Това заявява доц. д-р Теодор Дечев в интервю* пред Вадим Мансуров за изданието CALIBER.az…
Енергийната криза в Европа на фона на войната в Персийския залив и нейното развитие. Ситуацията в Европа и Южният газов коридор.
Възникналата енергийна криза е факт, но не бива да се забравя, че такава криза възниква не за първи път. Били сме свидетели на поредица от кризи, характеризиращи се с драстични промени и в цените на суровия нефт, и в обема на добитите количества от него.
Една от най-известните енергийни кризи е тази, която избухва вследствие на ембаргото, наложено от арабските страни, след поражението на Египет и Сирия във войната „Йом Кипур“. За тези, които не помнят ще поясня.
Най-сериозната икономическа последица от „Йом Кипур“, известна и като „Октомврийската война“, е наложеното от членовете на Организацията на арабските страни износителки на петрол (OAPEC), включваща арабските страни – членки на OPEC, заедно с Египет, Сирия и Тунис, петролно ембарго. Ембаргото е наложено срещу САЩ и други страни, най-вече европейски, които повече или по-малко подкрепят Израел. Това е първата петролна криза, по време на която цената на петрола за барел се покачва поне четири пъти в рамките на няколко месеца. Ембаргото продължава до март 1974 година. Цените на петрола никога повече не се връщат на равнищата от преди тази криза, макар че тогавашната му цена е смешна от днешна гледна точка.
Това ембарго дава началото на световна икономическа рецесия. В много държави има рязък ръст на инфлацията и на безработицата през следващите няколко години. С други думи – ефектът от петролното ембарго от 1973 година е дългосрочен, въпреки, че се открояват и редица краткосрочни въздействия, за които вече стана дума. Цените на нефта и на неговите деривати се повишават няколко пъти и това слага началото на съвсем нов период, да не кажем – епоха в международните икономически отношения.
Много интересен факт е, че в тогавашна социалистическа България, започналата през 1973 година рецесия, довежда до поредната дългова криза. Световната рецесия повлича и социалистическа България, чиято икономика се оказва достатъчно свързана със световната, за да понесе и тя тежки последствия от ставащото. (Иванов, Мартин, Икономиката на комунистическа България (1963 – 1989), В: Ивайло Знеполски (ред.), История на Народна република България: Режимът и обществото, 2009 г., София, Изд.: Сиела софт енд пъблишинг, ISBN 978-954-28-0588-5, стр. 314 – 315).
Петролното ембарго е първият случай, когато търговията с енергоносители е използвана като геополитическо оръжие. Станалото дава сериозна глътка въздух и на Съветския съюз, поради покачването на цените. Ембаргото повлиява по решителен начин и на ускоряването на редица проекти, които дават възможност на СССР да изнася нефт и природен газ за европейски страни. Всъщност, даже днес ние усещаме още ехото на Петролното ембарго от 1973 година.
Също така, арабските страни (а за жалост не само те) разбират, че петролът им може да се използва като политическо и икономическо оръжие срещу нациите, зависещи от доставките.
Въпросът е в това, че след петролното ембарго идват и други събития ,които предизвикват подобни ценови кризи – началото на Ислямската революция в Иран; началото на войната между Иран и Ирак; Първата война в Залива – завладяването на Кувейт от Ирак и последвалата операция „Пустинна буря“; Азиатската икономическа криза; общата стачка във Венецуела; глобалната финансова криза през 2009 и „Арабската пролет“. Всяко от тези събития е довеждало да резки промени и в цените и в обема на добива на суров нефт.
Всичко това идва да покаже, че днешната ситуация е безспорно извънредна, но не е изключителна и единствена по рода си. Подобни неща са ставали много пъти и държавите по света и най-вече европейските винаги са се справяли с тях. Впрочем, в момента, положението в САЩ е по-тежко отколкото в Европа, що се отнася до ръста на цените. Най-същественият проблем в Европа продължава да бъде цената на керосина – на авиационното гориво. Ако автомобилните горива – бензин и дизел са поскъпнали средно с около 20 процента, то керосинът е поскъпнал два пъти.
