Публикуваме първа част от текста на доц. Дечев, който е в отговор на „аналитичен доклад“, озаглавен „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“…
На 19 януари 2026 година, неправителствената организация ЕКИП (Експертен клуб за икономика и политика) съобщи, че е внесла в Министерството на труда и социалната политика (МТСП), „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“. Внасянето на становището е предизвикано от публикувания за обществено обсъждане „Проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност“. Становището е подписано от Георги Вулджев – главен редактор на ЕКИП и член на управителния борд на Българското либертарианско общество (БЛО).
Тази интервенция беше предхождана от публикуването през месец октомври 2025 година, на „аналитичен доклад“ с нетърпящото възражения заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“, с автор Георги Вулджев и редактор Стоян Панчев – председател на БЛО и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.
Очевидно е, че ЕКИП работи последователно и систематично по темата, защото въпросът за „аналитичния доклад“ беше подгрян отново, около седмица преди да бъде внесено становището на Клуба в МТСП . (Всъщност, от ЕКИП твърдят, че са „входирали“ становището си. Те също така размишляват, дали политиката по внос на работна сила „адресира структурните проблеми“, но целта на този коментар не е да се занимаваме с изисканата словесност на ЕКИП и г-н Георги Вулджев лично).
Не е лесно да се коментира водопадът от твърдения, полуистини и 100-процентови манипулации, с които г-н Георги Вулджев и г-н Стоян Панчев ни засипват в последно време. Воденето на дискусия с тях се затруднява и от крайната им обидчивост – аз знам за поне двама души, които са били заплашени, че ще бъдат съдени, защото отхвърлят тезите на господата Вулджев и Панчев. Аз съм се срещал в съдебна зала с доста по-страшни хора и институции от тях, но дори и при това положение не бих пожертвал часове от живота си по подобен повод. Въпреки това, налага се да отчетем значимостта на твърденията на ЕКИП, на автора и на редактора и да коментираме написаното, колкото и досадни и времеядни да се окажат последиците от започването на подобен спор.
По-долу първоначално ще се даде отговор на основните твърдения, които са изложени пред МТСП, а след това ще обърнем поглед и към становището „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“ в неговата цялост.
Първата теза на ЕКИП гласи:
- Вносът на работници не решава проблема с недостига на кадри
Практиката от последните години показва ясна корелация: докато вносът на работна ръка расте, дефицитът на кадри не намалява, а се увеличава.
- През 2021 г. България внася 10 486 работници от трети страни, като се очаква през 2025 г. този брой да достигне поне 50 000.
- Въпреки тази стръмна възходяща динамика, дефицитът на пазара на труда нараства с над 25% – от нужда за 205 000 работници в края на 2022 г. до 262 000 в края на 2024 година.
Тези данни ясно показват, че политиката на внос не адресира структурните проблеми, а създава зависимост от външен трудов ресурс, без да облекчава реалния недостиг“. („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“.
Прочитайки тези редове, всеки здравомислещ човек би попитал г-н Вулджев, г-н Панчев и целия ЕКИП, дали от написаното не става ясно, че просто нуждите от работна ръка, особено от квалифицирана работна ръка, не растат много по-бързо от темповете на растежа на вноса на работна ръка от трети страни? Наистина, интересна претенция е да заявиш, че страната има нужда от над 200 000 работници и да заклеймиш внос от около 50000 души за това, че не е решил проблемът. Какво ти „не е решил“, направо „не е адресирал структурните проблеми“…
Нека уточним – по официални данни на Агенцията по заетостта (АЗ), вносът на работна сила от трети страни, по всичките десет начина на достъп до пазара на труда в България, възлиза на 49179 души. Е, от тях 27943 души идват от трите вида сезонна заетост и от краткосрочната заетост до 90 дни, ама това е незначителна подробност в очите на ЕКИП.
