Всички изпратихме 2020 г. с надежди, че с новата година ще се появи на хоризонта обозримият край на ковид кризата, а с това и ще се завърне постепенно нормалността в икономическия живот. Освен това 2021 г. се оформя като повратен момент за бъдещето на социалните услуги в България. Към този факт можем да добавим и стремежа за засилване на социалната и солидарна икономика от страна на държавата, но за сметка на частните инвестиции в този сектор, както показва по-задълбочения анализ на правната рамка и текущото състояние в това поле.
2021 е година на възможности за социалните услуги
След приемането на дълго дискутирания и многократно преправян проект на Закон за социалните услуги, той влезе в сила от лятото на 2020 г. Важността на този нормативен текст е изключително голяма, защото той регулира огромен дял от публичните харчове на държавата – парите за социални услуги. В тази свръхсложна система законът внася нова философия и постепенно трансформира сегментите от нея, за което са разписани конкретни срокове. Ключов момент в този процес е дейността на АКСУ – новосъздадената Агенция за качеството на социалните услуги, която има за цел да провежда и следи за лицензирането и последващия контрол в дейността на всички социални услуги в страната.
Първите седмици на пандемичното затваряне през пролетта на 2020 г. показаха, че някои социални услуги като например патронажната грижа, са от ключово значение в периоди на криза. В онези драматични моменти социалната система за подкрепа се оказа неподготвена, но тогава доброволците на много места компенсираха дефицитите ѝ, какъвто бе примерът с доброволно формирование „112“ в Пловдив. Постепенно повечето общини намериха своя ритъм и чрез средства от европейски програми успяха да се организират, за да посрещнат напълно подготвени второто „затваряне“ през есента.
Безпристрастният поглед на анализатора обаче би могъл да открие известно напрежение в тези всекидневни дейности, които са породени от законовата рамка, неадекватната държавна политика по отношение на цялостния процес за реализация на социалните услуги, както и скритите конфликти в новата законова уредба, които неизбежно ще създават периодично напрежения между отделните структурни единици в този сегмент от икономиката.
Социалните услуги – между потребности, възможности и скрити интереси
Цялостната философия на промяната в системата на социалните услуги се базира на национална карта на услугите, която се приема от Правителството на базата на заявките за социални услуги от всички общини. Законът за социалните услуги дава известни възможности за текуща промяна на параметрите в картата, но това може да става само на годишна база. Ключов документ при планирането са резултатите от преброяването на населението. Това се случва веднъж на десет години и 2021 е подходящата година да се изгради подобен документ, защото е годината на Преброяването.
Разбира се процесът по създаването на картата на потребностите би могъл да е адекватен, ако самото преброяване се извърши в планираните срокове. Преброяването обаче засега бе отложено за есента на 2021 година. Това ще създаде изключително много трудности за бързата обработка на данните от него, налагането им върху текущите нужди на общините от конкретни социални услуги, съответно залагането на тези нужди във въпросната национална карта и планирането на разходите по нея в държавния бюджет за 2022 г. Отсега е ясно, че ще се бърза и ще има много недоволни, а има все пак някаква вероятност да се наложат отново законови промени, ако картата не влезе в сила в предвидените за това срокове.
Един от скритите недостатъци на иначе добрата философия на ЗСУ е начинът за харчене на публични средства за социални услуги от общините. В последните години все повече ресурси в тази сфера се концентрират в големите градски центрове, което включва не само доставчиците на услуги, но и човешкия капитал, материалната база, възможностите за поддържане на толкова сложни системи на базово ниво. Законът дава надежди в тази посока за по-малките общини, ако приемем, че частни инвеститори биха вложили средства в изграждането на социални услуги там, където държавата постепенно се изтегля. Но тук са скрити няколко структурни капана.
На първо място стои лошият синхрон между ЗСУ и нормативната уредба за развиване на социално предприемачество. При равни други условия появата на нови частни субекти в полето на социалните услуги би могло да стане само със собствено финансиране поне за първата година, за да се натрупа нужният според закона опит за включване в публично-частни партньорства с общини, които нямат нужния капацитет да поддържат необходимото качество на социалните услуги. По същество подобна дейност е вид социално предприемачество, което е регулирано в Закона за предприятията в социалната и солидарна икономика. Темата за социалното предприемачество е предмет на подробен анализ по-надолу в текста. Тук само ще фиксираме един акцент от това поле, което изисква сериозен ангажимент за осигуряване на заетост за хора с увреждания.