Знам, че в момента в Азербайджан, а и в Армения не е „бон тон“ да се критикува президентът на Съединените щати. Всъщност, подписаните от президента Илхам Алиев и премиерът Никол Пашинян документи за помирение в Белия дом с посредничеството на Президента Тръмп са може би единственото негово положително дело, откакто е започнал втория си мандат. Но истината е, че като цяло, дейността на президента Тръмп е в много голяма степен силно непредсказуема. За един политик, предсказуемостта е нещо много важно – тя е достойнство на съответния политик, а не дефект. Непредсказуемостта на действията на държавния глава на най-могъщата военно, а и технологично, страна в света е огромен, глобален проблем.
Човек остава с впечатлението, че действията на президента Тръмп целят задържането на Ормузкия пролив затворен, а не неговото отваряне за свободно плаване. Това е голям проблем за глобалната търговия, защото през Ормузкия пролив по данни на RANE-Stratfor, минават 38 % процента от добития суров нефт; 29 % от течния пропан-бутан (LPG); 19 % от втечнения природен газ (LNG); 19 % от рафинираните петролни продукти; 13 % от торовете и други химикали; 2,8 % от контейнерните превози и 2,4 % от превоза на сухи товари, включително зърно.
Възниква въпросът, защо възниква подобен ефект. Едното обосновано предположение е, че просто американското военно командване и държавното политическо ръководство, не са преценили точно ситуацията и са очаквали бързо рухване на Ислямската република, още повече след гибелта на политическите й лидери през първите дни. Ако е било така, очевидно е, че това очакване не е било точно.
Друга силно правдоподобна хипотеза е, че в момента Тръмп оказва натиск върху Китай, създавайки затруднения на снабдяването на Поднебесната империя със суров нефт. Известно е, че Китай внася големи количества суров нефт от страните от Персийския залив, в това число и от Иран, с който го свързват ако не съюзнически то поне добри приятелски отношения. Известно е също така, че за улеснение на вноса на нефт от страните от Персийския залив, Китай построи навремето терминал на брега на Бенгалския залив в Мианмар (бившата Бирма). От този терминал на север до китайска територия се движи нефтопровод, а успоредно на него се движи газопровод. По газопровода се пренася природен газ, находищата на който се намират точно на територията от която бяха прогонени единствените мюсюлмани в Мианмар – рохинджите.
Осигуряването на физическата сигурност на тези линейни съоръжения е трудна задача, още повече че по трасето им са заели позиция най-различни племенни милиции, с най-различни обвързаности със заинтересувани страни – от Китай до Индия. Въпреки това, Китай предпочита този на пръв поглед рискован маршрут, пред много по-рискованото упражнение да превозва нефт с танкери през Сингапурския пролив, където пиратството е съпоставимо с това в Гвинейския залив и около протока Баб Ел Мандеб.
Така или иначе, страните от Персийския залив са много важни доставчици на суров нефт за Китай и блокирането на Ормузкия пролив не е повод за радост нито в Пекин, нито където и да е в Китай.
Трета хипотеза, която също има право на живот е, че военните действия целят точно повишаването на цените на нефта, а и на природния газ. В САЩ има голям клъстер компании, които се занимават с добив на шистов газ, на шистов нефт, на нефт от нефтоносни пясъци, на нефт при тежки природни услови и ниски температури. Добиваният от тези компании нефт, несъмнено е с доста по-висока себестойност от нефта, който се добива в Персийския залив. Посочените компании стоят много близо до президента Тръмп и в идеологически план и чисто практически, като предизборни донори и така нататък. Повишаването на цените на природния газ, също е добра новина за компаниите добиващи шистов газ. Без изобщо да тръби това, президентът Тръмп с действията си създава много по-благоприятна бизнес среда за всички тези компании, в сравнение с по-мирни периоди.
Отделен въпрос е, че блокирането на износа на втечнен природен газ (LNG) е благоприятно за американските компании, които търгуват с този продукт. Те разполагат с количества, превозват го с танкери, които няма да минават през Ормузкия пролив, а примерно ще плават през Атлантическия океан и ще се възползват от повишаването на цените.
