Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Септември, 1995 г., учениците тъкмо са започнали учебната година. Няколко месеца по-рано Левски, София е станал шампион на България по футбол, а националният отбор обръща Германия в квалификацията за Евро’96 с 3:2. Пет години след началото на прехода приватизацията е мъчителна и бавна, но все пак с някои първи успехи – най-големите пивоварни вече са частни. Междувременно, инфлацията от началото на годината е 17% – изглежда много, но е сериозен спад от достигнатия темп от 120% за 1994 година. В този момент управлението на Жан Виденов, успяло да спечели солидно мнозинство от 125 депутата, се захваща с контрол върху цените.
Много от нас помнят как завърши това – фалит на практически цялата финансова система, левът се обезценява спрямо долара 42 пъти, а инфлацията през 1996 г. и 1997 г. достига 312% и 548%. Но не това е важното в случая. Ако отворите закона за цените, приет от борците с инфлацията, ще прочетете, че „цените на стоките и услугите се образуват в съответствие с търсенето и предлагането на вътрешния пазар“, че „цените на стоките и услугите се договарят свободно“, и че само „за постигане на пазарно равновесие държавата регулира цените на ограничен кръг стоки и услуги“. Дори Жан Виденов си дава сметка, че свободната пазарна икономика е правилото, а държавното регулиране на цените е изключението.
Три десетилетия по-късно дори по-голямо парламентарно мнозинство на новата формация на премиера Румен Радев отива смело далеч по-напред, реабилитирайки всеобхватно централното планиране. В предложените нови текстове в закона за защита на потребителите откриваме, че се забранява увеличаване на цените, освен ако не е икономически обосновано. Жан Виденов опита да контролира търговията с ограничен кръг стоки и услуги, днешните управляващи искат да одобряват всяка промяна на цената на всяка стока и услуга. Как точно – ще стане ясно от бъдеща методика, изготвена от правителството. Но отсега прозира философията на контрола – държавни служители ще вадят калкулаторите и ще опитат да остойностят всяка стопанска операция и всеки разход, който се извършва от бизнеса, после ще трябва да ги разпределят на хиляди и милиони продукти, ще анализират и разпореждат какви и колко инвестиции са нужни на всяко предприятие, а накрая ще трябва да измислят и каква трябва да е приемливата за чиновника-експерт печалба.
Но амбицията не свършва тук. Управляващите предлагат и много нови регулации в закона за защита на конкуренцията, всяко от които налага значителни разходи по съобразяването, увеличава непредвидимостта за предприятията и ограничава свободната инициатива до степен, която практически забранява широк кръг дейности за бизнеса, съществуващи от столетия в страните с утвърдена пазарна икономика.
Създава се т.нар. специален режим на прозрачност, който изисква от търговци над определен мащаб да предоставят ежедневно данни за структурата на цените и да съхраняват данни за ценообразуването не по-малко от пет години. Това налага допълнителен административен разход за всички, попаднали в обхвата на разпоредбата. Отделно, тази информация без съмнение е търговска тайна, и нарушаването ѝ с бланкетна норма създава сериозен риск от злоупотреби. Но по-важно – самата формулировка разкрива, че авторите из основи не знаят как функционира пазарът и каква е ролята на цените; в техните глави цената се определя с формула, базирана на извършени в миналото разходи. Дори хората на Жан Виденов в закона за цените признават, че цените са следствие от търсене и предлагане, това предполага свобода на договаряне, потребителски избор и динамично производство и доставка, движени от очакванията за печалба на предприемачите.
Подобен опит да се разруши истинската пазарна конкуренция е новият централен регистър за проследимост на доставките. Обхватът е на практика пълен и се отнася до всяка сделка с храни и селскостопански суровини. За да направят нещата още по-вредни, е добавено „и други“ – т.е. изискванията в някакъв момент може да се разпрострат върху всичко по преценка на управляващите. Задължението за отчетност налага пряк разход върху всички засегнати, отново възниква съмнение за съхранението и използването на чувствителна търговска информация. А по-важното е, че всъщност този регистър е изначално безсмислен – и в момента приходната администрация получава данни за сделките в страната и при внос, както и финалната реализация в търговията на дребно; каквото няма – Комисията за защита на конкуренцията може да изиска и ще получи.
Въвежда се ново понятие – съвместно господстващо положение. Това се прави, за да се забрани на предприятия, които заедно притежават пазарна сила, която предполагаемо им позволява да възпрепятстват конкуренцията на даден пазар, да налагат „прекомерно високи цени“. Отново прозира вярата, че чиновникът-експерт трябва да прецени коя цена е приемлива и коя – „прекомерно висока“. За всичко това се очаква КЗК да прави анализи по методика и показатели, които в бъдеще ще бъдат приети от правителството. Аргументацията е проста – понеже много трудно се доказва картел, по-лесно е да приемем, че такъв има, нищо, че няма никакви доказателства за взаимно договаряне и опит за препятстване на конкуренцията. И, съответно, да регулираме търговската практика на такива предприятия, като оставим търговците сами да доказват, че няма картел. Така написана обаче, тази разпоредба позволява на КЗК да я разпростре върху почти всички – разгледайте всеки сектор на търговия, услуги или производство и ще откриете, че почти навсякъде няколко (със сигурност под 10, а често 3-4) компании имат значителен пазарен дял. С други думи – по новия закон по подозрение за съвместно господстващо положение ще се слага таван на цените практически навсякъде. Или, по-точно – там, където КЗК реши да се активира.
