(Предговор към книгата на Георги Гочев „Икономика: Античните философи за дома и стопанството: Платон, Ксенофонт, Аристотел“ – НБУ, 2018)[1]…
В своя предговор към „Икономика: Антични автори за стопанството (Аристотел, Псевдо-Аристотел, Ксенофонт, Хиерокъл), появила се през 2006 в издателство „Сомн“ и отдавна изчерпана, посочвах, че „…в действителност икономиката не е наука за нещата, независими от човека, а за възгледите, помислите и действията на хората…“ и че тези автори следва да се изучават заедно с Платон. Сега това се сбъдва благодарение на изключителните усилия на колегата Гочев.
Преди десет години бях уверен, че така прекрасно подбраните от него текстове не се нуждаят от въвеждащ коментар, защото са ясни сами по себе си и читателят сам ще съумее да се ориентира в историческия контекст при вече всекидневната наличност на невероятното богатство от възможности за справки, сравнение на извори и коментари. Днес ми се струва обаче уместно да очертая известна рамка на тълкуването на тези, сами по себе си, забележителни текстове. Изглежда и д-р Гочев вижда смисъл в такъв увод, когато обяснява тези текстове като „теория“ на управлението на ойкоса („дома“) и етимологията на употребата на термините, както и когато се опитва да определи идеологическите елементи на тази теория.
Политическият „консерватизъм“
Общото между възгледите на Сократ, Платон и Аристотел, колкото и да ни изглеждат различни днес и колкото, в сравнение с Платон, Аристотел да прилича на съвременен теоретик на стопанската свобода, е, че и тримата днес биха били определени като десни колективисти. Това не е упрек, а определяне на мястото на възгледите им в познатия нам политически спектър.
Те не разглеждат пазара и сделките като естествено „отдолу-нагоре“ възникващ спонтанен ред, каквото е схващането на новото време, формирало се още преди Адам Смит.[2] Иначе казано, те не биха се подписали под наблюдението на барон Монтескьо, че „търговията лекува разрушителните предразсъдъци и е почти общо правило, навсякъде, където има благи нрави, има търговия и навсякъде, където има търговия, налице са благи нрави“.[3] А „Законите“ на Платон са напълно противоположни на този дух на новото време.
Исторически вечният идеал на Атинската полития е конструкция на непреходното в обществения ред на града между реформите на Солон (594 г. пр. н.е.) и разпадането на този ред след смъртта на Александър Македонски (323 г. пр. н.е).
За този период ние знаем най-много от „Конституцията на Атина“, приписвана на Аристотел. Правата и свободите на гражданите от този период остават забележително постоянни, въпреки известни периоди на нестабилност, запазени са по времето на Пизистрат (който по съвременни понятия е популист и династията му управлява 36 години), надживяват Пелопонеската война и са възстановени след краткото Спартанско владичество (404-403 г. пр. н.е.).
Данъци и обществени работи
Солон въвежда принцип на представителство според имуществен ценз, възможни са придвижвания по обществената стълбица според благосъстоянието. Територията на града-държава е около 2 500 кв. км., собствениците на земя са относително постоянна група, чиито представители са част от съвета на архонтите, избират съдиите и събирачите на данъци. Солон опрощава дълговете на обработващите земя ратаи (hektemoroi) и премахва робството заради неплатени дългове, заменяйки ги, според Плутарх, с 1/6 данък върху продукцията.
Данъците са относително високи най-вече по времето на Пизистрат. Той е нещо като „ляв“ тиранин. Приятел е на Солон, но завзема властта с военен преврат и управлява тиранично за първи път около пет години (през 560-550-те години пр.н.е), а сетне, по-меко (според свидетелството на Аристотел) за 18-19 години, след 546 г. пр.н.е.
При него данъкът е 5% от занаятчийското и 10% от селскостопанското производство, но процедурата по събирането им е винаги поносима.
С данъците и секвестираната от аристократите земя се финансират публични проекти и фестивали, и се раздават кредити на относително малоимотните, за развитие на търговията и на отглеждането на маслини и производството на маслиново масло. Резултатът е, че по този начин се увеличава заетостта, доходите на домакинствата и приходите в хазната, а страничният ефект е, че намалява и престъпността.
Тази популистка интервенция често изглежда нормална и в наши дни, а видни икономисти, например Джон Мейнард Кейнс и неговите следовници, я представят като основен инструмент на стопанската политика. В „Атинската полития“ (XVI) Аристотел дава следната оценка на този период: „Пизистрат управлявал… по-скоро умерено и законосъобразно, а не тиранично, въобще бил човеколюбив и благ, спрямо провинилите се бил снизходителен, а на бедните давал пари в заем срещу работата, която извършвали, обработвайки земята, за да се прехранват“.
