Настоящата втора част от анализа на доц. Дечев е продължение на публикувания на 18 февруари текст „В отговор на един „аналитичен доклад“: Българската икономика остро се нуждае от чуждестранни работници“…
Някой би ме обвинил в краен негативизъм към двата документа, които разглеждаме. Това не е така. Аз не съм предубеден към автора, редактора или към цялата неправителствена организация ЕКИП. Не съм в конфликт с никое от изброените лица, нито пък имам някакви лични интереси, които те да накърняват. (Е, след публикуването на този текст може вече и да съм в конфликт с някого, но това времето ще покаже).
В крайна сметка, всяко чуждо мнение, ако не друго, поне ни навежда на мисли. Важен въпрос, който повдигат Авторът и ЕКИП като цяло е това, че „инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС (17.9% от БВП през 2024 при средно 21.2%). („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ – https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/). Почти същият въпрос вълнува и Европейската комисия, която пита: „Частните инвестиции, като дял от БВП, са сред най-ниските в ЕС за България. Според Вас, кои са основните пречки, които възпрепятстват частните инвестиции?“ Въпросът е зададен във връзка с пристигането на така наречената „European Semester fact-finding mission to Bulgaria“ на 26 January 2026. Големият проблем е фактът, че точно липсата на човешки ресурси е в основата на ниското ниво на инвестициите у нас.
Несъмнено, нивото на частните инвестиции, в частност – притокът на чуждестранни инвестиции в България намалява. Освен това, трябва да се има предвид, че част от отчитаните от статистиката чуждестранни инвестиции на практика са реинвестираната печалба на големите търговски вериги в България. В този смисъл, картината е дори още по-песимистична в сравнение с официалните данни.
Като първа основна причина за ниското ниво на частни, в това число чуждестранни инвестиции е незавидното състояние на човешките ресурси в страната, както и постоянно нарастващата цена на труда у нас. Броят на хората, които ежегодно се пенсионират, значително надвишава броя на навършващите 18 години. Независимо, че част от пенсионираните работници и служители остават на работа, броят на напускащите пазара на труда в България превишава броя на влизащите на него. Проблемът с дефицита на квалифицираната работна ръка се задълбочава, като са известни примери на провалени инвестиционни проекти, поради липса на човешки ресурси. Държавата либерализира в известна степен вноса на работна сила, но това не е достатъчно.
Освен това, има постоянно изтичане на чуждестранни кадри от България в посока към други страни на Европейския съюз. Изключение правят част от работниците от Узбекистан, за които тяхното правителство изисква да остават на работа в страната, с която е сключен първоначалният им трудов договор.
Каналът за висококвалифицирани и образовани специалисти – „Синя карта“, работи в България много слабо, като споменатото по-горе мигриране към други държави е силно разпространено и в този случай.
Търсенето на чуждестранни човешки ресурси се саботира откровено от синдикатите, а държавната администрация като цяло толерира тяхната съпротива. Синдикатите открито заявяват, че ще пречат с всички сили на осигуряването на работна сила от чужбина, защото дефицитът на квалифицирана работна ръка сам по себе си спомага за повишаването на възнагражденията, за което ще стане дума по-долу.
Недостигът на квалифициран персонал влиза в синергия с постоянния ръст на цената на труда в България, което задълбочава негативните тенденции около човешките ресурси у нас. През последните години, средната заплата в България постоянно расте. Това като цяло е обективен процес, а работодателите винаги са готови да повишават заплатите, когато могат, защото това несъмнено е възможно най-мотивиращият фактор за повишаване на производителността на труда и качеството на работата.
За съжаление обаче, постоянният ръст на възнагражденията, частично е изкуствено провокиран с административни мерки от страна на държавното управление, без да се взима предвид обективната икономическа реалност и нивото на производителност.
Проблемът се задълбочава в още по-голяма степен от абсолютно неадекватното повишаване на минималната работна заплата, което не следва никаква икономическа логика.
Определени трудности с осигуряването на квалифициран персонал, пораждат и проблемите, които съществуват около професионалното образование в България. Въпреки огромните усилия на работодателските организации, които срещат подкрепата на редица представители на политическите ръководства на Министерството на образованието и науката, както и в известна степен и на синдикатите, професионалното образование не се радва на достатъчна популярност сред гражданите и най-вече сред родителите на учениците.
