Основният въпрос за най-уязвимите от климатичните промени страни е въпросът за финансовата компенсация за причинените щети. Той влиза за първи път в официалния дневен ред на COP27, която се провежда в Шарм ел-Шейх (Египет). За какво става дума, обобщава репортаж на RFI*
(Текстът е продължение на Кой ще плати на бедните страни милиардните щети от климатичните промени?)
Страни, които натискат и такива, които се съпротивляват
Загубите и щетите са основният проблем за около четиридесет малки островни държави, които са обединени в групата Aosis. Тези острови отделят само 1,5% от парниковите газове, но са сред териториите, които са най-застрашени от климатичните промени. За тези морски народи COP представлява инструмент, на който някои, като министър-председателя на Барбадос Миа Мотли, знаят как да свирят.
В челните редици на тази борба са други групи държави (всяка държава може да принадлежи към няколко групи): групата на най-слабо развитите страни (НРД, 48 страни), водена от сенегалката Мадлен Диуф Сар; групата Африка (54 държави), чийто глас се чува много силно и особено на тази конференция. „Африканската група активизира позицията си по тази тема, докато досега беше по-скоро съсредоточена върху темата за адаптирането“, отбелязва Фани Петибон, която завежда отдела „загуби и щети“ в неправителствената организация Care.
Тези три групи сами по себе си са част от по-голям блок: групата на 77+Китай, която всъщност обединява 135 новоразвиващи се и развиващи се страни, в които живеят шест от всеки седем жители на планетата. Тя включва и Африканския континент с неговите по-малко от 4% годишни емисии на парникови газове. На тази конференция групата се председателства от Пакистан, а неговият министър-председател Шехбаз Шариф също е и неин съпредседател заедно с египтянина Самех Шукри.
Списъкът не е пълен. Трябва също да споменем Ailac (Латинска Америка и Карибите), Форумът на уязвимите страни (CVF, 58 държави с 1,5 милиарда жители) и Групата на развиващите се страни (LMDC). Всички тези групи си поставят за цел да изведат на преден план в преговорите въпроса за финансирането на адаптацията и, в по-малка степен, този на загубите и щетите.
От своя страна развитите страни се намират в поне две ясно обособени групи. От една страна е групата на „Чадъра“ (САЩ, Канада, Нова Зеландия, Австралия, Русия, Норвегия, Исландия, Япония, Украйна) и от друга – Европейският съюз. Те признават нуждата от помощ за Юга, но твърдят, че вече работят за намалването на глобалното затопляне и също така допринасят за адаптирането (по-специално хуманитарна помощ и помощ за развитие) и че тези два лоста на борбата, ако работят правилно, правят възможно ограничаването на загубите и щетите. Следователно те не виждат необходимост от създаването на допълнителен фонд.
Всички се страхуват най-вече от отваряне на кутията на Пандора: слагането на етикета помощ за „загуби и щети“ може да създаде правен прецедент. И ако историческата им отговорност за изменението на климата бъде призната законово, исковете за обезщетения от засегнатите страни могат да се натрупат и сметките може да се окажат твърде солени. Последните понякога говорят за исторически „дълг“. Към това се добавят етични дебати: как да се оцени цената на загубените животи? Как да се оцени стойността на разрушеното културно и историческо наследство?
От страна на историческите „замърсители“ също се повдигат въпроси, които поставя Франсоа Жемен, геополитолог, специалист по проблемите на околната среда и миграцията:
„Развитите страни носят историческа отговорност за изменението на климата, която трябва да поемат: тяхното развитие до голяма степен се основава на използването на изкопаеми горива. Но от коя година започва отговорността? От 1750 г. емисиите на парникови газове започват да предизвикват глобалното затопляне. Можем ли обаче да считаме, че държавите са отговорни за своите емисии от 18-ти век, когато последствията от тези емисии не са били известни по това време? Освен това можем ли да считаме, че сегашното поколение може да бъде държано отговорно за действията на своите родители и баби и дядовци? Поради тези причини обхватът на историческата отговорност понякога се ограничава до 1990 г., датата на публикуване на първия доклад на Междуправителствената експертна група по климатичните промени към ООН (IPCC), считан за повратна точка, след която никой не може да твърди, че не е наясно с реалностите на глобалното затопляне“.