При Солон (Атина от VII – VI в. пр.н.е.) данъкът е приблизително 2%, а данъчният инспектор е на изборна длъжност. Обществените работи се финансират с „литургия“ – доброволен принос в живота на града. Първото значение на думата „филантроп“ е „този, който опрощава данъци и задължения“. Обратното – вдигането на данъци се смята за тирания. Съдилищата често оправдават тираноцидийството.
Тази Солонова реформа е може би най-съвършена данъчна система в древния свят. Тя е пример за подражание и в съвременния свят. След войната за независимост на британските колонии в Северна Америка основен принцип на данъчната политика става положението „никакви данъци без представители на данъкоплатците“. В Швейцария отдавна за промени в данъчната политика се провеждат референдуми. В Грузия, където данъците след 2005 г. бяха сведени до шест, оплоскостени до 12%, а за приемането на нови данъци след 2011 г. се изисква референдум и квалифицирано (конституционно) мнозинство в законодателното събрание.[4]
Тъй или инак, тази система се разпада вследствие на чумата по времето на Перикъл (450 г. пр.н.е.), който сам е покосен от нея, а и поради Пелопонеската война. Политическата последица е упадъкът на демокрацията и монархизирането на Атина от Филип Македонски и неговия син.
Права и организационни въпроси
Територията на полиса и броят на носителите на Атинските права и свободи обясняват до голяма степен възгледите за стопанството, намерили място в настоящето издание. Малката територия позволява контрол върху домакинствата и относително лесното обозрение на тяхното представителство. Аристотел в „Полития“ описва как Пизистрат лично обикаля Атика и намалява данъци на земеделци, обработващи каменисти имения. Населението е практически равно по брой на съвременната ни Варна.
Но по-важното е, че едва 7% от него имат права според Атинската демократична традиция. Стабилността на институциите в рамките на все пак чести промени в политическото влияние, начини на избор и контрол върху управителните тела и съдилищата на полиса намират обяснение във факта, че революциите могат да са разрушителни за правата на собственост (което мотивира политически отстъпки и лавиране).[5]
Особеност на теоретичните предпочитания на авторите в настоящия том е, че те, както например Сократ в диалозите, предпочитат да говорят от името на „ние“, те имат чувството за общност.
Друго характерно за тях е, че единодушно порицават и принизяват търговията и лихварството (ако не е организирано от държавата, като при Пизистрат), и възхваляват добродетелността на собствеността върху земята и дохода от нея. Ако би трябвало да избират, както се вижда от откъса „За собствеността и богатството“, Платон, Сократ и Ксенофонт биха заложили на държавно-тоталитарната организация по образеца на Спарта.
Възгледите на Аристотел са по-умерени. Но и той си представя полиса като самозадоволяваща се организация („автаркия“), контролирана отгоре.
Традиции и обществени предпочитания
Обяснението е във факта, че правоимащите и образовани касти в Атина предпочитат да живеят от рента и данъци, оставяйки търговията на законно пребиваващите чужденци, а голяма част от другата работа – на ратаите (споменатите „ектеморои“) и робите.
Това не идва да докаже, че техните възгледи за управлението на дома, собствеността и т.н. са погрешни. Но в тях много добре прозира ограничеността на теоретическото им обяснение на стопанството. Както и неуважението им към печалбата, като стимул за натрупване богатство и стопанско развитие. Тук става дума за преобладаващо аристократична етика, която е по-скоро ориентирана към рентата от собствеността и от положението в обществото, привилегиите. Това отношение предопределя изключителната роля на „чужденците“ в стопанството на древна Гърция и Рим. Търговските и паричните практики, самите пари, са привнесени от Асирия и Финикия през IX и VIII век пр. н.е. Защото тези дейности са „чуждестранни“, правоимащите граждани на полиса избягват тези професии. Надзирателите, управителите на имения и работилници, капитаните на търговски кораби, съдиите-изпълнители, които са чужденци или роби, постепенно получават глас в съдебните спорове по търговски и парични въпроси, това понякога им позволява да се откупят и променят своя обществен статус.[6]
Част от тази етика е обстоятелството, че завземането на богатство в чужбина е за предпочитане, от морална гледна точка, пред създаването му у дома. Това създава обаче трудности в отношенията с „враговете“, както и финансови и логистични проблеми пред завземането на богатство. Тези проблеми са добре осмислени от нашите автори. Затова от микроикономическо гледище е намерено и решение – ограничаване на богатството и колективизирането на собствеността на войните и стражите.