Тези разпоредби създават усещане, че са писани с мисъл срещу търговските вериги. Още по-силно дава това усещане значителното разширяване на кръга на считаните за нелоялни търговски практики. В закона са предвидени нови 20 практики, при възможна делегация за дописване на списъка от правителството, т.е. без да минават за одобрение от законодателната власт. Ако всяка от тези забрани се приложи както е написана, това би върнало търговията половин век назад – много от дейностите и възможностите, от които се възползват потребителите, няма да бъдат разрешени. Впрочем, много от производителите доставчици на веригите, които и в момента печелят, инвестират и разширяват бизнеса си, ще загубят. В същото време, да не пропускаме, че потребителят има избор – над 50% от търговията с храни се осъществява в малки и независими магазини, извън големите търговски вериги. Който предпочита техния бизнес модел, включително цени, удобство, качество и асортимент на стоките, е свободен да купува от тях. Но може би най-същественото е, че законът обръща доказателствената тежест – КЗК обявява дадена практика на търговец за нелоялна и забранена, а предприятието трябва да докаже, че не е. Органите по конкуренцията затова съществуват, имат ресурси и получават финансиране от данъците на всички – именно за да разследват и доказват кой нарушава конкуренцията; обратното е произвол.
Цялата кампания показва дълбоко неразбиране за същността на пазара и ролята на свободното договаряне на цените. Централното планиране, на което се основава социалистическата икономика, предполага взимане на решения от всезнаещ орган, своеобразен главен мозък, който има цялата информация за потребностите и възможностите на милиони хора във всеки един момент, за наличните ресурси и технологии за всеки отделен бизнес процес и т.н. Но, както пише Хайек преди близо век, знанието в обществото е разпръснато, отделно то се променя постоянно и няма как да бъде събрано накуп така, че да насочва ефективно ресурсите. Каква е алтернативата, колкото и да е трудно да се възприеме от обсебените от вярата в човешкия интелект и изчислителните машини, работещи с данни? Нарича се свободен пазар – координация на избори и действия на милиони индивиди, които като производители или потребители демонстрират нуждите, предпочитанията и способностите си в взаимодействие с другите. Какво насочва и регулира решенията им тогава – именно цените, които са сигналният механизъм на пазарното стопанство. Ако в даден момент предлагането на една стока е ниско, а търсенето високо – цената се вдига, това дава стимул на повече предприемачи да започнат да предлагат стоката в бъдеще, а заедно с това ограничават потреблението й. Впрочем, това е ролята на печалбите – именно те са двигателят на предприемаческата активност и склонността за поемане на риск. Когато на определен пазар, независимо дали географски или продуктов, има висока печалба, това привлича нови играчи; в началото те печелят повече, постепенно конкуренцията намалява печалбите и така до следващата ниша, която привлича инвеститорите.
На всичкото отгоре, целият порив за връщане на централното планиране и смачкване на свободата е резултат предимно от медийна истерия. На фона на изцепки като „галопиращи цени“ и „всичко стана от лев в евро“, т.е. удвои се, ето какви са фактите. За 12 месеца от април 2025 г. цените са се повишили средно с 6,8%. Ако разгледаме в детайл, ще видим, че за стоки и услуги, представляващи 11% от кошницата, цените всъщност са паднали, за над 51% от теглото на кошницата цените са се увеличили с между 0 и 5%, за още 16% – с между 5 и 10%. Ако гледаме само храните, там за 2/3 от кошницата цените са се увеличили с между 0 и 5%, около 13% от кошницата с храни поевтинява, а също толкова поскъпва с над 10%. Тук не е мястото да коментираме ефекта на цените на петрола; така или иначе, инфлацията е висока, но далеч от апокалиптичните картини, които се чертаят.
Все пак има още време здравият разум и стопанската логика да надделеят. Ако икономическите аргументи не са чути, нека поне воюващите с пазара прочетат какво пише в Конституцията. Според нея, както пише Конституционният съд в свое решение още през 1993 г., „Частната собственост е основа на всяко пазарно стопанство. С действащата Конституция Република България е дала израз на стремежа си да изгради подобно стопанство и това ясно личи от чл. 19, ал. 1[1], където е предвидено, че икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива.“
А иначе от времето на император Диоклециан преди 17 века опитът за ценови контрол завършва с икономическа катастрофа.
[1] Конституция на РБ: „Чл. 19. (1) Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива“