Нека посочим ясно официалните данни:
- през 2025 година, в страната законно са влезли 49179 души от трети страни (27943 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни);
- през 2024 година – 34720 души (18278 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни);
- през 2023 година – 22686 души (13731 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни). (В приложение № 1, данните са дадени в подробности, като са разбити в подробности по вид разрешение или регистрация, а именно: Единно разрешение за пребиваване и работа (ЕРПР); Синя карта на ЕС (СК на ЕС); вътрешно корпоративен трансфер (ВКТ); разрешително за работа (РР); сезонна заетост (СЗ) до 6 месеца; сезонна заетост (СЗ) до 9 месеца; свободна практика; регистрирана сезонна заетост (СЗ) до 90 дни; регистрирана краткосрочна заетост (КЗ) до 90 дни; регистриран български произход (БП).
Иначе казано, ако трябва да се гаси пожар и включването на един хидрант не е било достатъчно, а след това включването на още четири хидранта пак не е стигнало, изводът на ЕКИП е, че хидрантите и взиманата тях вода „не адресират структурните проблеми“ на пожара.
Подобен подход е несериозен и несъстоятелен. Има нужда от работна сила и г-н Георги Вулджев, г-н Стоян Панчев и ЕКИП не я отричат. В становището си до МТСП те не посочват произхода на данните за дефицита на работна сила, но в доклада „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“ са цитирани проучванията на Агенцията по заетостта от 2022 и от 2024 година. Едновременно с това, вносът на работници от трети страни е обвинен, че „не адресира структурните проблеми, а създава зависимост от външен трудов ресурс, без да облекчава реалния недостиг“.
Последното звучи много странно от устата на либертарианци и хора, които списват „Алманах на правителствената тирания“. Едва ли има по-тежко регулирана дейност у нас от вноса на работна сила от трети страни. Само човек, който е внесъл макар и един работник, може да оцени, каква е мощта на държавната бюрокрация, която по принцип е враждебна към тази дейност.
Към тази мощ, която все пак е вместена в определена регулаторна рамка, се добавя „доброволния труд“ на профсъюзите, които денонощно търсят „под вола – теле“, като са се облекли сами във функциите на разследващ орган, събират сведения за фирмите, които искат да внесат работна сила и редовно гласуват против техните искания в Националния съвет по трудова миграция и трудова мобилност. За либертарианците от ЕКИП това не е проблем и затова ще цитирам пример от „живия живот“.
На 15 февруари 2021 година, Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) заседава по дневен ред от две точки. Първата точка е: „Обсъждане искането на Дружество по ЗЗД „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ за разрешаване достъп до пазара на труда на работници, граждани на трети държави, извън ограниченията на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ)“. Искането на „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ за разрешаване на достъп до пазара на труда на 129 граждани на Република Турция. Работната сила се е търсела за изпълнението на проект „Модернизация на железопътната линия София – Пловдив: жп участък Елин Пелин – Костенец“.
По този проект вече е бил предоставен достъп до пазара на труда по предходни преписки по реда на чл. 14, ал. 1 от ЗТМТМ за 54 турски граждани. При предишното искане основните изисквания са били: владеене на турски език и предишен опит по специалността. По настояване на МТСП е проведено ново проучване на пазара на труда, като изискването за владеене на турски език е отпаднало като задължително и е останало само като предимство.
Подадени са били 16 заявки-спецификации, които са разпространени до всички Дирекции „Бюро по труда“ на Агенцията по заетостта (АЗ). Основното изискване е било за минимум 3-годишен опит по специалността или специализирани курсове. По три (3) от заявките-спецификации за длъжностите „шофьор“, „заварчик“ и „общ работник“ са подбрани от АЗ общо 34 лица, които не са одобрени от работодателя поради липса на необходимия професионален опит. По тринадесет (13) от заявките не са намерени подходящи кандидати. С оглед на това Дружеството е подало в АЗ новото искане за получаване на достъп до пазара на труда на турските граждани.