Впрочем, подобни ползи има и Владимир Владимирович Путин. Разказват, че преди много години, Доналд Тръмп провеждал конкурс „Мис Вселена“ в Москва и много се вълнувал дали Путин ще посети конкурса. Руският лидер не дошъл, но изпратил на Тръмп красив подарък – кутия от рядко черно дърво с писмо в нея. Какъв е бил текстът на писмото не се знае, но Тръмп бил много щастлив. При сегашната ситуация, кутията би трябвало да приеме вече формата на сандък, а вътре далече не трябва да има само писмо. Едва ли военната инвазия срещу Иран е била замислена с главна цел да бъде направена услуга на Путин, но е очевидно, че Тръмп няма нищо против подобен страничен ефект от действията му. В момента Русия просто получава извънредна и общо взето неочаквана финансова инжекция от повишените цени на суровия нефт и петролните деривати на световния пазар.
Всъщност, непредсказуемостта на действията на президента на САЩ, към която трябва да прибавим и далеч не „склонното към сътрудничество“ поведение на Иран, са проблем, който е по-голям от чисто техническото преодоляване на възникналата криза с доставките на енергоносители, а оттам и съответната ценова криза.
На този фон, страните които в момента са в преки делови отношения с Азербайджан и ползват доставки на природен газ по Южния газов коридор са в много благоприятно положение. Може само да се съжалява, че обемът на доставките е ограничен до днешните си нива, но от друга страна е факт, че азербайджанските доставки обслужват значителен брой държави на доста голяма територия. Когато руските (като и други, но руските в момента са най-активни) агенти за влияние се опитват да омаловажават ролята на Южния газов коридор, те обикновено сравняват обема на доставките по ЮГК днес с обема на руските доставки за Германия, преди ескалацията на войната в Украйна. Трябва обаче да се има пред вид, че Германия е огромен консуматор на природен газ – както като гориво, така и като суровина. Азербайджанските доставки вече са от значение за цяла Югоизточна Европа. За Турция, Гърция, България и Италия, азербайджанските доставки са изключително изгодни в момента и ние можем само да се молим за физическата сигурност и цялост на Южния газов коридор. Много скоро, Албания ще бъде газифицирана изяло за сметка на Трансадриатическия газопровод. Интерконекторът „София-Ниш“ от своя страна диверсифицира снабдяването на природен газ на Сърбия.
Отделен въпрос е, че ако бъде преодолян проблемът с блокирането на строежа на Транс-Каспийския газопровод – нещо което се дължи на опозицията на Русия и в определена степен на Иран, азербайджанската газова инфраструктура вече ще се захранва от находищата на една от трите страни с най-големи запаси от природен газ в света – Туркменистан. Разбира се, не бива да си правим илюзии, че Русия лесно ще отстъпи от заетата враждебна позиция по въпроса за Транс-Каспийския газопровод, защото това би било погребален звън над кончината на геополитическите амбиции, на и без това вече обезкървения „Газпром“.
Случаят с България има своя специфика, защото България купува природен газ най-вече като суровина за индустрията (два големи завода за изкуствени торове), а не толкова като гориво за отопление. Под 18 % процента от населението в България ползват така нареченото централно парно отопление. Фактът, че имаме дългосрочни договори за азербайджански газ, на много приемлива и разумна цена, би могъл да бъде от изключително значение за българската химическа промишленост, особено на фона на възникващата „торова“ криза.
Отношенията между ЕС и Азербайджан. Може ли да има затопляне на политическите отношения на фона на разбирането, че Азербайджан винаги е надежден партньор за ЕС?
От гледна точка на здравия разум, не би трябвало да има каквито и да са проблеми във взаимните отношения между ЕС и Азербайджан в момента. Върху отношенията между ЕС и Азербайджан оказват негативно влияние на първо място заинтересувани лобистки групи (официални и неофициални) и откровени агенти за влияние, които обслужват интересите на най-различни фактори.
Азербайджан не е симпатичен нито на вносителите на природен газ от Африка, които внасят по тръбопроводи от Мароко и от Алжир в Испания; нито на вносителите в Италия, които внасят по тръбопроводи алжирски природен газ през Тунис, като и либийски природен газ. Може да се каже, че вносителите в Испания не са чак толкова засегнати, но вносителите в Италия направо виждат в лицето на Трансадриатическия газопровод един крайно неприятен конкурент. Не трябва да се забравя, че благодарение на вноса от Азербайджан, по време на „газовата криза“, задействана от Владимир Путин през 2022 година, Италия която няма свой добив на природен газ, се оказа нетен износител на природен газ.