Двадесетте най-индустриализирани държави днес са отговорни за 80% от емисиите на парникови газове. Съединените щати оглавяват историческата класация по въглероден отпечатък. След 2010 г. обаче те са изпреварени от Китай като най-замърсяваща страна. „Фабриката на света“ сега отделя 27% от глобалните емисии на CO2 и други газове. От тази гледна точка дали тя все още е новоразвиваща се държава? „Количеството емитирани газове от един китаец е доста близко до това на европееца. Тази тема за загубите и щетите поставя страната в неудобна позиция и това обяснява защо Китай не я приема много сериозно“, обяснява Лола Валехо, директор на програмата за климата в IDDRI.
Частният сектор също е призован да се включи
След COP26 в Глазгоу преди една година се отвориха няколко пробойни в блока на Севера. Шотландия, страната домакин на срещата на върха, изненада всички, когато нейната министър-председателка Никола Стърджън обяви в началото на конференцията отпускането на два милиона паунда. Капка в океана на нуждите, но първа символична стъпка за половината човечество, което е изложено на „висока климатична уязвимост“, според климатичните експерти от IPCC. Валония последва примера, като също постави един милион евро на масата. „Тези две нации наистина нарушиха едно табу“, обобщава Фани Петибон.
Накрая, през септември, Дания направи остър завой в ЕС като внесе 13,4 милиона евро за загуби и щети. За Копенхаген обаче не става въпрос за „обезщетение“, а начин за „намиране на правилните средства за оказване на помощ“. Освен това, от тези 13,4 милиона евро, 5 отиват за застрахователната схема InsuResilience. Тя осигурява международното сътрудничество, което има за цел да улесни внедряването на индивидуалните застраховки като средство за „по-добра подготовка за посрещане климатичните опасности“.
След това бяха излъчени и други сигнали, като например на 7 октомври от германския външен министър Аналена Бербок: „Германия ще работи на СОР27 за споделянето на разходите, като постави в дневния ред въпроса за адаптирането към климата, и по-специално този за загубата и щетите“.
Чрез тези си действия правителствата призоваха и частния сектор да се включи във финансирането на борбата срещу климатичните промени, преди всичко в направлението адаптиране. Шотландските, валонските и датските дарения повлякоха след себе си известен брой филантропски организации: Европейската фондация за климата, Детският инвестиционен фонд, Отворено общество, фондовете Global Green Grants и фондацията Уилям и Флора дадоха своя принос с общо 3 милиона долара. В навечерието на COP27 „загубите и щетите“ получиха дарения в размер на около 20 милиона евро.
Според ОИСР сумите, отделени за климата (адаптиране и намаляване на емисиите) от частния сектор, са се увеличили с 30% между 2016 г. и 2020 г., но сега се наблюдава тенденция към намаляване. Като цяло банките и инвеститорите продължават да се въздържат да инвестират капитала си в развиващи се страни, особено в област, която не обещава възвръщаемост на инвестициите, за разлика от тази на намаляването на емисиите. „Липсата на ефективно ценообразуване на въглеродните емисии […] възпира инвеститорите и пречи на способността им да насочват повече средства към щадящи климата проекти“, се казва в доклад на МВФ. „Инвеститорите често смятат, че рисковете, свързани с инвестирането в активи от нововъзникващи и развиващи се икономики, са твърде високи.“
Финансите са в основата на дебатите на конференцията в Египет, защото очакванията и натискът са огромни. За много наблюдатели ключът към насочването на финансовите потоци от частния сектор на юг се крие в създаването на „иновативни инструменти“. Зад този израз се крият различни данъчни предложения: данък върху добива на изкопаеми горива, световен данък върху финансовите транзакции, данък върху свръхпечалбите, за който особено силно се обявява Антонио Гутериш, данък върху емисиите от морския и въздушния сектор…
„Съществува гротескна съпоставка между петролните компании, които са реализирали печалба в размер на 200 милиарда долара през последното тримесечие и щетите от наводненията в Пакистан, оставили една трета от територията му под вода, които са на стойност 40 милиарда долара. Можехме да вземем една четвърт от тези печалби, за да помогнем на Пакистан да се справи с кризата“, казва Авинаш Персо, бизнесмен и икономически съветник на министър-председателя на Барбадос.
„Правителствата мобилизираха стотици, ако не и хиляди милиарди долари, за да отговорят на кризата с Ковид и на войната в Украйна. Вижте годишния бюджет на развитите страни. Това не е въпрос на пари, това е преди всичко въпрос на политическа воля “, добавя Алдън Майер, бивш участник в преговорите за климата.
Друга идея, която редовно се предлага: да се наложи мораториум върху плащането на дълга, когато дадена държава е засегната от климатично бедствие. Това са много идеи, които не са нови и „са на масата за преговори от десет години“, припомня Фани Петибон, която следи работата на конференциите за климатичните промени от 2014 година.