От Национална компания железопътна инфраструктура (НКЖИ) обясняват на членовете на Съвета, че в участъка „Елин Пелин – Костенец“ предстои изграждането на 13 съоръжения с обща дължина от 42 километра. По приблизителни изчисления за петте години от изпълнението на проекта ще бъдат създадени над 5 хиляди работни места, за които ще бъдат наемани български работници.
За конкретния етап от проекта обаче става въпрос за изграждане на тунелни съоръжения, каквито през последните 30 години не са били изграждани в България и в тази област липсват опит и кадри. Дружеството, избрано за изпълнител на този етап от проекта е консорциум, който има опит в изпълнение на такива проекти и разполага с работен екип, който е изграждал тунели при използване именно на тази специфичната технология.
Представителят на НКЖИ – инж. Красимир Папукчийски (генерален директор на Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ – НКЖИ) подчертава, че бъдещото съоръжение ще бъде най-дългото тунелно съоръжение на Балканския полуостров и е критично за приключването на проекта по коридора Изток-Запад, т.е. връзката по направление сръбска – турска граница. При забавяне на това строителство има риск от загубата на доста сериозни финансови европейски ресурси и от това да не бъде призната допустимостта на разходите, като последствията ще бъдат за българската държава.
Той допълва, че в НКЖИ „има повече от 850 вакантни длъжности в това направление, за които няма кандидати, въпреки че не се изисква опит и трудов стаж“. Нещо повече – в НКЖИ разполагат с школи, в които предлагат такава квалификация и преквалификация, но до момента на искането на „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ няма проявен интерес за придобиване на професионални удостоверения или за постъпване на работа в системата на НКЖИ. (Виж: Протокол от заседание на Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) от 15.02.2021 година, 15:00 часа).
Последвалите дебати са типични за начина на работа и на обсъждане на подобни проблеми в НСТМТМ. Според протокола от заседанието, г-жа Ваня Григорова от КТ „Подкрепа“ е посочила, че представляваната от нея организация смята, „че искането на Дружеството не следва да се подкрепи“. Мотивите са свързани с това, че се изискват референции и предишен опит за нискоквалифицирана работа – на общи работници, земекопачи и склададжии. Допълнително г-жа Григорова изразява притеснения, че средствата на европейския данъкоплатец не отиват при българските работници, а при граждани на трети държави и то за нискоквалифицирана работа. Тя посочва, че от КТ „Подкрепа“ смятат това „за опити да се отнемат свободни работни места в страната, когато броят на безработните български граждани се увеличава, въпреки мерките на правителството“.
Тук генералният директор на ДП НКЖИ обяснява отново, че общите работници, които се търсят, са основно копачите на тунели, които имат нужда от опит за извършване на дейности по нов австрийски метод, за което да са обучени. Затова се търсят хора с опит, каквито няма в България.
Тогава г-жа Атанаска Тодорова от КНСБ посочва, че „представляваната от нея организация е против даването на разрешение на за достъп до пазара на труда на работниците от Република Турция, което е отразено и в изпратеното от тях писмено становище“. Мотивите са, че не се търсят висококвалифицирани специалисти и за тези позиции могат да се обучат български безработни лица. Г-жа Тодорова смята, че е възможна дискриминация на българските работници (чрез обявено различно възнаграждение за една и съща позиция при различните заявки). Допълнително г-жа Тодорова изразява „притеснения относно историята, бизнес поведението на Дружеството и начина на водене на тръжната процедура“. (Виж: Протокол от заседание на Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) от 15.02.2021 година, 15:00).
Разбира се, в дадения случай, разрешението е дадено, поради критичния характер на необходимите човешки ресурси. Тук няма да се впускаме в исторически екскурзии и да напомняме, че в по-далечни времена примерно копачите на канали в Англия не са били смятани за ниско квалифицирани – напротив, те са били високо платени, уважавани и даже създават свое политическо движение – това на „дигърите“.