Скритата безработица сред хората с увреждания е особено важен структурен проблем във всички общини на страната, но на някои места цифрите са стряскащи. На национален форум на социалните услуги през лятото на 2020 г. бяха обявени данни от направено проучване по проект на НАСО – всеки пети българин в трудоспособна възраст има някакъв вид увреждане. От всички хора с увреждания между 15 и 65-годишна възраст, официално работят между 5 и 10 % в зависимост от сезона на годината. Останалите на практика са трайно безработни и не влизат в статистиките на бюрата по труда в страната. Те обикновено са и потребители на социални услуги. Чрез реализиране на социално предприемачество една част от тези хора биха могли да бъдат привлечени на пазара на труда, но в законовата уредба има един съществен недостатък – частните бизнес организации са приравнени като потенциални бенефициенти с общините, което изкривява пазарната ситуация. От една страна общините управляват процеса по лансиране на нужди от социални услуги, а ресурсът за тях винаги е ограничен. Когато този ресурс се изчерпи, идват на ход социалните предприемачи, които на теория са призвани да компенсират „липсващата държава“, но там отново трябва да се конкурират пак с общините за още по-ограничените публични средства за стартиране на социални предприятия.
И накрая ще приключим темата за социалните услуги и хората с увреждания с още един конкретен пример, този път в един по-специфичен сегмент, ако може така да се определи съдбата на глухите хора в България. Според различни източници те са между 80 и 100 хиляди в страната. В началото на 2021 г. бяха приети промени в Закона за жестовия език, който е основното средство за общуване на глухите хора в България. Една конкретна промяна е свързана с възможността глухите хора да ползват жестов преводач в своето всекидневие, например при посещение на държавна администрация. Законът дава възможност на всеки глух човек в България да използва до 120 часа годишно жестов превод, платен от държавата, което е увеличение от дванадесет пъти на броя часове спрямо стария закон. Освен това всеки глух студент има право на 60 часа на семестър безплатен жестов превод в държавен университет. Всичко това звучи прекрасно, но към момента в страната има не повече от тридесет жестови преводачи, повечето от които са ангажирани в националните електронни медии или са концентрирани в няколко големи града на страната, където има средни училища за глухи деца. За да се достигне поне на половина до предвидената възможност в закона, ще бъдат необходими между сто и двеста пъти повече жестови преводачи. Може би това е причината специалността „жестов превод“ да попадне в списъка със защитени от държавата специалности във висшето образование. Този пример дава само една бегла представа за разликата между „искам“ и „мога“ в полето на услугите за хората с увреждания и нуждата от по-целенасочена и стратегически обоснована държавна политика.
Една проста справка в сега съществуващия регистър на социалните услуги в страната показва няколко хиляди субекта, които ще трябва да преминат през процес на лицензиране в АКСУ. Агенцията съществува от лятото на 2020 г., като за януари 2021 г. е лицензирала 12 социални услуги, все още няма собствена електронна страница, а прелицензирането на услугите трябва да се случи до средата на тази година, когато изтичат голяма част от сега съществуващите договори за изпълнение на тези услуги. От тези само няколко повърхностни наблюдения на дейността на АКСУ може да се очакват известни бъдещи разминавания между „искам“ и „мога“ в това, което е разписано като законова рамка и „трябва“ да се случи.
Социалната и солидарна икономика – движение на различни скорости
Според приета стратегия от Правителството на Република България социалните предприятия трябва да формират до 2% от БВП. Дали и как това би могло да стане е предмет на съществен анализ. Но преди всичко нека видим какво се крие зад понятието „социално предприемачество“?
Нуждата от социално предприемачество се появява особено осезателно в средата на 80-те години на 20 век в страните от Западна Европа и САЩ, като постепенно става глобална тема. В България става популярна след голямата криза от 2008-2010 г., която дава психологически старт на процеса, който е обусловен от поредицата икономически кризи в страната от 90-те години на миналия век.
Основен фактор за появата на феномена социално предприемачество е постепенният провал на „държавата на всеобщото благоденствие“. Солидарните социални системи имат все по-големи дефицити и се задъхват. Проблемите идват още от високата младежка безработица, емиграцията на трудовата сила зад граница, по-големия брой пенсионери на фона на все по-малко активно население в трудова възраст.
Социалното предприемачество има потенциал да запълни някои от тези дефицити в социалните политики на държавата, но то има и някои особености. На първо място това са местните културни различия и особеностите на етнографския контекст. Например отношението към НПО-тата от страна на различните етнически групи или житейските преходи в младежка възраст от учене към семейство и работа. Отделните етнографски групи в страната имат различни нагласи към тази материя. В момента практически няма социални предприятия в техния чист вид в смесените райони на страната и ако има, те са общински, създадени по проект и по правило с ниска устойчивост.
Социалното предприемачество – от проблеми към възможности
Всяка една икономическа криза е катализатор за промени, в които социалните предприемачи намират своите нови пазарни ниши. Това изглежда закономерно при „нормална“ икономическа криза. Но ситуацията с ковид по-скоро влезе в определението „ненормална“ криза и въздейства повече психологически и ирационално. Почти година след въведените ограничения, се наблюдават някои тревожни тенденции в полето на социалната и солидарна икономика.
