Коментар* в блога на Cato Institute цитира „Ню Йорк Таймс“, който съобщава, че митата върху музикалните инструменти са довели до толкова високи цени, че учениците в много оркестри и състави към прогимназиите и гимназиите в цялата страна вече не могат да си позволят инструменти, а училищата им – които и без това изпитват финансови затруднения – също не са в състояние да ги осигурят. Митата върху музикалните инструменти са повече от два пъти по-високи, отколкото бяха през първия мандат на президента Доналд Тръмп, като някои инструменти вече струват хиляди долари...
В тази връзка репортерът на „Таймс“ Сидни Ембър обяснява: „Застъпниците на музикалното образование твърдят, че тези мита застрашават училищните музикални програми и правят извънкласните занимания недостъпни за много семейства.“
Тази новина ме връща към ученическите ми години, когато свирех на първи кларинет в оркестъра „Маршируващи и борещи се хрътки“ (Marching and Fighting Greyhound Band) под ръководството на полковник Джон Блеър в гимназия „Лайман“ в Лонгууд, Флорида. Участието в оркестъра беше семейна традиция за всичките пет деца от семейство Бакус. Трите ми по-малки сестри свиреха съответно на саксофон, фагот и флейта; освен това всички те бяха щатски шампионки по въртене на жезъл като мажоретки (изкуство, което днес до голяма степен е забравено). По-малкият ми брат известно време свиреше на тромпет, преди да напусне оркестъра, за да стане куотърбек в отбора по американски футбол. Един от тромбонистите по-късно стана мой зет. Повече от половин век по-късно все още поддържам връзка с някои от съучениците си, с които свирехме заедно в училищния оркестър.
Уви, не станах втори Бени Гудман или Арти Шоу. Дните, в които свирех на кларинет, отдавна са в миналото. Ако днес се опитам да засвиря, вероятно ще изтръгна от инструмента само пронизителен писък. И все пак, обичах да бъда част от оркестъра. Там научих колко много упражнения и сътрудничество с другите са нужни, за да се постигне хармония. Този урок – усвоен без думи – сякаш ме съпътства през всички изминали години, във всичко, което съм правил в обществения и личния си живот; винаги съм търсил начини да работя заедно с другите, за да създаваме повече хармония в един свят, изпълнен с дисхармония.
Митата, въведени от Тръмп, ще попречат на много други млади американци да научат тези и други ценни уроци чрез музикалното образование. Администрацията на Тръмп (и то, някак си, без да ѝ мигне окото) разглежда вноса на медни духови инструменти – като тромбони, туби и тромпети – като заплаха за националната сигурност, тъй като те съдържат мед – критично важна суровина. Макар че, както отбелязва Институтът за международна икономика „Питърсън“ (Peterson Institute for International Economics), тези музикални инструменти съставляват „нищожна част от потреблението на мед в САЩ“, а по-високите мита биха пренасочили търсенето към американските производители „само с една нищожна частица от процента“, екипът на Тръмп вижда в Раздел 232 от Закона за разширяване на търговията от 1962 г. подходящ инструмент за налагане на допълнителни мита върху вноса на музикални инструменти. Целта? Да се защитят американските деца – а и всички останали в страната – от тази уж страшна заплаха.
Едва ли на някое от петте деца в семейство Бакус някога му е хрумвало да се замисли колко са платили родителите ни за инструментите, на които свирехме преди десетилетия. Тогава времената бяха трудни за нас: баща ми беше болен и без работа, а майка ми работеше като медицинска сестра, докато полагаше неимоверни усилия да отгледа пет деца. Парите, похарчени за нашите инструменти, вероятно са наложили финансови лишения в други пера от семейния бюджет – може би родителите ни са се лишили от нещо за самите себе си. Но някак си те намериха средствата.
Днес обаче, на фона на главоломно растящите цени на музикалните инструменти – породени както от тези излишни мита, така и от инфлацията – колко родители ще успеят, подобно на моите, някак си да намерят необходимите пари?
Как би могла страната ни да спечели от това, че младите американци ще се занимават по-малко с музика? Ограниченият достъп до инструменти, чрез които децата на Америка се учат да създават музика – и да си сътрудничат, за да постигнат хармония – е поредният пример за това колко мащабни са последиците от лавината мита, налагани от Тръмп. Тези последици засягат все по-дълбоко почти всеки аспект от живота в Америка, оказвайки влияние върху всичко, което правим, и всичко, към което се стремим.
Въпросът за митата може да изглежда твърде сложен или абстрактен. Може да изглежда като тема, която засяга единствено икономисти и политици, претендиращи, че разбират от икономика. Но това не е така. Митата са скрити данъци, които са повече от реални. Тези данъци тежат най-силно върху хората с по-ниски доходи – върху онези, които трябва да се борят ден след ден, за да свържат двата края. Митата имат реални последици – не само под формата на по-високи цени, но и по отношение на начина ни на живот и на това как се учим да живеем заедно. Полковник Блеър вече не е сред нас и силно ни липсва. Но той би казал същото.
*Авторът, Джеймс Бакус, е сътрудник Cato Institute, професор в Университета на Централна Флорида и гост-професор в Лондонското училище по икономика. Най-новата му книга е „Демокрация за един устойчив свят: Пътят от Пникс“ (Democracy for a Sustainable World: The Path from the Pnyx), издадена от „Кеймбридж Юнивърсити Прес“ (Cambridge University Press)