Затова и е меко казано спорно, дали хората, които участват в копаните на тунели са „ниско квалифицирани“. Аз лично като строителен инженер по първа специалност, не мога да приема изцяло такова твърдение.
Важното е друго. И до ден днешен, въпреки настъпилата известна либерализация на законодателството и нормативната база като цяло, процедурата за внос на работна сила продължава да е тежка и продължителна във времето. Ако от ЕКИП са любопитни, те биха могли да открият в архива на НСТМТМ голям брой молби за разрешение за допускане на нашия пазар на труда на готвачи – тайландски, непалски и други. За техните позиции, български кандидати няма по понятни причини, но въпреки това процедурата се точи по установения (тежко бюрократичен) ред. Водят се дебати в НСТМТМ, като представителите на профсъюзите говорят едно и също – естествено все в отрицателен план.
Тук е мястото да кажем, деятелите на синдикатите не крият, че опозицията им срещу вноса на работници от трети страни почиват на много точна сметка. Преди да потъне в катакомбите на общинската политика, цитираната по-горе г-жа Ваня Григорова заяви в телевизионен ефир, в предаване в което участвахме двамата, че профсъюзите никога няма да се съгласят на облекчаване на режима на внос на работници от трети страни, защото „наличието на дефицит на работна сила, води до увеличаване на работните заплати“. По-нататък ще разгледаме твърдението на ЕКИП, че вносът на работна сила представлява „социален дъмпинг“. Тук само ще се ограничим да посочим, че съображението на синдикатите да пречат колкото могат на вноса на работна сила е свързано със заинтересуваността им, възнагражденията да растат не поради повишаване на производителността или поради влагане на повече труд, а поради дефицита на човешки ресурси. Това във всяко отношение можем да оценим като „либертарианска теза“, няма що…
Време е да преминем към втората теза на г-н Георги Вулджев и на ЕКИП:
- Налице са признаци за социален дъмпинг и изместване на български работници
Наблюдава се тревожна тенденция на спад в заетостта сред уязвимите групи на местното население, съвпадаща с ръста на трудовата миграция.
- Данните на НСИ за второто тримесечие на 2025 г. показват спад на заетостта сред младежите (15-24 г.) с 3.1 процентни пункта и сред тези между 25 и 34 г. с 6.2 пр. пункта.
- Най-голям спад в броя на заетите лица се отчита именно в секторите, които най-активно внасят работници – преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство.
- Общият спад на заетите в тези три сектора (62.3 хиляди души през второ тримесечие на 2025 и 50.5 хил. през трето) е много близък до годишния внос на работници от трети страни, което е признак за вече наличен процес на социален дъмпинг и заместване на местна работна ръка“. („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ – https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/).
На първо място, за обявения спад през второто тримесечие на 2025 година, не е посочено спрямо какво е измерен. Министърът на труда ще трябва да гадае, дали става дума за същото тримесечие на 2024 година, или за предишното тримесечие на 2025, или спрямо нещо трето, според вкуса на г-н Вулджев и на ЕКИП. Потърсихме подобно позоваване в „аналитичния доклад“ със заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“. За съжаление, там (на стр. 5) открихме същото твърдение, в което не е посочено спрямо какъв показател е направено изчисление. Няма и никакво позоваване, линк или каквото и да е, което да насочва към източника на информация. Източникът сигурно е НСИ, но коректността изисква малко по-голяма добросъвестност при цитирането.
Така че, поне до допълнително разяснение от страна на автора на Становището и на „аналитичния доклад“, посочените числа са лишени от смисъл. И авторът и редакторът (ах, редакторът…) са подготвени хора, изкушени в изследователската работа, които много добре знаят за какво става дума.
Бихме били признателни, да се обясни и откъде са данните за разпределението на чуждестранните работници по икономически дейности или поне по сектори. Авторът на становището до МТСП твърди, че това са „преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство“. Би било хубаво да се каже, дали това е интуитивно твърдение (твърдението изглежда правдоподобно, но …) или почива на някакви статистически данни или на резултати от някакво частно емпирично изследване.