На първо място буди недоумение фактът, че едва 28 предприятия са се осмелили да се впишат в регистъра на социалните предприятия. Те са неравномерно разпределени на картата на страната, като в цял един регион няма нито една регистрация – Югоизточният, с център Бургас. Вече измина година след началото на изграждането на този регистър, но активността за попадане в него е почти нулева. А е важно да си там, ако искаш да участваш в разпределението на публични средства за развитие на социално предприемачество в следващите години. Разбира се и те изглеждат съвсем малко (30 млн лв.) на фона на очаквания принос на социалните предприятия в икономиката на страната от 2% в БВП, за което вече стана дума.
Вероятно все още темата е сравнително нова и не съвсем добре разяснявана в обществото. Допустими участници в процеса по регистрация са читалищата и кооперациите, но поне засега няма нито едно читалище, което да се опита да бъде и социално предприятие. В проведени от мен разговори с читалищни дейци стигнах до заключението, че тези традиционни за общностите културни институти си имат прекалено много текущи задачи, които изпълняват с малки финансови и човешки ресурси, за да се осмелят да навлязат в ново поле. Плаши ги законовата уредба, която изисква минимум от приходи на годишна база, както и ангажимент за наемане на хора с увреждания.
Съгласно плана за въстановяване от ковид кризата REACT-EU са предвидени сериозни средства за изграждане на информационни центрове за подкрепа и развитие на социално предприемачество в отделните региони на страната. Разбира се това на този етап са само планове, които има или няма вероятност да бъдат реализирани, но усилието в тази насока е неизбежно, за да има поне някакъв шанс за по-масово реализиране на социално предприемачество. Оказва се, че в по-малките общини, освен всички изброени до тук проблеми при социалните услуги, се натрапва усещането, че темата „социално предприемачество“ се неглижира като възможност за развитие на частен бизнес, но пък се толерира, когато има отворени възможности за финансиране на общинско социално предприятие. Това подсказва за един изключително сериозен дефект в законодателството – поставянето на равни начала на частните икономически субекти и общините при кандидатстването за публични средства. Опитът през последните години показва, че в някои по-малки общини стремежът да се усвоят на всяка цена средства за старт на социални предприятия води до навлизане в т.н. „фолклорна икономика“, където дългосрочните ползи са спорни, а понякога създаването на подобна дейност може да доведе дори до финансова криза на цялата община, какъвто бе примерът с община Чепеларе неотдавна.
От световната и европейската практика прави впечатление, че социалните предприятия са малки хоризонтални структури, базирани в местни общности, където се адаптират към местните културни особености. Това предполага, че те активно компенсират дефицитите в социалния модел на държавната политика, особено в моменти на криза. Предполага се, че след края на кризата именно социалните предприятия ще бъдат активна част за възраждането на малките местни общности. Това ще донесе и връщане в реалната икономика на много маргинализирани в момента хора, изпаднали в социален риск. За да се случи това, социалните предприятия трябва да бъдат максимално подпомогнати и облекчени откъм модел на функциониране и бюрократични трудности.
За тази цел е нужен ремонт на законодателството в следните посоки:
– Хибридни модели за функциониране на социалните предприятия, с възможност за публично-частни партньорства при конкретни каузи и проекти. В момента в по-голямата част от селските общини, единствените действащи социални предприятия са общински. Трябва да се намери разумен механизъм там да се стимулира и частна инициатива, което може да се случи и през Закона за социалните услуги.
– Доброволчеството да бъде застъпено като важна част от бизнес модела. В момента практиката на повечето социални предприятия в НПО сектора е свързан с огромна тежест на доброволчеството във всекидневните дейности. Трябва да се помисли за законова рамка на тази форма на волнонаемен труд, която да облекчава участниците в процеса и да го стимулира да се включват повече хора. Дълго обсъжданият проект на Закон за доброволчеството все още няма воля да бъде приет в Парламента.
– Преподаване на социално предприемачество в средното образование, където да се стимулира интерес към темата. В един от водещите теоретични модели за социалното предприятие (модел за триединство на Сприкли), трите ключови компонента са финансова устойчивост, носене на социални блага за общността и грижа за природата (екологична ефективност). Подобен подход трябва да залегне по-дългосрочно в образователната система. На ниво висше образование темата също е табу, трябва да се помисли за държавна политика в тази област, защо не и за създаване на конкретна специалност „социално предприемачество“, която да е в списъка на защитени специалности.