Какво трябва да очакваме от СОР27
„В политически план „след COP26 страните от Севера са длъжни да заемат позиция относно финансирането на загуби и щети“, именно така се поставя въпросът, подчертава Фани Петибон. Дотогава САЩ бяха основен защитник на противниците на това финансиране. Европейският съюз, който играеше ролята на посредник между групата „Чадър“ и групата на развиващите се страни, предпочете „по-скоро да се оттегли от тези дискусии. Той беше принуден да заяви позиция си и се обяви срещу създаването на конкретен финансов механизъм за загуби и щети”.
„Признаците за напредък ще дойдат от европейската делегация, по-специално от тази на Франция и от Съединените щати, и ще бъдат определени, ако се приемат формулировките на точките от дневния ред и споразумението или пакта, които ще бъдат договорени по този въпрос“, добавя Саймън Андерсън, изследовател в Международния институт за околна среда и развитие.
От френското министерство на екологичния преход казаха в края на септември, че са „готови да предоставят финансиране“ и увериха, че подготвят „конкретни предложения, които ще бъдат направени специално на COP27“. Но за това „трябва да се намери най-подходящата форма. Дали това ще бъде доверителен фонд? Или да се финансират отделни проекти, чрез които страните най-добре ще могат да видят конкретни резултати?“ Париж е склонен да „се насочи по-скоро към втория вариант“. На 4 ноември, два дни преди откриването на конференцията, от Елисейския дворец потвърдиха: Франция е „отворена“ за обсъждане на финансови компенсации, но „за това трябва да бъдат намерени решения“, а „не да се създава нов фонд“.
В смисъла на противопоставяне на преките субсидии трябва да разглеждаме съвместната инициатива на Германия и Гана (които председателстват съответно G7 и V20) за създаване Глобалния щит срещу климатичните рискове (Global Shield Against Climate Risks), който се представя на конференцията. Наблюдателите остават скептични, защото в основата стоят операции от застрахователен тип. „По-голямата част от икономиката на страните от Юга, върху която въздействието на климатичните промени е най-силно, е неформална. Как можем например да застраховаме загуби на селскостопанските производители или на уличните търговци? Априори имаме впечатлението за малко осъвременена стара рецепта”, казва Фани Петибон.
Като цяло финансирането ориентирано към застраховане, като InsuResilience, въобще не предизвиква ентусиазъм. Това е „димна завеса, която замъглява истинската подкрепа, от която се нуждаят засегнатите общности“, казва Харджиет Сингх, ръководител на глобалната политическа стратегия за Международната мрежа за действие по климата. За него „застраховането не е решение на дългосрочните последици от глобалното затопляне, като покачването на морското равнище или превръщането на плодородни земи в пустини“. Затраховането като инструмент е добър знак за политическа воля, смята Лола Валехо от IDDRI, но „никога няма да се разглежда като достатъчна марка по въпроса за загубите и щетите“. И накрая, за карибския икономист Авинаш Персо, „развиващите се страни с право смятат, че са измамени от дискусиите за техническа помощ или застраховане. За нас Глобалният щит е само хвърляне на прах в очите. Климатичните промени не могат да бъдат застраховани. Могат да бъдат намерени разнообразни източници на финансиране като данък върху въглеродните емисии, върху изкопаемите горива, върху печалбите на петролните компании, но ние имаме нужда от реални пари“.
Междувременно принципът за подпомагане на страните да компенсират загубите и щетите в крайна сметка прокарва своя път в Севера, дори ако за момента е само на думи. „Трябва да минем на по-висок етап и да имаме истински диалог за това как светът ще управлява загубите и щетите“, признава Джон Кери. „Така че ние напълно подкрепяме инициативите за справянето със загубите и щетите в контекста на процесите на ООН“, допълва той. Европейският парламент отива по-далеч, като препоръчва да се проучи възможността за създаване на по-облекчена процедура.
Последната пречка са условията на финансиране. Международната обстановка обаче е особено неблагоприятна. „Недовършената работа на COP в Глазгоу, задълбочаването на климатичната криза, напрежението на световните пазари на въглеводородите и заплахата от икономическа рецесия ни карат да очакваме особено трудна COP27“, отбелязва Тибо Войта от Центъра за енергия и климат от Ifri. Към това трябва да се добави откриването на находища на изкопаеми горива в Африка – газ край бреговете на Сенегал, нефт под торфените блата в Демократична република Конго – които тези страни възнамеряват да разработват, за да осигурят своето развитие, и пренебрегват обвиненията от развитите страни.
*Превод Георги Саулов