Едно добросъвестно цитиране с нищо не би намалило стойността на становището (както и на „аналитичния доклад“) и би било от полза и на МТСП и на останалите читатели. Тук не се заяждаме, а съвсем любознателно и добросъвестно питаме, защото въпросът е наистина и интересен, и важен. Засега обаче, трябва да караме на доверие. Науката безспорно не е кръчма, но точно в такива документи като „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“, би трябвало да се прилага принципът „уважение всекиму, вересия (респективно доверие на кредит) – никому“.
Нещо повече, ако оставим интуицията настрана и не могат да се посочат някакви статистически данни, бихме могли да дадем и други идеи на изследователите от ЕКИП. По наши наблюдения, леката промишленост, особено производството на готово облекло, също са много сериозен потребител на работна сила от трети страни. Ако попитат пък жителите на столичния район „Изток“, те не по интуиция, а съвсем на база на личния си опит, ще ни уверят, че в страната има нашествие на непалци и че то е съсредоточено в събирането и извозване на отпадъци.
Всъщност, дефицитът на работна сила е повсеместен и списъкът на търсещи внос на работници от трети страни е много дълъг.
Но ако при цитираните по-горе безадресни данни за спад на заетостта сред младежите, вероятно става дума просто за недоглеждане и „недокусурване“, не така стои въпросът със сравнението между общия спад на заетите в трите сектора (преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство) и годишния внос на работници от трети страни. Авторът твърди, че „общият спад на заетите в тези три сектора (62,3 хиляди души през второ тримесечие на 2025 и 50,5 хил. през трето) е много близък до годишния внос на работници от трети страни, което е признак за вече наличен процес на социален дъмпинг и заместване на местна работна ръка“. Чудесно, но тук отново сме свидетели на еквилибристика с числените данни.
Няма да коментирам преработващата промишленост, но що се отнася до строителството и особено до хотелиерството и до голяма степен в ресторантьорство, тук става дума най-вече до внос на сезонни работници. Много съмнително е, че числата, посочени от уважаемия Автор трябва да се сравняват с пълния размер на внесените работници от трети страни. Те по-скоро би трябвало да се сравняват с числа от порядъка на сумите на сезонните работници и на работниците с краткотрайна заетост, които приведохме по-горе и които са достъпни в приложение № 1. Сравняването на намалението на заетите в даден отрасъл или група отрасли с броя на внесените работници от чужди страни е напълно произволно и може да бъде обосновано само с полета на въображението на Автора.
Нещо повече – Авторът (както и редакторът) изпускат от внимание обстоятелството, че тези чуждестранни работници, които те разглеждат, са изцяло част от светлата икономика. Те са „свръхзаконни“, защото за да влязат в страната са преминали през процедура, в която са ангажирани институции от ДАНС и МВР до МТСП. Ситуацията е така да се каже „България на (поне) три институции“.
Веднъж дошли тези хора, с тях задължително и неминуемо се сключва трудово договор, който се регистрира в НОИ. Пак В НОИ се плащат социалните им осигуровки, нищо че никога за нищо няма да им свършат каквато и да е работа. Чуждестранните работници просто няма как да се окажат извън статистиката. При това положение, дори да приемем, че даден зъл работодател смени български работник с чуждестранен, в статистиката на заетите, това няма да остави следа. Броят на заетите работни места ще си бъде същият.
Ако пък работодателят не е бил толкова зъл, а наистина е имал свободни работни места години наред, статистиката ще отчете повишение на броя на заетите, след появата на чуждестранните работници.
По-нататък ще се занимаем още по-сериозно с проблема за „сивата икономика“ и на „недекларираната заетост“, но подобни флуктуации е много по-вероятно да се дължат на някакво „наместване“ в „сивата икономика“, отколкото на нашествието на „варварите“, които идват да отнемат работните места на българите, а защо не и идентичността им, както биха казали неколцина гласовити български депутати.
