Белегът за това, че българската икономика става по-развита е упадъкът на сектори с ниска добавена стойност…
Приписват на Джон Кенеди фразата „Приливът повдига всички лодки“. Тя носи обещанието, че стопанското оживление ще облагодетелства всеки субект в икономиката, но за добро или лошо това не винаги съответства на реалността. България дава подобен пример: стопанската конюнктура през последните години се подобрява, но паралелно се оформят и губещи сектори. Противно на масовото убеждение, това не е нещо лошо – в крайна сметка, именно това е същността на икономическото развитие.
Да започнем с краткосрочната статистика за промишлеността. Според НСИ индексът на промишленото производство към ноември 2025 г. възлиза на 90.7 пункта (сезонно изгладени данни; 2021 = 100). Такова понижение на теория дава основание да се говори за „промишлена криза“ и дори за „деиндустриализация“. Но ако погледнем в детайли кои са отраслите, засегнати от общия спад, ще стигнем до друг извод.
Спадът в промишленото производство се дължи в голяма степен на рязкото свиване на добивния сектор и най-вече въглищата. Индексите за оборотите в производството на въглища са конфиденциални (огромната част от добива се извършва от държавната „Мини Марица-изток“), но други статистически източници дават представа за общия спад. От януари до октомври 2025 г. в България са добити 13.8 млн. тона лигнитни и кафяви въглища, сочат данните на НСИ за производството и доставките на твърди горива. За същия период на 2022 г. са произведени над 29 млн. тона: 53% спад за 3 години.
Изходът от въглищната енергетика е общоевропейски проект, който се улеснява от милиардни субсидии и повечето страни членки са много по-напреднали от България в това отношение – включително Германия, Полша и Чехия. Освен това, Зеленият преход се придружава от инвестиции във възобновяеми енергийни източници. Ако всичко това се постави на везните, ще се види, че спадът всъщност е „за добро“. Но политиците и бизнес застъпниците не обичат везните. За тях е много по-изгодно да натискат копчетата на масите с апокалиптични картини.
При преработващата промишленост нещата не стоят много по-различно: общият индекс в края на ноември е 101.1 пункта, което говори, че през последните пет години има стагнация – същински провал за страна в догонваща позиция като България. Но приливът всъщност е повдигнал някои лодки в сектора доста нависоко. Такава е ситуацията с производството на лекарствени вещества (126.2 пункта), производството на компютърна техника, електроника и оптика (118.6 пункта), производството на електрически съоръжения (115.4 пункта) и производството на метални изделия (156.6 пункта).
С други думи, във фармацията, електрониката и електротехниката – отрасли с висока добавена стойност и иновационен потенциал – има подем. Най-изразен ръст има в металообработката, която не е с особено висока добавена стойност, но пък е продължение на развитата национална металургия и това носи структурни ползи. От друга страна, големите губещи през последните години са отраслите с ниска добавена стойност: текстил (едва 52 пункта в края на ноември), облекла (под 70 пункта), кожарска индустрия (63 пункта), производство на дървен материал без мебели (83 пункта) и др. подобни.
Основният виновник за този спад в отраслите с ниска производителност е повишилата се цена на труда. Цената на труда поскъпва, първо, заради ръста на минималната работна заплата: тя достигна 620 евро чак през януари 2026 г., но и това вече е много на фона на Виетнам и Камбоджа. Второ, заради правото на българските граждани да работят свободно в останалите страни на Европейския съюз за повече пари. Цели планински села се изпразват, млади и стари си вадят хляба в чужбина. Работодателите в България са принудени да плащат малко повече, ако искат да намерят работници.
Така или иначе, текстилната индустрия запада във всички икономики, преминаващи на по-висока икономическа предавка. Проблемът на България не е толкова в това, че дадени подотрасли отбелязват спад, а в това, че другите по-производителни отрасли не го компенсират в достатъчна степен. Но все пак някои оказват компенсиращ ефект.