– Данъчни облекчения за социални предприятия, които оперират в селски райони, погранични райони или планински и полупланински райони на страната. Това ще даде шанс на много местни общности да се съхранят. Сега например в планината Родопи (на 1/7 от територията на България) съществуват едва 10-12 социални предприятия на фона на няколкото хиляди, които се предполага, че оперират в цялата страна. Трябва да се стимулира предприемачеството в такива райони, където икономиката на добивите на полезни изкопаеми постепенно се измества от по-зелени производства. Интересен пример в тази посока е социалният фонд на Дънди прешъс метълс и община Крумовград, което е на практика публично-частно партньорство за поощряване на предприемаческата среда. Хоризонтът там е 7 години, подобен на новия програмен период на ЕС.
– Разделяне на минималните изисквания за приходи и брой наети лица в зависимост от типа икономически субекти, които искат да се регистрират като социални предприятия. Икономическата логика подсказва, че общините не би трябвало да бъдат потенциални участници в този процес, поне не и на равни начала с гражданските организации, читалищата и кооперациите.
От общото към частното – ярки личности на фокус
Ковид кризата доведе до една важна промяна – младите градски хора с дигитални умения започнаха да си търсят място на село. Градовете досега предлагаха предимно мръсен въздух, а селата предимно липса на питейна вода. Тези два структурни проблема са много важна част от качеството на живота в България. Социалните предприемачи вероятно ще се насочат и натам.
Предизвикателствата на национално ниво са свързани с лидерите на мнение в този сектор – кои са те, защо са те и как формират мнение сред потенциалните нови участници. На регионално и местно ниво освен това има и друго предизвикателство – как да се мотивират потенциални местни социални предприемачи да стартират тази дейност без нуждата от държавна бюрокрация за финансов старт или местна общинска номенклатура като спъващо звено в развитието на бизнеса. Това пак особено много важи за смесените райони.
Социалното предприемачество много често се легитимира и от конкретни примери на ярки личности, които движат процеса напред. По време на курс с лекции по темата в Пловдивския университет, поканих на открита среща двама предприемачи, които споделиха своите виждания по темата социално предприемачество със студентите от трети курс „География, технологии и предприемачество“:
Янина Танева е съосновател на „Резиденция Баба“, стартирала през 2014 година и често давана за положителен пример. Тя сподели историята ѝ, предизвикателствата на ковид кризата за организацията и какво планират да направят в близко бъдеще.
През 2020 година те започнаха с план за майсторски уикенди в Сакар, в първите месеци на кризата се насочиха към доставки на стоки от първа необходимост и витамини за възрастни хора в конкретни села, през лятото направиха арт резиденция в село Делейна, община Брегово.
Есента посветиха на дарителска кампания за събиране на стари компютри и монитори за децата от селата в област Видин.
Янина по никакъв начин не планира да регистрира организацията като социално предприятие, поради дефектите в нормативната уредба. Бъдещето тя вижда в лобистка кампания за промяна на законодателството, което да овластява повече хората в селата, да имат възможност за възраждане на закрити училища, да имат възможност за граждански натиск срещу липсата на питейна вода и други подобни инициативи. Янина е от София, живее и работи в столицата и мечтае да се засели някъде на село. Има малко дете, което засега я спира да направи този преход.
Цветомир Стефанов е от Чипровци. Собственик е на Чипровско пиво. През пролетта на 2021 г. ще бъде абитуриент, учи в икономическата гимназия в Монтана. Той сподели защо се счита за социален предприемач – вижда в свое лице един от импулсите за съживяване на чипровския край. Планира да учи пивоварство в Пловдив, но след това иска да се завърне в родния си край и да продължи да развива бизнеса. Счита, че да бъде предприемач е единствения му шанс, за да остане да живее в Чипровци. Развива пивоварната с помощта на своите родители, които имат професионално образование в хранително-вкусовата промишленост.
Историята на Цветомир е особено показателна за цялостното състояние и развитие на Северозапада. Той е създал крафт пивоварната малко като на шега, след това се е сблъскал с бюрократичната система на държавно и общинско ниво. В срещата със студентите, които са няколко години по-големи от него, той се пошегува, че понеже е торлак, действа с голям инат и засега успява да пребори бавната и тромава процедура за старт на производство на малка пивоварна.
Примери за социални предприемачи, които действат като такива, без да фигурират в държавния регистър, има предостатъчно. Големият въпрос сега е дали те ще продължат да оперират по легален начин в социалната и солидарна икономика, което предполага промяна на законовата уредба или държавната власт ще продължи да се крие зад пожелателни стратегии за развитие, без да вниква в реалните последици от ковид кризата и алтернативните възможности за по-бързо излизане от нея.
***
Авторът е доктор по социология от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, катедра Приложна и институционална социология. Той е бивш изпълнителен директор на Тракийски туристически район и водещ на рубриката за социално предприемачество „Има ли мегдан“ на БНР Програма „Хоризонт“.
