Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика
Преговори по формула, невиждана в историята – това изглежда е етикетът, който залепна на провеждащите се вече четвърти ден срещи по тематични области на политиката с участието на четири парламентарни коалиции. В период от годината, през който обичайно дискутираме данъчни и бюджетни въпроси, политическата ситуация наложи преди това да направим „връщане към основите“ относно решенията, въздействащи на икономическото развитие и просперитета. Ако оценяваме процеса с оглед шансовете за относително бързо формиране на правителство, подходът се оказва (засега) изненадващо добър. Публичността поне засега не е превърнала разговорите в опити за трупане на популярност пред електората чрез ефектно поведение; в същото време, тя изглежда мотивира участниците да структурират предложенията си, а това улеснява последващото им обобщаване.
Също с оглед постигане на резултат помага и подредбата на етапите – на тези срещи първо всяка политическа партия или коалиция изброява приоритетите си без (с редки изключения) да се влиза в остър дебат още на първите точки, и едва след това всичко се обединява в общ списък, без обаче да се търси пълен консенсус и влизане в детайл; по всичко личи, че този рунд е само началният. Всичко това най-вероятно ще предотврати провал на преговорите още на старта.
Можем ли обаче вече да оформим мнение по бъдещата икономическа политика на очакваното управление? Първите впечатления са обобщават до следното:
Добре е, че в подреден вид се представят стотици идеи. Донякъде това прилича на дискусия на икономически форум, но голямата разлика тук е, че участниците имат реалната възможност да изпълнят предложеното. Много от казаното не е съвсем ново, но това не означава, че няма смисъл да се припомня. И да, действително на моменти преговорите приличат на някакъв формат на мозъчна атака за бързо измисляне на решения на множество и разнообразни проблеми, но пък и това упражнение е полезно, за да преодолее умората от усещането за безалтернативност.
Съгласието обаче все още е далеч, а липсата на сериозни конфликти е само привидна. Причините са няколко. На първо място, участниците в много случаи формулираха проблемите, които виждат (вместо решения), както и цели на политиката (вместо инструментите за постигането им). И наистина, как да има спор по това дали искаме България да постигне висок икономически растеж, да няма корупция, да има качествено и ефективно здравеопазване и образование, а административните пречки пред бизнеса да се премахнат или ограничат? Да запишеш в програма „ускоряване и облекчаване на процедури“ например не е мярка, това по същество е самото дефиниране на проблема и заявка на воля за преодоляването му; да предложиш „стимули за инвеститори, които произвеждат висока добавена стойност“ – също. Важните въпроси са как да стане това, а това предполага да имаме визия и знание за причинно-следствените връзки на икономическите отношения и изобщо човешкото взаимодействие, да разбираме как промяната в правилата влияе на стимулите, и т.н. Накратко, да можем да направим обосновано предположение кои точно нови действия на управлението ще доведат до така желаните иновации, инвестиции, растеж и в крайна сметка – благосъстояние за широк кръг от хората.
Всъщност тези разговори и представяне на идеи трябваше да стане в среда на предизборна кампания. Отделна тема е защо това не се случи; сега този път ще бъде скоростно изминат до края на седмицата. Индикация, че това е само първи етап на процеса беше знаменателна реплика по време на заключителната част в една от дискусиите – „дайте да го запишем по-абстрактно, за да вървим напред“. Асен Василев пък многократно споделяше че „той има много какво да каже, но …“ – явно влизайки в дрехите на бъдещ министър на финансите. Сега събираме идеи, колкото повече – по-добре, най-малкото това вдига процентът на безспорни и консенсусни предложения. Различията – по-нататък.
В самата дискусия по тема „Икономика“ многократно стана ясно, че за постигане на целите на растежа и развитието всъщност влияние имат почти всички фундаменти на публичното управление в други, условно отделни, сфери. И наистина върху стимулите за предприемачество, инвестиции и труд въздействат правилата на енергийния пазар и ценообразуването на газ и ток, системата за финансиране на пътища – а именно, обхватът на тол-системата, електронното управление като решение за административната тежест и ограничаване на потенциала за корупция, подходяща система за финансиране, контрол и стимули в образованието за повишаване на уменията на човешкия капитал, и така нататък. От начина на формиране на трансферите към общините и от това дали ще има воля за финансова децентрализация чрез оставяне на част (виж повече тук) от данъка върху доходите по места зависи какви ще са ресурсите за местни политики и стимулите в общинското управление за привличане и задържане на инвеститори. В дискусията за социалната политика в действителност се обсъждат промени, които ще променят цената на труда и регулациите на пазара, включително и стимулите за търсене и оставане в заетост.