Разбира се, съществуват и сектори, в които България има традиции и ресурсен потенциал и които днес се представят неестествено слабо. Такива са производството на храни (90 пункта), превозни средства без автомобили (82 пункта) и мебели (99 пункта). Те вероятно се нуждаят от специално внимание, с публични мерки за стимулиране и осигуряване на допълнителни пазари. Но това не променя общия извод: днес в България „лодките“ на иновативните сектори с висока добавена стойност хвърчат нагоре, докато тежките гемии, наследени от средата на XX век, та и от по-рано, вече загребват вода.
Това, разбира се, не означава, че в България ще спре да се произвежда текстил и да се шият дрехи. Платове и дрехи ще се правят отново, но с новата цена на труда акцентът няма да е върху евтино, а върху качествено. Това прави дизайна и биографията на дрехата от несравнимо по-голямо значение от експлоатацията на бедната жена в задушната фабрика. Българският бизнес се нуждае от коренна мисловна пренастройка.
Да разгледаме още един информационен източник – данните на БНБ за чуждестранните инвестиции. През третото тримесечие на 2025 г. ПЧИ възлизат на общо 56.2 млрд. евро, като за една година (спрямо третото тримесечие на 2024 г.) бележат 5.3% увеличение. Това е добър ръст, като цяло, но и тук се обособяват печеливши и губещи. От общо 2.8 млрд. евро нетни ПЧИ за разглеждания едногодишен период, 46% са насочени към сектор „Финансови и застрахователни дейности“: очевидно е, че членството на България в еврозоната увеличава тежестта на финансовия сектор, който тепърва очаква експанзия.
На второ място по размер са инвестициите в преработващата промишленост – нови 415 млн. евро до общо 11.7 млрд. евро, или 3.7% годишен ръст. Обясненията за това може да са много: от военната индустрия до по-тясната интеграция с веригите на доставки в ЕС. Годишен ръст от 20% отбелязват преките чуждестранни инвестиции в строителството, в енергетиката ръстът е близо 5% до над 3 млрд. евро (което доказва, че спадът на въглищната енергетика се компенсира). Положителен знак е близо 10% нарастване на чуждестранните инвестиции в най-иновативния сектор – информатика, творчески продукти и далекосъобщения, достигайки общ размер над 3.7 млрд. евро.
В други сектори ПЧИ са в застой или намаляват. В добивната промишленост годишният спад е 3%, в транспорта и логистиката – над 6%. В търговията ръстът на ПЧИ е минимален, което е логично предвид пренасищането на българските градове с търговски обекти. Хотелиерството никога не е разчитало на външни капитали. На този фон, ръстът от 3.2% на чуждестранните инвестиции в сферата на научните и професионалните изследвания не изглежда толкова малък.
Впрочем през 2025 г. се наблюдава засилване на общата инвестиционна активност в страната. През второто и третото тримесечие на 2025 г. брутното образуване на основен капитал надхвърля 20% от БВП; от поне шест години в България е нямало две последователни тримесечия, в които инвестициите да са над 1/5 от общия размер на БВП.
В България днес има известно икономическо оживление: заради членството в еврозоната, малко по-високата инфлация, по-ниската сравнителна цена на труда или по друга причина, но приливът достигна и нашето пристанище. Моментът е подходящ за структурно пренастройване: за подкрепа за сектори с по-голяма производителност и по-добра перспектива на международните пазари, и оттегляне на подкрепата и сериозни реформи за сектори със залязващи функции.
Говорим за индустриална политика – най-актуалната, а всъщност най-стара концепция за синхронизирано развитие на националното стопанство към все по-сложни и ценни производства. Първата стъпка към национална индустриална политика е да се признае, че за държавата е по-добре да се развиват сектори с висока добавена стойност за сметка на сектори с ниска добавена стойност. Звучи странно, но държавното управление нямаше такова мислене през последните три десетилетия.
Никой не обича да губи. Пренастройването на българската икономика към производства, разчитащи на ум и технологии вместо на евтин труд, прави много бизнеси губещи. Бизнес адвокатите ще леят от екраните красиви слова защо „държавата“ трябва да „помага“ на производства с ниска добавена стойност. Много важно е националното управление да не се поддаде на тези жалейки. Поне в българския случай, трябва да се насърчават само тези производства, които пълноценно оползотворяват националния трудов ресурс и прилагат технологии, ориентирани към бъдещето.
