Нека завършим с една въображаема историческа реконструкция. Примамливо е да се очертаят хипотетичните траектории пред българската икономика, ако във възловите точки на своето развитие тя беше поела към други посоки. За такива точки през 20 век аз приемам 1912, 1944 и 1989 г.
„Продължаването“ на възходящия тренд от „златното десетилетие“ след 1912 г. е първият хипотетичен вариант. Но всичко показва, че и при него българската икономика би „поддала“ под натиска на собствената си инерция и логика от същото това десетилетие. Рано или късно щяха да се появят проблемите, които тлееха през годините на висока конюнктура. България нямаше да може да издържи още дълго предходния темп на външно задлъжняване. В средносрочна перспектива дълговото бреме щеше да стане непоносимо за икономиката. Свободата, която външните заеми даваха на бюджетните дефицити щеше да изчезне, а заедно с нея да се върнат дълбоките финансови кризи, сходни с тези от началото на века.
Никакви особени надежди за качествено развитие не даваха и институционалните промени в страната. Въпреки че през първото десетилетие започнаха промените във финансовата система, преобладаващият тренд беше към укрепване и разнообразяване на „обществено-държавните“ и кооперативните банки. В нормални условия този тренд не би бил пречупен, а само би се задълбочил. Що се отнася до присъствието на чуждия капитал, неговите последици в българския контекст бяха почувствани в края на 20-те години – краткосрочен интерес и ангажименти, бърза „обратна“ мобилност, неорганично вписване в българския стопански ландшафт.
Именно през първото десетилетие на века бяха заложени три от стълбовете на българския стопански манталитет, които неизбежно щяха да получат своето развитие – кооперативизъм, етатизъм корупция.
Войните на пръв поглед изглеждат изкуствена точка на пречупване в благотворната инерция от пъвото десетилетие на 20 век.
Всъщност те не се оказаха случаен кръстопът, а по-скоро катализатор на нещо наченато.
Какво се случва през военните години. Преди всичко държавният дълг нараства експоненциално, до степен да взриви паричната система и да унищожи – практически безвъзвратно – златния стандарт в България. За разлика от общоприетите клишета стопанската конюнктура е висока и проблемите не идват толкова от „реалния“ сектор, колкото от разстройството на финансовата система. Нещо повече, краят на войната е период на незапомнено учредителско грюндерство, което създава безчет пирамидални структури, под чийто покрив корупцията и източването на държавата процъфтява. Държавната намеса достига апогея си със създаването на ДСГОП (Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост) и с по-късното въвеждане на Централата на девизите. Кълновете на всички тези процеси бяха заложени още през „златното“ десетилетие.
През следващата повратна точка – 1944, разминаването между видимостта и вътрешната логика на събитията е още по-изразително, защото са налице насилие, външна принуда и нереална промяна в политическата система и във формата на стопанския живот. Но при по-внимателен прочит и при този момент се оказва, че надделява здраво заложената посока във философията на българската стопанска история.
В този, както и в други текстове съм се старал да докажа, че българската икономика и общество са комунални ex-ante, още преди комунизма. Те са захранени с тази нагласа от самото раждане на нова България, като „комуналната“ философия е инфектирала структури, институции, мислене и поведение. По този начин традицията е подготвяла страната за социализъм, дошъл до голяма степен на готова почва.
Социализмът хипертрофира държавното начало в макропроцесите, както и в дребното хитруване, („малката правда“) в битовите пластове на икономиката. Социализмът доведе до крайност системата на една затворена икономика. Социализмът разви докрай корпоративното начало, макар и под тоталитарна обвивка.
Но всичко това вече беше налице в конфигурацията на българската икономика преди 1944 година. Финансовата ситема беше поголовно одържавена след 1934 г. при залязващи позиции на частния сектор и крйно свито чуждо присъствие. Икономиката беше затворена за външния свят с въведения от 1931 година валутен режим и със системата на клиринга. Стопанският манталитет беше вече проникнат в духа на комуналност през мрежата на кооперативите, където „малката правда“ се беше превърнала в норма на поведение. Войната беше рационализирала икономиката до степен, близка до плановата, а самата „плановистка“ идеология вече беше полуофициализирана.
В известен смисъл социализмът нямаше нови идеи, които да предложи на българския стопански живот. Той можеше единствено да доведе до възможния предел вече набелязани и заварени идеи, като ги облече във формата, предоставена наготово и насилствено от чуждите господари на държавата. Социалистическият цикъл от 1944-89 година изчерпа до дъно потенциала на една от възможните линии на развитие на 20 век, като показа нейните вътрешни бариери, иманентна склероза и неспособност за самообновление. Същевременно с всяка година той ни отдалечаваше от световните стопански ценности и ни подготвяше за един по-драматичен сблъсък с реалностите от края на 20 век.