Отделно, съществуват и проблеми с качеството на професионалното образование, въпреки, че този факт се отрича яростно от представителите на синдикатите, включително и при обсъждания в Икономическия и социален съвет на Република България. През последните години, не без подкрепата и на работодателите беше постигнато много в повишаването на възнагражденията на учителите в България, в това число и на учителите в професионалните гимназии. Вече не може да се говори, че учителите не са заплатени добре. Сега обаче се вижда, че по-ниските заплати преди време не са били единствената причина за проблемите в качеството на професионалното обучение. Въпросът за качеството на професионалното образование и обучение си остава фактор за поддържането на дефицита на квалифицирана работна сила в България.
Втората много сериозна причина за спадащата инвестиционна активност е високата цена на електроенергията. Известно е, че електроенергията в България, Румъния и Унгария е с много по-висока цена в сравнение с останалите страни в ЕС. (В недалечното минало към тази компания принадлежеше и Гърция, но с цената на използването на много възобновяеми енергийни източници – най-вече вятърни и слънчеви централи, както и с инсталирането на много батерии, Гърция се измъкна от незавидното положение да е в групата на потребителите на безобразно скъпа електрическа енергия). Въпросът е дискутиран много широко и у нас и, в Брюксел, взимат се определени мерки, но засега положението е такова. Цената на електроенергията не е тема на излъчените от ЕКИП послания и затова само я маркирам тук.
Третата важна причина е трудността за включване на промишлени обекти в инфраструктурните мрежи – електроразпределителна, водопроводна, канализационна и газоразпределителна. Освен обективните пречки, които забавят включването на нови предприятия съществуват и чисто бюрократични обстоятелства, особено в отношенията с държавните ютилити компании. Отделен въпрос е, че системата на разплащане примерно с газоразпределителните и газопреносните компании, е изключително неблагоприятна за клиентите им – плащат се големи аванси за още непотребена суровина, налагат се санкции ако не бъде потребено точно предварително заявеното и планирано количество и прочее.
На четвърто, но не по значение, място, се налага да поставим злоупотребата от страна на псевдо „зелени“ неправителствени организации с разпространение на неистини (дори откровени лъжи) при опит за стартиране на нови производства, а в много случаи и рекет над съществуващи производства. Последния случай, който можем да посочим е със затвореното производство на Кроношпан. Там освен „зелен рекет“, подозираме и откровен корупционен интерес от страна на държавни органи, включително на Министерството на околната среда и водите.
На пето място трябва да се отбележи, че един от „дефектите“ на частния сектор в България е, че преобладаващата част от нововъзникващите предприятия (в огромната си част малки и микро- предприятия) НЕ са иновационни. Те не са създадени с оглед на изнасянето на пазара на някакъв иновационен продукт. Това от своя страна е в основата на относително ниския приток на рисков капитал в българската икономика – полето за действие на венчърните фондове е относително ограничено. (Нормативните проблеми около дейността на венчърните фондове са отделен въпрос, който има последващ характер и идва след ниското ниво на иновациите в бизнеса).
Също така, тук е мястото да отбележим и отдавна идентифицирания от работодателските организации, в частност от АИКБ, проблем със слабата подкрепа за иновациите в бизнеса. Компаниите, особено малките и средните предприятия, често нямат достъп до финансови стимули или грантове, които да насърчат внедряването на иновации. Освен това, бизнесът понякога е склонен да избягва риска, свързан с нови технологии, защото няма достатъчно доверие в научните организации и реалното приложение на тяхната работа.
Всъщност, няма забележима промяна в достъпа до финансиране от страна на малките и средните предприятия. От една страна, той си остава ограничен. От друга страна, общественото доверие в институциите, които провеждат подобни политики от името на държавата е ниско. Публиката е убедена, че подкрепа получават или ще получат само предприятия, които са свързани с определени „кръгове“.
По-горе беше отбелязан проблемът с липсващата подкрепа за иновациите, особено в малките, средните и микро- предприятията, както и проблемът с относително ниското ниво на изнасяне на пазара на иновационни продукти от страна на предприятията. Пак ще повторя, че това е структурна слабост на българската икономика.
Подходът на банките (частните търговски банки) към кредитирането на предприятията си остава старият и без изменение. Трудно е да се каже дали няма някой единичен случай по-голямо предприятие да е получило кредитиране срещу бизнес план. По мое мнение това би било възможно евентуално в отбранителната промишленост или в сферата на търговия с оръжие, но по понятни причини няма как да имаме проверена информация.
Ако все пак има такива случаи, те ще са изключения които потвърждават правилото, че в България на практика няма инвестиционно кредитиране за промишлените предприятия. Още по-малко би могло да се очаква, малко предприятие или „старт ъп“ да получи кредитиране срещу бизнес план. В банковия сектор нещата се движат в старите утъпкани коловози – искат се големи гаранции, които малките и микро- предприятията естествено няма от къде да вземат.
