида (бившата датска колония Гренландия е с население от около 57 000 души) и назначаването на „специален пратеник“ предполага, че в обозримо време последният ще започне да води някакви преговори с местните автономни власти, както и с метрополията в Копенхаген.
Подобна перспектива предизвика нова вълна от критики в Дания и в Гренландия, където малко се интересуват от съображенията на Тръмп, без значение дали амбициите му са породени от военно-стратегически съображения или от минералните богатства на острова.
Тук няма да се разпростираме върху стратегическото положение на Гренландия между Европа и Северна Америка и спрямо акваторията на Северния ледовит океан. През Студената война островът действително беше ключов обект за американската система за противоракетна отбрана, по-специално за ранното предупреждение срещу изстрелване на междуконтинентални балистични ракети от съветска територия срещу САЩ. Няма да анализираме и наличните нефтени запаси и редкоземни елементи от критично значение в хода на търговската война между Съединените щати и Китай. Принципно, тези факти са известни, а по-сериозният им анализ би изисквал отделна публикация.
По-важно е друго. Дания е съюзник на САЩ в рамките на НАТО. Десетилетия, щабът координиращ военно въздушните сили на страните от НАТО е в Копенхаген. Също десетилетия, Дания лоялно е предоставяла пълен достъп на американските въоръжени сили на територията на Гренландия. Всъщност, американците сами изоставят базите си в Гренландия след рухването на Съветския съюз, смятайки, че те вече не са необходими.
Тръмп твърди, че на Гренландия имало присъствие на Русия и Китай. Всъщност, със сигурност може да се каже, че на сушата там не е стъпил нито един руснак или китаец. Не знаем как е днес, но преди години броят на патрулиращите към северния бряг на острова датчани беше удвоен. От един, граничарите станаха двама. Това не е анекдот. Тези двама души имаха пълен контрол над ситуацията, защото срещу тях нямаше жив човек…
Формалното основание за безпокойството на Тръмп е фактът, че Китай търси всякакви възможности за сътрудничество със страните, които имат излаз на Северния ледовит океан, в това число и с Дания. Само че, въпросът за отношенията с Китай може спокойно да бъде регулиран вътре в НАТО или дори двустранно между Дания и САЩ, както най-вероятно би предпочел Тръмп. Не е необходимо САЩ да анексира или да купува Гренландия, за да се отреже достъпът на когото и да било до сушата или териториалните води на острова.
Въпрос на елементарни преговори е да се върне американското военно присъствие на острова, особено като се има пред вид фактът, че макар и изоставени, старите американски бази са налични. Пак въпрос на преговори е възможността да се договори експлоатацията на наличните находища на всевъзможни „критични“ минерали в Гренландия. Затова преди повече от сто години хората са измислили концесиите. Концесионирането на едно или друго находище е въпрос на рутинна процедура, стига да има интерес и мотивация у потенциалния концесионер и да не съществуват някакви трудно преодолими пречки от техническо или регулаторно ниво. (Условията на добив в Гренландия са изключително сурови, добивът на каквото и да е е скъп и интересът на частните компании към работа в полярни условия също е не чак толкова елементарен въпрос).
Ясно е, че Тръмп би предпочел концесионирането да бъде вършено от американското правителство. Това би било и напълно в синхрон с неистовия му стремеж да направи клана си велик, макар и не отново, а за първи път. Проблемът е, че ако САЩ (по-скоро Тръмп) иска да установи суверенитета си над Гренландия, това би струвало колосална сума, без значение каква схема на изплащане бъде договорена. Последното създава сериозни съмнения, че идеята за силова окупация на Гренландия под някакъв благовиден предлог (или китка от благовидни предлози) не бива да бъде изключвана като възможен сценарий. Последното би създало ужасяващ прецедент с опустошителни последствия за сигурността на целия „организиран Запад“.