Стигаме до 1989 – третият привиден кръстопът на българското икономическо развитие. На повърхността изглеждаше, че за първи път от 1928 насам страната се е ориентирала към един ясно дефиниран консенсуален и отворен модел за икономическа модерност.
Седемте загубени години на прехода показаха (студията е създадена в средата на 90-те години на 20 век, б.р.), че нито общественото съзнание, нито обществената тъкан са готови да приемат този „идеал“ органично. Трябваше да се мине през няколко провалени опита за стабилизация и през хиперинфлация, за да започне мъчителното бавно и все още неорганично движение в посока на господстващия днес световен модел. Той беше поднасян на България така, както се поднасят знание на една незряла и прохождаща личност. Нужни бяха сухата схематичност на програмите на МВФ, дидактиката на матриците с наложените структурни реформи, суровата макроикономическа принуда, за да започне плахото приобщаване към базисните ценности на пазарната парадигма. Латентното саботиране и съпротивата на обществото отново показаха, доколко определящи за практическото развитие на икономическите процеси се оказват дълбоките води на идеологическите и поведенчески стереотипи, до каква степен става дума за сблъсък на два културни пласта и как възприемането на предлагания отвън модел остава повърхностно.
***
След като при нито един от крастопътищата на столетието не се е оказвал възможен истински избор, а стопанското ни развитие е вървяло в посока, предначертана от вътрешната логика на българското общество, остава да се търсят простите движещи сили, определяли българския стопански континиум. Те не са много и могат да се сведат до „малкостта“ на държавата и пазара, до геополитическото положение на страната и до корените на стопанския й манталитет и традиция.
Страна с историята, човешкия капитал, мащаба и разположението на България трудно може да си позволи замах на най-сложното социално творчество, каквото е икономическото. Всеизвестните примери за обратното – като се започне от Швейцария и се стигне до Сингапур и Хонконг, само потвърждават правилото. От една страна тези експерименти също са плод на геополитически процеси – те обслужват нуждите на глобалната икономика. От друга, почвата за експерименти в тези малки територии е била дълго подготвяна. Швейцария не би могла да стане световен банкер без калвинизма и реформаторствто. Азиатските територии не биха могли да изпълняват особените си функции без чисто азиатските качества на работната сила.
За останалите малки страни, разпръснати по света не остава нещо повече от „средно достижимото“ за техния регион. Освен това, определяща се оказва орбитата на влияние, в която те попадат.
През цялото столетие България се движи в орбитата на губещи метрополии. Франция е западаща велика сила, когато през 20-те години безуспешно се опитва да запазва икономическото си влияние в България, изградено в началото на века. Германия е губеща страна и в двете войни. А България трябваше да преживее целия цикъл на възход и загниване на социалистическия СССР, както и да сподели загубата на Студената война преди да излезе от неговия икономически резерват.
През цялото столетие единствената референтна зона за България остават Балканите с цялата им смислова и историческа натовареност. Страната в нито един момент не успя да надскочи това съдбовно разположение, нито присъщата му икономическа менталност. „Балканската икономика“ е нещо достатъчно добре очертано със своята корумпирано-одържавена среда, неспазване на контрактите, слабост на институции и повсеместни меки бюджетни ограничения.
Може би именно затова хипотетичният предел на българското развитие може да се долови в постигнатото от Гърция.
Тази страна в известен смисъл е еталон на модерност за Балканите още от началото на века. До късно това се дължи не толкова на впечатляващ икономически ръст и стандарт, колкото на безспорния космополитизъм на нацията и (вероятно свързания с него) успех при налагането на собствените им национални и и стратегически цели.
Но истинските възможности и граници на този референтен модел в нашия ареал се проявиха най-добре през втората половина на века, когато Гърция се превърна в единствената държава от региона, попаднала в „правилната“ Западна зона.
Резултатите на този експеримент за присаждане на „западност“ на балканска почва са нееднозначни. Гърция успя да постигне относително бързо развитие, особено през 60-те години и то не без усилията на военния режим. Благодарение на политическата конюнктура през 80-те години, тя дори намери място в ЕС, което икономическите дадености не й отреждаха по право. През последните две десетилетия това й позволи да привлече значителни ресурси и да осъществи напредък в модернизацията си, който при други условия би бил невъзможен.
Но въпреки всичко Гърция остава все още чуждо тяло в „Европа“, приело епидермично европейските стандарти и правила. Със своя стопански манталитет, политически клиентилизъм, остатъци от олигархичност и одържавена финансова структура, тя не е истински приобщена към Европа. Това се чувства в трудностите, с които страната покрива критериите за конвергенция европейския Паричен и икономически съюз и от силната съпротива, които срещат съпътстващите структурни реформи.