В контекста на изложеното по-горе, би трябвало да се съглася с изразената загриженост от страна на Автора и на ЕКИП, че „инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС“. Да, така е и в това няма нищо хубаво. Нещо повече, делът на частните инвестиции спрямо БВП в България е от най-ниските за ЕС. Това също е много лошо. Тук нямаме различия с г-н Вулджев и с ЕКИП.
Трябва обаче да се повтори, че недостигът на човешки ресурси е може би основната причина за това нерадостно положение. Дори и да не е едноличен водач в класирането, тя със сигурност е „Primus inter pares“ (първа между равни, както са казвали древните римляни).
По въпроса има абсолютно единомислие между работодателските организации, но тъй като Авторът и ЕКИП ги демонизират в разглежданите два документа, ще се позова на частни лица, които нямам честта да познавам.
Да започнем с доц. д-р по икономика Димитър Златинов, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Когато прави това изявление през 2024 година, той е и заместник-декан на Стопанския факултет на Софийския университет.
Коментирайки емблематичния за страната ни провал при опита да бъде привлечен завод на „Volkswagen“ в България, през месец април 2024 година, доц. д-р Димитър Златинов, изрично подчертава, че това е показало, „че малкият размер на пазара и все по-ограниченият човешки ресурс в България, също са водещи проблеми пред инвеститорите“. (Подчертаването с „болд“ е мое – Теодор Дечев. За източника виж: Симова, Антония, 10% данък не стига: Защо чуждите инвестиции заобикалят България? Преките чуждестранни инвестиции са много далеч от импулса от 2007 г., а структурата им е неустойчива, Economic.BG, 25.04.2024, 10:04, https://www.economic.bg/bg/a/view/zashto-chujdite-investicii-zaobikaljat-bylgarija ).
Разбира се, освен този изключително важен акцент, доц. д-р Димитър Златинов е посочил и политическата нестабилност, липсата на ясно законодателство и честите промени в него, тромавите административни процедури, ниската ефективност на институциите и липсата на дългосрочно и стратегическо планиране на инвестиционната дейност в страната.
Говорейки за „малкият размер на пазара и все по-ограниченият човешки ресурс в България“, той изрично подчертава, че всичко това води и до един от най-важните икономически проблеми, които България има – ниската инвестиционна активност, „и това все повече ще е сериозно ограничение пред растежа в дигиталната ера, в която живеем“. (Виж: Симова, Антония, 10% данък не стига: Защо чуждите инвестиции заобикалят България? Преките чуждестранни инвестиции са много далеч от импулса от 2007 г., а структурата им е неустойчива, Economic.BG, https://www.economic.bg/bg/a/view/zashto-chujdite-investicii-zaobikaljat-bylgarija ).
Тезата за недостига на човешките ресурси се защитава и от чуждестранни инвеститори у нас. Така например, непосредствено след излизането от пандемията, респективно от COVID кризата, през 2022 година, българското издание на „Форбс“ цитира Макс Гурвиц, управляващ съдружник във „Vitosha Ventures“, който заявява, че икономиката на България се възстановява доста бързо след пандемията, инвестициите се увеличават, постоянно възникват нови компании и вече силно се усеща един много сериозен проблем – няма хора, които да запълнят всички свободни позиции. Той заявява дословно:
„Дано да е временно, но в много от компаниите, в които фондът ни инвестира, а и в други компании има проблем с наемането на персонал на всякакви позиции“.
Специалистът по рисково инвестиране между другото, отхвърля популярната теза, че у нас в момента има липса преди всичко на IT специалисти. Напротив, според него дефицитът е повсеместен:
„Има недостиг на хора за всякакви позиции и във всякакви сектори, не само аналитични и ръководни специалисти, и затова този проблем е толкова сериозен“. (Макс Гурвиц: Силно се усеща липсата на хора за новите компании, Forbes България, 23 март 2022, 18:22, https://forbesbulgaria.com/2022/03/23/%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D1%81-%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%86-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%B5-%D1%83%D1%81%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85/ ).
Гурвиц отбелязва и дъмпинга на държавната администрация спрямо частния сектор, нещо за което работодателите отдавна протестират, но никой не им обръща никакво внимание. Според него, с идването тогава на новото правителство се е забелязала и тенденция, част от хората, които са били предприемачи и са основали компании, да излизат от тях и да се прехвърлят на държавна работа.
„Може би е нормално, като се има предвид, че голяма част от правителството дойде от предприемаческите среди и то също има нужда от подходящи кадри“, изразява се деликатно Макс Гурвиц, но продължава да настоява, че трябва да има възможност тези хора да бъдат заменени в компаниите, за да върви икономиката напред. Почти четири години по-късно виждаме, че няма такава тенденция.