Вносителите на втечнен природен газ също са обслужвани постоянно от свои агенти за влияние (не става дума за регистрирани лобисти), сред които има хора с научни степени, които са откровено враждебни към Южния газов коридор и работеха срещу построяването му, особено срещу завършването на Трансадриатическия газопровод. Същото се отнася и за привържениците на връзките с Русия. (Да не забравяме, че в крайна сметка Трансадриатическият газопровод, срещу който се направиха толкова инсинуации беше завършен преди ескалацията на войната в Украйна през февруари 2022 година). Тези хора използват тенденциозно представени истини и по-често полуистини, четвърт истини и така нататък. Те спекулират с всичко – дали Азербайджан има достатъчно ресурси; дали маршрутът на Южния газов коридор е достатъчно надежден; дали редът в Азербайджан е достатъчно демократичен, за да е „достоен“ да търгува с ЕС и така нататък …
Тук си струва да се отбележи, че същите тези хора не изпитваха никакви угризения, когато се осъществяваше внос от Русия, в сравнение с която Азербайджан е несравнимо по-демократична държава с несравнимо по-голяма политическа толерантност. Същите хора не са се загрижили и за демократичността на режимите от Персийския залив, в сравнени с които Азербайджан е несравнимо по-напред в демократичното си развитие.
Разбира се, азербайджанският политически ред не е идеален, но кой може да се похвали със същото? В Европейския съюз имаме достатъчно прецеденти на откровен анти-демократизъм.
Може убедено да се твърди, че сътрудничеството с ЕС е допринесло за демократизиране и за либерализиране на управлението, както в Азербайджан, така и в страните в Средна Азия. Да, там демокрацията не е както в Белгия или в Нидерландия, но не бива да се забравя, че установяването на устойчив демократичен ред изисква и дълъг период от време и търпение. Да се иска от държави, които са били третирани от Руската империя и от съветския режим като полуколонии, да бъдат на нивото на държави, където градовете са имали самоуправление и върховенство на правото още от Средновековието е просто абсурдно.
Свидетели сме на това, че азербайджанското държавно ръководство удовлетворява на практика всички ходатайства на европейски институции (най-много ПАСЕ), за освобождаване на задържани или на осъдени лица. Трябва да се има пред вид, че тук далече не всякога не става дума за мирни политически опоненти на управляващите. По европейско ходатайство са освободени редица „деятели“ на про-иранската сепаратистка „Талишко-Муганска република“, опитала се през 90-те години на миналия век да откъсне югоизточната част на страната в полза на Техеран.
Пак по европейско ходатайство са освободени метежниците от прословутия Трети корпус на азербайджанската армия, които пак по същото време, напуснаха позициите си на фронта, за да извършат държавен преврат. Освободени са и метежниците от азербайджанския ОМОН, които на няколко пъти се бунтуваха срещу законната власт, последният път, защото са били възпрепятствани да изнесат тонове контрабандна мед в Грузия.
Азербайджан и страните от Средна Азия са щастлив случай, където „меката сила“ на ЕС работи в полза на благоприятна промяна в политическия ред и това трябва да се отчита ако искаме да сме обективни.
Трябва да споменем поне още две категории противници на сътрудничеството между ЕС и Азербайджан. От една страна, това е арменското лоби, което не е положително настроено срещу Баку, независимо от огромния напредък към подписване на окончателен мирен договор. За съжаление, арменците, които живеят в Република Армения в Южен Кавказ са доста по-реалистично настроени от арменците от диаспората, които продължават да поддържат линия на поведение, която не е добронамерена към Азербайджан.
Другата категория, това са хора, предимно политически или обществени активисти, които аз наричам „абстрактни демократи“. Много от техните критики срещу Азербайджан съвпадат дословно със споменатите по-горе инсинуации на агентите за влияние на Русия и на различните корпоративни интереси, свързани главно с вноса на втечнен природен газ. Това са хора, които не разглеждат нещата в техния контекст и нямат никаква представа за еволюцията на политическия ред и икономиката на Азербайджан. Те не разглеждат нещата в развитие, а сякаш са замръзнали около някой отделно взет случай, в който те буквално са се вторачили. Можем само да предполагаме, дали сегашната ситуация ще отрезви тези хора.