Вероятно Гърция дава общите контури на това, което би се случило и с България, ако бе попаднала в другата геополитическа зона, ако стопанското й развитие бе следвало относително по-„спонтанни“ линии на еволюция. Резултатът би бил една по-богата срана, но с все още полуархаична (за европейските критерии), стопанска менталност институции.
***
В началото на новия век стопанска България има да решава различни проблеми със самата себе си и същевременно да посрещне световните икономически предизвикателства.
Мир със себе си страната ще постигне едва, след като сътресенията на прехода улегнат и той роди „поносима“ икономическа и социална конфигурация. Това не е проблем от вчера, а възел на вековни проблеми. Изтичащият 20 век премного показа какви са клопките на едно невротично и стерилно развитие. Затова прекомерното фиксиране в него не е нито препоръчително, нито обещаващо. В крайна сметка стопанската му история разказва единствено как се ражда спонтанен социализъм, как той се институциализира с помощта на чужда сила и как при разпадането си тази система ражда нови и перверзни форми на квазисоциализъм, доколкото отстъства икономическата памет за нещо по-различно.
Този порочен кръг няма да бъде прекъснат, докато не се появят подобия на „истинска“ буржоазия и средна класа.
Неуспехите на българското развитие от 1944 и след 1989 г. се дължат до голяма степен на отсъствието на автентична буржоазна класа, която да поема присъщите й отговорности и рискове. Без съмнение това не е резултат на някакви метафизично присъщи й недостатъци. Нейният облик е изваян от исторически обстоятелства, но той е и отражение на изградената с години връзка между капитала и държавата. Това не е насилствена връзка. Държавата е изстисквала всичко, което може, но е и оставяла да бъде прелъстявана и използвана. Държавата е декапитализирала всичко по пътя си, но е оставяла и да бъде декапитализирана, превръщайки се в агент на всевъзможни обществени групи. Българската буржоазия е това, което е била през 20 век, благодарение на меката спойка на обществената тъкан, на особен обществен договор, скрепен от приспиващите облаги и за двете страни: частният капитал у нас никога не се е мислил като нещо напълно откъснато от държавата. Но от подобна социална среда трудно се ражда автентичен (рискуващ, предприемчив, динамичен) капитал.
През 20 век не можа да се появи и другият социален компонент на модерността. Средната класа не се роди нито през първия български капитализъм, нито през годините на прехода.
Оставям настрани всички други последици от това социално присъствие, за да отбележа само, че наличието на средна класа преформулира така злободневния у нас проблем с корупцията. В зрелите икономики тази класа е широка и изтласква корупцията към периферията на най-богатите или най-бедните. Средната класа няма нужда от корупция, за да живее. Тя е точно толкова заможна, колкото да може да си позволи морал, благопорядъчност и спазване на правилата. Средната класа на нашите преходни общества е тънка и това развива корупцията навсякъде, като не оставя поле за автентично пазарно поведение.
Разбира се, да се сложи социалната структура преди икономическия успех означава да се тръгне отзад напред. При тези процеси пожеланията са без никакво значение. Пътят към стопанския прогрес не може да избегне формите на мотивация и принуда, които да раздвижат социалното и икономическото блато и да предизвикат промяна в българското общество. Тук 20 век ще е от полза с основното си послание, че движещата сила на промяна у нас винаги идва отвън.
През следващия век не може да се очаква нищо принципно различно. Този път в България новото ще дойде от необратимата глобализация на световната икономика, която оставя все по-малък периметър за стопанския провинциализъм. Но глобализацията ще се почувства осезаемо, едва когато престане да е атрибут на абстрактни и далечни пазари, а се превърне в начин на живот, твърди принципи на икономическо поведение и постижима лична перспектива пред всеки.
България ще трябва да е готова да посрещне и двете лица на този процес – на „съзидателен рушител“ на традицията и на постоянен стресиращ фактор. Това което се залага днес в световната икономика, е крайно двусмислено и нееднозначно. Дългата икономическа експанзия от края на 20 век се развива на ръба на допустимото при изключително тъмен глобален финансов баланс. В този смисъл тя носи потенциала и на непознат по мащабите си икономически крах.
България, както и другите страни от европейския Изток, свързва бъдещето си с подредените и разчертани перспективи на Европейския паричен и икономически съюз. Но в бъдещето на тази общност също се борят както стабилизиращи процеси, така и страхът от раздялата с придобити права, който подтиква към съпротива и дестабилизация. А без съмнение самият дълъг път на разширението ще размива устойчиви принципи на днешна Европа, като променя облика й.
След няколко десетилетия Европа може да се превърне в едно наистина общо пространство, в което дори страни с наслоени комплекси като България ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нещо съществено и 20 век ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в 21 век икономическите разделения и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.
***
Публикуваме и епилога на студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“
сн. bunt.bg
