„Спирането на войната изисква да реагираме бързо и с пълна сила на триковете на хибридната война на Кремъл“, пише Едуард Лукас* в свой анализ за The Times**…
Тайната на ефективното възпиране не е физическа, като например броя на ракетите в нашия арсенал и килотоновете ядреното унищожаване, които могат да предизвикат. Тя е психологическа – тя е способността да бъде убедена и другата страна, че атаките й ще бъдат болезнени и безрезултатни.
Меко казано, имаме доста път да извървим в тази посока. За по-малко от 20 години Кремъл и неговите съюзници успешно убиват критиците на своя режим и бегълците от него в западни столици, по-точно в Берлин (2019 г.), Лондон (2006 г.), Виена (2020 г.) и Вашингтон (2016 г.). Руски агенти взривиха складове за оръжие в Чехия (2014) и България (2022 г.). Русия проведе разрушителна кибератака срещу страна член на НАТО, Естония, през 2007 г. Русия изхвърли от ефир френски телевизионен канал през 2015 г. и организира преврат в Черна гора през 2016 г. Тя многократно и в много страни подкупва политици, намесва се в избори и всява страх и ужас.
В отговор на всичко това ние гоним дипломати, налагаме санкции и правим публични изказвания. След всяка провокация правим пак същото. Тези реакции не дават положителен резултат. Нашето възпиране на руската агресия се провали и се проваля многократно. Резултатът е най-лошата война в Европа от 1945 г. насам. Най -малко 100 000 души са убити, в пъти повече са осакатените и травмираните, а бежанците са милиони.
Най-лошото тепърва предстои. С каквито и краткосрочни неволи да се сблъсква режимът на Путин, нашата слабост и нерешителност проправят пътя за повече и по-сериозни атаки от страна на Русия в дългосрочен план. Те не се основават на дълбокомислени и подредени сценарии като например ултиматум на Кремъл, последван от търкаляне на танкове през границата на НАТО.
Нашата истинска уязвимост е спрямо мръсните трикове на така наречената „хибридна война“, известна като „активни мероприятия“ в речника на КГБ. Те не попадат под определението за въоръжен конфликт. Целта им е да разделят и объркват, както и да бъдат разрушителни. С течение на времето те унищожават волята ни да се противопоставим на нападението.
Последното безпокойство е уязвимостта на нашите тръбопроводи и кабели на морското дъно. Сега, доста късно, ни казват, че Русия вече е заложила експлозиви на ключовите места. Като се има предвид, че не можем да бъдем сигурни, че ще предотвратим физически саботажа, единствената ни възможност е да възпираме Русия от прилагането на нейната схема. Подобни притеснения заобикалят руските (и китайските) способности да сеят хаос в космоса, като например заглушаване на GPS сигналите, от които зависи повечето софтуер за картографиране и навигация.
Може да е трудно да се определи вината за хибридни атаки, планирани или извършени. Предполага се, че Михаил Лесин, приятел на Кремъл, който планира да говори с американските власти, се е самоубил до смърт с бейзболна бухалка в хотелската си стая във Вашингтон. Местната полиция бе объркана.
Близо девет месеца след като експлозия унищожи газопровода „Северен поток“ в Балтийско море, виновниците са неизвестни. Една от причините може да е, че страните от НАТО първоначално се притесняваха да разкрият своите разузнавателни източници и методи, които биха посочили с пръст руските военноморски кораби, които дебнат над мястото на експлозията.
Междувременно процъфтяваха конспиративни теории за хищна американска каскада или негласна операция на украински наемници. Резултатът е, че не успяхме да покажем на Русия, че атакуването на нашата критична инфраструктура е лоша идея.
Проблемът е, че стълбата ни с последователни и ескалиращи отговори на провокациите на другата страна – е непълна. Долните стъпала са добре утъпкани, но не успяват да направят впечатление. Повечето от следващите стъпала липсват. Тази празнина предвещава проблеми. Отговорите, които сме готови да дадем, имат малък ефект. Тези, които биха имали ефект, са твърде опустошителни, за да бъдат възможни. Когато палците на Русия са на гърлото ни, трябва да удряме по пръстите на хората, които вземат решения в Кремъл, а не да взривяваме света.
Трябва ясно да съобщим, че ще налагаме ясни наказания на хората, които ни нападат, и ще го направим без колебание. Това би изисквало въображение, единство и нерви: всичко това липсва. И все пак сме по-големи и по-богати от враговете си. Време е да действаме по този начин.
*Едуард Лукас е писател и консултант, специализиран в европейската и трансатлантическата сигурност. Неговият опит също така включва енергетика, киберсигурност, шпионаж, информационна война и руска външна политика и политика за сигурност. Бивш старши редактор в The Economist, той е старши сътрудник в Центъра за анализ на европейската политика (CEPA). Автор е на пет книги, включително „Новата студена война“. Работил е като чуждестранен кореспондент в Берлин, Прага, Виена, Москва и балтийските страни, живее в Лондон
**Превод и редакция доц. Красен Станчев