Години наред, Кремълските агитатори не спираха да ни облъчват, че членството в НАТО не е гаранция за сигурност, в случай, че е на лице конфликт между две държави – членки. Разбира се, нямаше такъв случай в исторически план и затова бяхме „будалкани“, като ни се изтъкваше случаят с Кипър. Пропагандистите от Москва не се трогваха от факта, че конфликтът в Кипър не беше между Гърция и Турция, а в резултат от опита на група оглупели военни превратаджии да присъединят Кипър към Гърция. Съответно, турските войски дебаркираха в Северен Кипър и създадоха зона за сигурност на турското население, която беше обявена за независима държава, за момента призната само от Република Труция. Това не е въоръжен конфликт между Турция и Гърция и колкото и да се влошават отношенията между двете държави от време на време, те не са изстреляли една срещу друга и един куршум, откакто са членове на НАТО.
Можем да си представи неистовата радост на нашите „копейки“, ако Съединените щати, решат да си „вземат“ Гренландия, защото им трябва за едно или за друго. Налага се пак да повторим, че сценарият с покупко-продажбата не е задължителен, първо защото Дания и Гренландия не са съгласни и второ, защото цената на сделката би била колосална, а външният дълг на САЩ и сега е число, което човешкият ум трудно може да осмисли. Не е чак толкова трудно, Тръмп да реши, че с грижата на добър стопанин може да придобие Гренландия, без да плаща. Това ще бъде напълно в синхрон и с начина му на мислене и с методите му на действие.
Затова акцията във Венецуела е лош сигнал. Тя има рационални мотиви, които никой не може да оспори. Лошото е, че днес ще накажат лошите във Венецуела, но утре може да го отнесе някой от добрите. При това – от най-добрите. Към момента на написване на този текст, нещата отиват не към наказване на лошите, а към наказване на досегашния „алфа мъжкар“ в глутницата на лошите и започване на „ползотворно бизнес сътрудничество“ с останалата част на глутницата. Политиците, които бяха спечелили оспорените от САЩ и от ЕС избори, до този момент са напълно неглижирани, а вицепрезидентката на Мадуро вече встъпи в президентската си функция.
Така че, днес във Венецуела, а утре може би в Гренландия. Вдруги ден, може би в Канада. Единствената добра новина е, че засега съм длъжен да напиша изрично „може би“ пред мрачните си прогнози. Дано бъда опроверган. Лошото е, че маниакалното преклонение към силата и пред „реалполитиката“ оправдава всякакви такива действия, без да е необходимо дори да се прибягва към морално-етични еквилибристики.
Оттук нататък, всичко което може да се каже има опасност да бъде прието от читателите като клише, но се налага да повторим. От заявлението на Тръмп – „Европейският съюз има нужда от нас, за да го има, и те го знаят“, ясно се вижда, че вождът на „отново велика Америка“ смята, че Европейският съюз е васална формация на САЩ и трябва да си опича акъла, ако не иска да прекрати съществуването си. Кой ще прекрати съществуването на ЕС засега не се посочва, но не липсват кандидати – от Владимир Владимирович Путин, та до самия Тръмп.
Никой не може да отрече, че Съединените щати имат собствен принос в изграждането на ЕС още от самото начало. Би било неблагодарност да се забравят „Плана Маршал“ и изричната подкрепа на САЩ за създаването на Европейската икономическа общност. Но ако не дай си, Боже, президентът на САЩ през 50- беше Тръмп, едва ли щяхме да видим и едно от споразуменията залегнали в основата на ЕС, да не говорим за „плана Маршал“.
Тръмп не би похарчил и счупен грош за възстановяването на Европа и със сигурност би обяснил, че с „чичо Джо“, тоест с Путин, ще се прави „голям бизнес“. Още повече, че по време на „Голямата депресия“ е имало достатъчно прецеденти в това отношение със строителството на металургични, машиностроителни и автомобилни заводи по изцяло американски проекти, с американска екипировка, с американски „шеф монтаж“ и дори с американска продукция. Вижте просто тогавашните модели на американските автомобили …
Така че, ситуацията не се е подобрила, напротив – става по-лоша. Европа (не само ЕС, а Европа като цяло, заедно с Канада), трябва да повиши отбранителния си капацитет, да създаде собствена централизирана въоръжена сила и да покаже нагледно, че не е село без кучета. Още по-точно – да покаже, че закачките с нея могат да са с летален изход за нападателя. Потенциалните кандидати за агресори, общо взето разбират само този език.
*Анализът е публикуван първо в изданието „Свободен народ„…