Справедливостта налага изрично да подчертаем, че на институционално ниво, отношенията на Европейската комисия и Азербайджан са отлични. Всъщност, много от критиките срещу Азербайджан са всъщност доста нескопосани интриги срещу Урсула фон дер Лайен, която по силата на заемания от нея пост е естествена мишена на всякакви обосновани и още повече – необосновани нападки.
Поражението на Орбан на унгарските избори. Какво означава тази политическа промяна? Как се приема тя в България? Дали това показва, че Европа се променя, че проруският фактор се изтласква от ЕС?
Когато говорим за падането на Орбан от власт, трябва да имаме предвид парадоксалния факт, че единствената част от външната му политика, която би трябвало да приемем за рационална и полезна както за Унгария, така и в общо европейски контекст, е политиката му по отношение на Южен Кавказ и Средна Азия. Единственото обвинение, което не можем да отправим към Орбан е за някакво неразбиране на ролята на Азербайджан и на страните от Средна Азия за диверсификацията на енергоносителите в Югоизточна и Средна Европа.
Иначе, в България Орбан е крайно негативен герой, точно в очите на привържениците на сътрудничеството с Азербайджан, защото това са хората, които години наред настояваха за „отвързване“ на страната от зависимостта от Русия. Азербайджанският природен газ, се оказа инструментът, чрез който стана това „отвързване“. Нещо повече, интерконекторът „Гърция-България“ (IGB) заработи точно в началото на отоплителния сезон в България от 1-ви октомври 2022 година и буквално с гръм и трясък провали подготвяната от Путин енергийна криза за страната ни.
В страните от Югоизточна Европа, точно про-европейските сили, които са противници на руския енергиен шантаж, по понятни причини са позитивно настроени към сътрудничеството с Азербайджан. Орбан година след година, заемаше все по евроскептична позиция, за да стигне до там, да залее улиците на Унгария с плакати с анти-европейска реторика. Той беше пленник от една страна на огромното си желание да управлява авторитарно, установявайки контрол над медиите и „превземайки“ съдебната система, а от друга страна да угажда максимално на Русия и лично на Путин, превръщайки се в един момент в адвокат на агресията на Москва в Украйна.
Разбира се, унгарците свалиха неговото правителство не толкова заради враждебността му към Украйна, а най-вече заради корупцията, която беше достигнала невиждани размери и заради стигналата до крайност негова конфронтация с Брюксел. На хората им омръзнаха анти-европейските внушения на Орбан, още повече им омръзна развихрилият се в Унгария „непотизъм“.
Противно на това, което си представят привържениците на Путин в България, Русия доставя на Унгария много скъп природен газ. Съвсем не е случаен интересът на Унгария към азербайджанския природен газ. Не е случаен и интересът на Унгария към вноса на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия. Затова очакването е, че независимо от някои „биографични дефекти“ на новия „силен човек“ в унгарската политика, настъпват тежки дни за руските икономически интереси.
Естествен ли е този процес и знак ли е за всички поддръжници на Орбан в Европа? Румен Радев новият Виктор Орбан в България ли е? Анализаторите казват, че напускането на Орбан няма да улесни вземането на решения в ЕС.
Процесът е и естествен и което е по-важно – логичен. Неестествено беше твърде дългото задържане на Орбан на власт, което нанесе големи щети и на унгарското общество и на унгарската икономика. В миналото имаше анекдот у нас, че България може да догони Унгария, ако унгарците решат да тичат срещу нас. Ето, че под мъдрото ръководство на Орбан, това „тичане срещу нас“ стана реалност. Затова и приключването на управлението на Орбан е съвсем естествено.
Що се отнася до победата на Румен Радев на изборите у нас, би било прибързано да се слага знак на равенство между Орбан и Радев. Несъмнено, Радев направи всичко възможно, за да спечели гласовете на про-руските или още по-точно на про-путинските избиратели в България.