Проблемът е в това, че примерно в отрасъл „Строителство“ има определена вероятност даден български местен работник да няма трудов договор. Той не попада в статистиката и е част от „недекларираната заетост“. За сметка на това е теоретически и практически невъзможно, влезлите по законен ред в страната работници от трети страни, да не бъдат обхванати от статистиката на пазара на труда.
От тази гледна точка, ако имаме хипотезата „зъл работодател заменя българи с чужденци“, в статистиката броят на заетите би трябвало да остане същият. Обратно, в случай когато работодателят за някакъв период от време е имал незаети работни места и след това е „внесъл“ чужденци, статистиката би трябвало да отчете нарастване на числеността на заетите.
Някой би казал, че освен статистиката на заетите, трябва да погледнем и статистиката на безработните. Това е точно така, само че твърдението на уважаемия Автор се базира на намаляване на заетостта. А както посочихме вече, няма как вносът на работна сила от трети страни да бъде отчетена от статистиката с намаляване на броя на заетите. Този внос може да доведе или до неутрален резултат – чужденците сменят българите и броят на заетите е все един и същ или пък да доведе дори до увеличение на броя на заетите, ако чужденците са заели работни места, които са били „вакантни“ продължително време.
Въз основа на написаното по-горе, се налага да обявим втората теза на г-н Вулджев за несъстоятелна и противоречаща на елементарната логика на четирите аритметични действия.
Да преминем към третата теза на ЕКИП и г-н Вулджев лично.
- Вносът на евтин труд демотивира инвестициите в модернизация
- Докато България внася все повече евтин труд от чужбина, инвестициите в капитал и технологии стагнират. Прогресивното улесняване на достъпа до евтин труд от трети страни премахва стимулите за бизнеса да инвестира в технологии и повишаване на производителността.
- България е на последно място в ЕС по интеграция на индустриални роботи – едва 30 робота на 10 000 работници, при средно ниво за съюза от 106.
- Инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС (17.9% от БВП през 2024 при средно 21.2%).
С предложените законови изменения се рискува бетонирането на икономически модел, който е хронично зависим от евтин труд. Вместо това трябва да се насърчават и стимулират инвестиции в дейности с по-висока добавена стойност“.
Към третата теза не би трябвало да се подхожда иронично – ехидно, както би могло (и би трябвало) да се подходи към втората теза. Проблемите в третата теза са много по-сериозни, макар че произходът им също подлежи на дискусия.
Да започнем с най-важното – в „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ се твърди, че в България се „внася все повече евтин труд от чужбина“. Да, вносът на работна сила от трети страни расте. А дали тя е евтина? Отговорът на въпроса от моя гледна точка, а вероятно и на всеки патил работодател е, че тя дори в определен смисъл е по-скъпа.
Последното твърдение се опира на следните факти. Работниците от трети страни, влезли законно в България, са с абсолютно същия статут като българските работници. Някой може да издигне глас, че някъде може и да има някой незаконен чуждестранен работник. Това не е невъзможно, но първо – това е много рядко изключение и второ – спорът тук е единствено и само за влизащите по законен път работници от трети страни.
По-горе стана дума и за процедурата на влизане – тежка, бюрократична и бавна, както и за това, че няма как законно влязъл в България чуждестранен работник, да не работи изцяло на СВЕТЛО. Той е толкова проверен, осветен и регистриран, че може единствено да не е дал проба от майчиното си мляко. Авторът и съмишлениците му от ЕКИП пледират срещу повишаването на квотите за работници от трети страни в българските предприятия. Следователно, те визират изключително и единствено законно внесените работници.
Е, тогава нека сме наясно – за тази категория работници от трети страни, които са влезли у нас въз основа на едно от десетте основания зад достъп до българския пазар на труда, законите са абсолютно същите като за българите. Не се допуска и милиметър разлика.