Неизбежно в обсъжданията като уж равностойни се представят категориално различни идеи. Да припомним, че някои реформи имат фундаментално, всеобхватно и дългосрочно въздействие върху средата за правене на бизнес и качеството на живота изобщо. Това са тези структурни промени, които оформят нов начин, подход, модел за регулация в дадена сфера, поставят нови принципи и създават набор от стимули за стопанско поведение. В разговорите често заедно с тези действително значими въпроси се поставят и някакви детайли, до степен на промяна на запетая или число в наредба или постановление.
Към момента обсъжданите идеи дават по-скоро повод за оптимизъм, само че рисковете остават. Виждаме, че някои вредни идеи не умират лесно, а част от политиците не се отказват от клишетата, с които дълго време са поддържали опозиционната борба. Сред тях например са доста абстрактните, но и рискови идеи за цялостна промяна на моделите на финансиране и управление в здравеопазване и училищното образование (виж повече тук). Някои участници пък се опитаха да отменят максималния осигурителен доход, което би било огромно увеличение на данъчно-осигурителната тежест – вероятно надявайки се да мине „между другото“.
Общото усещане е за няколко насоки на управлението. От една страна, по-малко внимание върху публичните инвестиции и инфраструктурата за сметка на помощи и програми за бизнеса и стимули за инвеститори. Подходът също ще се променя от безвъзмездна помощ (субсидии) към финансиране, обвързано в различна форма с резултат и пазарен тест. Това обаче изглежда лесно само на пръв поглед – предстоят конкретни управленски решения по вече стартирали огромни инфраструктурни проекти (магистрали и жп линии като начало). От другата страна, „слонът в стаята“ са очакваните близо 50 млрд. лева по линия на многогодишния бюджет на ЕС и механизма за възстановяване и устойчивост – а като че ли всички обикалят „на пръсти“ около спорните идеи за евентуално преформатиране на проектите за еврофинансиране. На второ място – отчетлива воля за повече социални разходи и повишаване на доходите. Това, всъщност, е донякъде закъсняла реакция, поне по отношение на социалното подпомагане, което би трябвало да оказва подкрепа за най-бедните домакинства (виж повече тук и тук) . Изглежда обаче, че консенсусът клони към „широк подход“ – не насочени програми за най-нуждаещите се, а общо увеличение на средствата към групи от обществото по различни признаци, включително пенсионери, родители, безработни и др. Заедно с това – повишаване на минимална заплата, вероятно и на много категории заети в обществения сектор. С оглед инфлационните тенденции това е вероятно неизбежно, особено в сфери, където дългосрочно липсва мотивация за развитие и привличане на човешки капитал.
Третата група включва множество идеи и мерки, които не са нови, а дори бяха записани в намеренията и стратегиите на предходните управляващи. Много от казаното вече съществува в някаква форма – имаме въведен процес на оценка на въздействието на законодателството, постепенно се осъществява междурегистрова свързаност и на тази база се улеснява електронното управление, имаме и закон за насърчаване на инвестициите, както и такъв за индустриалните зони, и така нататък. Тук посланията са в една посока – „предишните не го направиха, отлагаха, или го свършиха грешно – ние ще се справим по-добре“. Но дори със срокове подобен ангажимент няма как да се оцени ex ante.
Къде са опасностите? Като начало, ако имаш 100 приоритета, все едно нямаш приоритет; семантичният поглед налага да се покаже „кое преди другото“. Кой все още помни, че програмата на ГЕРБ и патриотите от 2017 г. включваше 65 приоритета, 236 цели и 902 мерки за постигането им? Ако това ще правят и в новата коалиция, значи ще трябва да търсим „истинското“ (но паралелно) споразумение, в което всъщност има списък на важните неща. Всъщност приоритетите може да кристализират още при дискусията в област „бюджет и финанси“, оставена стратегически последна. Когато се сблъскат с реалността на ограничените ресурси, преговарящите ще трябва да правят неизбежен избор. Твърде вероятно е дори на тази дискусия да не се стигне до резултат, а това да видим при приемането на бюджета за 2022 г. Впрочем, до момента дори няма наченки на разговори за макрорамка и общи принципи на фискална политика. И накрая, връщайки се отново към ключовите понятия – не признаването на проблемите и избора на цели, а средствата за решаването им може да скарат партиите. А ако партиите са „на борда“, това носи риска от вредни регулации, крачки назад в дългосрочни структурни реформи или създаване на опасни механизми за субсидии за милиарди, ограничаващи конкуренцията и свободата.