По редица причини, не може да обявим Радев и Орбан за тъждествени фигури, но само времето ще покаже каква ще бъде линията на правителството, което той без друго ще оглави. Припомня се, че служебни правителства, които бяха назначавани от него, доставиха големи количества оръжие на Украйна и други подобни факти. Всичко това е така, но засега думите на Радев звучат като музика в ушите на отбора на Путин. Толкова приятна музика, че Песков дори обяви, че в Москва били „впечатлени“. Е добре – ще поживеем, ще видим…
Отношенията между САЩ и НАТО. Тръмп обявява оттеглянето си от НАТО, докато Европа вече оформя контурите на НАТО без САЩ, според американските медии. Ще успее ли тази инициатива? Възможно ли е НАТО без САЩ?
Президентът Тръмп няма големи основания да се сърди на европейските си съюзници. Въпросът за обща операция на НАТО срещу Иран изобщо не е поставян. През годините имаше практика да се съставя „коалиция на желаещите“, която не ангажира НАТО, както беше по време на Втората война в Залива – операция „Шок и ужас“. Нито президентът Тръмп, нито някой от високите етажи на американската държавна администрация е водил подобни разговори с европейските съюзници. От европейските съюзници беше поискана преди всичко логистична помощ, постфактум – след като военните действия започнаха. НАТО е отбранителен съюз, който трябва да реагира при агресия срещу някой от членовете на организацията на първо място. Съюзниците нямат ангажимент да участват в настъпателни операции, за които дори не са надлежно известени.
В интерес на истината, трябва да се подчертае, че въпреки многобройните нарушения на международното право, извършвани от режима в Техеран, е изключително трудно, по-скоро невъзможно, да се извърши каквато и да е законна въоръжена намеса в Иран. Това предполага санкция от Съвета за сигурност на ООН, а каквото и да върши Иран, Русия и Китай ще наложат вето на всякакви санкции срещу Иран, да не говорим за военна операция.
НАТО без САЩ несъмнено ще бъде по-слаба формация, отколкото с американско участие. От друга страна обаче, тя ще бъде достатъчно силна, за да нанесе болезнени и дори смъртоносни рани на евентуален нападател. Въпросът изобщо не е само до това, кой би осигурявал „ядрен чадър“ на членовете на „НАТО без САЩ“. Дълги години бяхме свидетели на намаляване на броя на наличните ядрени боеприпаси. Днес те са несравнимо по-малко, отколкото през 50-те години на миналия век. Оттеглянето на САЩ от НАТО, което би означавало и оттегляне на САЩ от Европа, най-вероятно ще доведе до обръщане на тенденцията и до производство и въвеждане на бойно дежурство на нови ядрени оръжия.
Впрочем „НАТО без САЩ“, вероятно ще стане и много по-бдителна към линейната инфраструктура, която доставя енергоносители или направо електроенергия в Европа. В този смисъл, обекти като Южния газов коридор, нефтопроводът Баку – Джейхан, нефтопроводът Киркук – Джейхан, нефтопроводът Баку – Супса, електропреносните съоръжения за пренос на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия в Европа и много други, ще бъдат много по-добре защитени, отколкото сега. До сега, г-н Путин спечели няколко награди като най-добър „head hunter“ на НАТО, постигнал неговото разширение с две до този момент неутрални държави. Сега пък г-н Тръмп най-вероятно ще допринесе за рязкото повишаване на бойната готовност на НАТО (с него или без него) на Европейския театър на евентуални (не дай Боже!) военни действия.
Междувременно, тече обратен процес и в Европейския съюз. След силно подпомогнатия в идеологически план от руските тайни служби „Брекзит“, сега ставаме свидетели на все по-усилени дискусии за връщане на Обединеното кралство в ЕС. След като оттегли кандидатурата си за ЕС, Исландия преосмисля намеренията си и скоро можем да станем свидетели на засилването на „полярния фланг“ на Европейския съюз, още повече че Исландия е член на НАТО така или иначе. В Западните Балкани, е напълно възможно в скоро време да станем свидетели на приемането на Черна гора (Монте негро) в ЕС. Слизането на Орбан от сцената (поне за сега) дава тласък на всякакви иновационни предложения за интегрирането на Украйна в Европейския съюз.
Така че като отбранителен съюз Организацията на Североатлантическия договор (НАТО) е възможна и без САЩ и без Тръмп, просто на членовете ще им се наложи да платят цената за сигурността си. Ще платят, но всеки даден евроцент ще си струва.
Публикуваме текста със съкращения…