За нискоквалифицираните работници е факт положението, че каквато е минималната месечна работна заплата за българите, такава е и за работниците от трети страни. Ако някой си въобразява, че това не е така, много лесно ще научи точната постановка на нещата след среща с ИА „ГИТ“. По закон, ИА „ГИТ“ следи точно за това да няма възнаграждения под минималната работна заплата и санкциите са солени.
Някой би казал, че недобросъвестните работодатели могат да потърсят решение в използването на непълен работен ден във формалния договор, при работа на пълен работен ден. Това действително е един от феномените на „сивата икономика“ и на „недекларираната заетост“, но подобен подход е приложим (пак при висок риск от изобличаване) само за местните работници – българи. За работниците от трети страни, това е напълно неприложимо.
Искам да видя кой е този инспектор от ИА „ГИТ“, който ще повярва, че някой е дошъл от Бангладеш до България, за да работи на половин ден. Това е абсурд. С тези хора, по-скоро може да възникне проблем с отчитането на извънреден труд, отколкото да твърдят, че работят на половин ден, почасово или дявол знае още как. Работниците от трети страни идват с ясната идея да работят колкото се може повече, за да занесат повече пари вкъщи. В техните планове не влизат размотаване и почасова работа.
Тук трябва да се отбележи, че ИА „ГИТ“ има много сериозен опит в разкриването на подобни нарушения. Нещо повече, години наред там се практикува командироване на инспектори в по-натоварени региони на сезонен принцип. През лятото, софийските строителни обекти са първостепенна цел на ИА „ГИТ“. Така че, идеята да се работи на „сиво“, на „черно“, недекларирано и прочее, точно в строителството и точно по време на най-напрегнатите сезони (когато идват и сезонните чуждестранни работници) е много лоша идея. Не я препоръчвам и на най-големия си враг, макар че аз сякаш нямам такива сред работодателите …
При квалифицираните работници е обратното. Няма луд човек с умения и квалификация, който да дойде да работи законно за „без пари“. Дори и някой да се излъже по Бог знае какъв начин, той ще изчезне от България в рамките на един месец. Конкурентни пазари на труда в ЕС – колкото искате.
Изключение правят узбекистанските работници, които са задължени от правителството на страната си да работят в страната, която е тяхна първоначална „дестинация“. Само че, размерът на заплатите на тези хора се договаря предварително и правителството в Ташкент хич не е склонно да изпраща хора за извършване на безпарични дейности. В Узбекистан има демографски бум и правителствата там държат от чужбина да пристигат колкото се може повече пари в домакинствата на гурбетчиите.
От всичко написано дотук, щем не щем, трябва да заключим, че законно пребиваващите в България работници от трети страни са поставени не само законодателно, а и по чисто пазарни причини в еднакво положение с българските работници.
Те обаче, трябва да получат от работодателите си жилище и то не може да бъде в полуразрушен пионерски лагер от времето на Вълко Червенков. Има си изисквания – не са луксозни, но не са и мизерни. Трудовите аташета на държавите от които идват тези хора, пътуват непрекъснато по света и съвсем не с туристическа цел.
Второ и съвсем не маловажно – всеки чуждестранен работник има право един път годишно да получи билет за отиване и връщане до родното място. Някой може да оспори, че няма такова нормативно основание. Пак като за либертарианци трябва да „натъртим“ – не е важно има ли нормативно основание, важното е, че има пазарна практика. Хората имат семейства и искат да ги видят. А пътуването до дома предполага и съответната отпуска – платена, ей Богу.
На всички, които ще кажат, че това се отнася главно и изключително за влезлите по законен път в страната ни работници от трети страни, ние отговаряме, че нас ни интересуват единствено те. Наруганите в „аналитичния доклад“ лоши работодателски организации, които пледират за по-голям внос на чуждестранни човешки ресурси са застъпници на „икономиката на светло“. (Особено АИКБ, която има такава едноименна награда, а и всяка година изчислява дела на „сивата“ икономика, вече четиринадесет години наред).