Една от последиците от господството на тези възгледи е неприемането на иновациите и предприемачите. При знанията, с които разполагат античните гърци, е направо учудващо, че технологичният напредък се ограничава до военното дело, строителството и литературата, и изкуствата. Но в други области нововъденията или не се възнаграждават, или направо се наказват. Известен е случай, когато занаятчия открил нечупливо стъкло, решил да сподели продукта си с император Тиберий, надявайки се да получи голяма награда: поради тревогата, че стъклото ще замени парите в обръщение, императорът обезглавил занаятчията (след като се уверил, че никой друг не знае технологията). В наши дни занаятчията би започнал ново производство. Да се занимаваш с банки или занаят в Древна Гърция или Рим е било за предпочитане, ако преди това станеш собственик и рентиер. И няма никакво съмнение, че Тиберий е постъпил държавнически.
Същата тема разисква в „За задълженията“ (150 и 151) и Цицерон: по повод „търговията и другите средства за препитание“, трябва да се отхвърлят като неприлични онези, които събуждат зла воля, заплатата за ръчна работа (а не например възнагражденията за художествени умения), защото заплатата е залог за робство. Към тези вулгарни професии, според Цицерон, трябва да се отнесат и онези, които купуват на едро и веднага продават на дребно (защото няма да получат печалба без много лъжа), същото важи и за работилниците. „Търговията, ако е в малък мащаб, трябва да се счита за вулгарна; но ако е на едро и в голям мащаб, внасяне на големи количества от всички части на света и разпространение на мнозина, без да се представя погрешно, то не трябва да бъде похвална“. Особено ако пристанището е на собствена земя, допълва великия оратор. Медицината, архитектурата и преподаването са достойни занимания за хората с високо обществено положение.
Особен интерес към публикуваните тук текстове трябва да привлече обстоятелството, че те се опират на наблюденията на бележити предшественици от досократическия период.
Първата част от „Дела и дни“ на Хезиод е посветена на класическия икономически проблем за оскъдните ресурси в ситуация на безграничност и разнообразие на желанията. И той е уверен, че ревностното подражание води до здравословно съревнование, което пък е жизненоважната сила, която решава проблемите на недостига на ресурси. Демокрит, който като съвременник на Сократ и Платон е по-известен възгледите си за атома и познанието, звучи по-съвременно от Смит и Рикардо, когато обяснява субективността на ценностите, които ние приписваме на стоките, които търсим, предвестник е на Карл Менгер в разсъжденията си за спестяванията и капитала.
По много причини тези наблюдения са по-близки на Аристотел, не толкова на Платон. Това е особено видно от неговия анализ на парите и сделките, от защитата на частната собственост, макар да продължава да търси основания за моралните им рамки и, в крайна сметка, властови ограничения. Ксенофонт, своя страна, е предтеча на много от обясненията на Адам Смит за ролята на труда и стопанството от мащаба. Но е най-добрият древногръцки икономист, ако под това се разбира само „управление на домакинството“.
Декември 2017 – юни 2023
[1] Текстът е осъвременен и незначително редактиран, оригиналът е публикуван за първи път в книгата на д-р Гочев.
[2] Виж сборника текстове: Henry C. Clack (editor), Commerce, Culture and Liberty: Readings on Capitalism before Adam Smith, Indianapolis, Liberty Fund, 2003.
[3] Шарл Монтескьо. Духът на законите (1748), кн. ХХ („За законите в техните отношения към търговията, разглеждана откъм нейната природа и разновидности“), гл. I „За търговията“).
[4] Виж кратка история на тези грузински реформи в: Gia Jandieri, Georgia: Free Market Ideology or Pragmatism, Публични политики.bg, Vol. 10, No 2/March 2019: http://ejpp.eu/index.php/ejpp/article/view/303/302
[5] Историята на Атина се вписва добре в обяснителната схема на двама от най-популярните съвременни институционални икономисти, Аджемоглу и Робинсън, виж: Daron Acemoglu and James Robinson, The economic origins of dictatorship and democracy, New York, Cambridge University Press, 2006.
[6] Виж подробности в: Sarah C. Humphreys, Anthropology and the Greeks, London, Routledge and Kegan Paul, 1978, p. 148.