Ако теглим чертата, ще видим, че работниците от трети страни, получили достъп до българския пазар на труда по съответния законен начин, НЕ са „евтина работна ръка“. Реално, техният труд е по-скъп от този на местните български работници. Работодателите прибягват до услугите на такива работници, не защото ще направят икономия от цената на труда, а защото нямат друг изход. Работодателите винаги биха предпочели да назначат българи на свободните работни места, най-малкото защото това би им спестило огромната бюрокрация, свързана с получаването на съответните разрешения за достъп до пазара на труда. За съжаление, в твърде много случаи, положението се свежда до пълното отсъствие на местна работна ръка.
Когато говорим за „чудовищна бюрокрация“, трябва да отбележим, че не всякого става дума за злата воля или нежеланието да свършат работа на самите служители от администрацията. Много често са на лице обективни проблеми, които самите ведомства не могат или не искат да разрешат. Класически е примерът с визите за граждани на Бангладеш. Те трябва да пътуват чак до Ню Делхи, за да им бъдат издадени български визи в българското посолство там. Дори да го мерим по права линия на картата, това е истинско пътешествие „а ла Марко Поло“.
От посолството в Ню Делхи обясняват, че нямат нито хора, нито пари, за да командироват периодически екипи за издаване на визи в Дака – столицата на Бангладеш. Няма причина да не им вярваме. Министерството на външните работи уклончиво обяснява, че разбира проблема, но финансовите ресурси са ограничени, та за какво по-напред …
Строителите от Бангладеш построиха „рая на шейховете“ на брега на Персийския залив, но трудно стигат до България, макар че тук става дума за изцяло легална процедура. Като искаш виза – пътешествай и не се оплаквай. Много от бангладешките работници не могат да си позволят лукса да платят пътуване до Ню Делхи – те за сватбено пътешествие не биха платили толкова, ако разбира се решат да заминат на такова. При тази ситуация, работникът или остава в Бангладеш, или евентуално българският работодател бърка в джоба си и плаща билета до Ню Делхи. Ясно е, че тези пари не подлежат на връщане, възстановяване или „реимбурсиране“.
Въз основа на написаното дотук можем, без да си кривим изобщо душата, да заявим, че на твърдението на г-н Вулджев и на ЕКИП, че „прогресивното улесняване на достъпа до евтин труд от трети страни премахва стимулите за бизнеса да инвестира в технологии и повишаване на производителността“ не му е мястото нито в писмото до МТСП, нито в по-големия „аналитичен доклад“. То може и да е вярно за някоя държава, която осъществява внос на евтина работна ръка. В България обаче НЕ се внася евтина работна ръка, нито с вноса на работници от трети страни се прави икономия от цената на труда. Така че, в българския случай това съждение просто не е адекватно.
(Край на първа част)
Очаквайте:
В следващата втора част ще се разгледа въпросът за инвестициите в България и ще се дискутира с г-н Вулджев и с ЕКИП дали намаляването на инвестициите не се дължи точно на липсата на човешки ресурси. Въпросът за свиването на инвестициите в България е широкообхватен и коментарът върху него също ще бъде такъв.
След това на дневен ред ще дойде твърдението на г-н Вулджев и ЕКИП, че се пренебрегва вътрешният и външният трудов резерв на България. Ще видим как по аналогия на начина, по който дяволът чете Евангелието, г-н Вулджев чете World Social Report (2023), на Организацията на обединените нации (ООН). Разбира се, в хитростите дяволът е ненадминат, но във фокусите и жонглирането с понятия, г-н Вулджев е по-добър от Дейвид Копърфийлд. Станва дума, разбира се, за илюзиониста, а не за героя на Дикенс.