Изброяването на хора, които определят недостига на човешки ресурси като фундаментален проблем, както и изброяването на примери на провалени инвестиционни проекти, поради липса на работна ръка, могат да продължат дълго, но това едва ли е нужно. Впрочем, позицията на г-н Вулджев и ЕКИП по въпроса е доста „повратлива“. Авторът на двата разглеждани документа и главен редактор на ЕКИП, хем не отрича проблемите с човешките ресурси, хем ни убеждава, че едва ли не на една ръка разстояние има огромен резерв, но ние не искаме да се протегнем. Но за това след малко.
Тук просто се опитвам да покажа на уважаемия опонент, че трудностите с инвестициите идват не поради това, че българският бизнес е „калпав“, не иска да се учи и не желае да слуша учените хора, а поради много тежки демографски проблеми, поради тежка конкурентна среда спрямо други държави, където българите могат да отидат да работят и поради редица причини, едни от които изобщо не са по вина на работодателите, а за други вината на работодателите е меко казано „миноритарна“.
Сигурно ще бъда обвинен в многословие, но когато се оборват твърдения, които не са верни (поне от твоя гледна точка), неминуемо се използват повече обяснения, отколкото когато се съгласяваш. Както се вижда, в някои отношения аз споделям загрижеността на г-н Вулджев и ЕКИП по въпроса за инвестициите в България. Впрочем, съгласявайки се с него в определена степен по-горе и добавяйки допълнителни щрихи към картината на намаляващите инвестиции, частично отговорих и на втората част на третата теза: „България е на последно място в ЕС по интеграция на индустриални роботи – едва 30 робота на 10 000 работници, при средно ниво за съюза от 106“.
Ами интеграцията на индустриални роботи, освен всичко друго, е и инвестиционна дейност. По-горе беше изписано достатъчно, от къде идват проблемите с инвестициите в България. Роботизацията у нас не напредва с темповете, с които бихме искали, не защото работодателите са глупави, неосведомени или подценяват ролята на роботите. Просто отново става дума за инвестиции и пари – за това за което говорихме на дълго и на широко по-горе.
Българските предприятия далече не са затруднени само с роботизацията. Много от тях биха били щастливи да могат на първо време да направят подмяна на използваните електродвигатели и задвижвания, с нови и модерни. Това би им донесло голяма икономия на електроенергия и би направило продукцията им по-конкурентоспособна.
В същия контекст, много предприятия в България, се видяха принудени да инвестират във възобновяеми енергийни източници, с което частично или изцяло се избавиха от влиянието на гибелните цени на електроенергията за промишлени цели. Ако тази инвестиция не беше наложителна, те щяха да инвестират може би и в промишлени роботи.
В крайна сметка, като се съгласявам с Автора и ЕКИП, че закъснението във въвеждането на промишлени роботи е лош показател за нашата промишленост, все пак напомням, че не всичко може да се роботизира, особено на първо време. Отделен въпрос е, че роботизацията също ражда нови човешки професии. За съжаление, за тях също няма хора. Проблемът е важен, заслужава нашето внимание, всякакви добри идеи би трябвало да бъдат приветствани. Но да не се заблуждаваме, че промишлеността може да стане безлюдна от днес за утре.
Впрочем, Южна Корея е пословична с използването на роботи, в това число и хуманоидни. Там демографската криза е далече от нашето положение, както и от ситуацията в Европа и Русия. Едновременно с това, страната е дала работа на над един милион трудови мигранти. Броят на имигрантите, влели се в пазара на труда на Република Корея, е нараснал с 38% за последното десетилетие – от 774000 регистрирани работещи имигранти през 2014 година, те са стигнали до над един милион през 2024 година. (Labour Migration Pathways. Country Profile. Republic of Korea, December 2025, IOM, UN Migration, p. 2, https://roasiapacific.iom.int/sites/g/files/tmzbdl671/files/documents/2026-01/iom_asiapacific_migrationdatareport_korea_digital_jae_edit_20260210.pdf ).
Така стигаме до четвъртата теза на г-н Вулджев и ЕКИП:
„4. Пренебрегва се вътрешният и външният трудов резерв на България
Преди да се пристъпва към поредното увеличение на вноса на труд, държавата следва да активира вътрешният трудов резерв на България, както и да направи всичко възможно за привличане на милионите български емигранти, които работят в чужбина.
- В България има над 85 000 икономически неактивни лица, които заявяват желание да работят – брой, надвишаващ годишния внос на работници;
- В страната има между 120 000 и 150 000 младежи (NEETs), които нито учат, нито работят, и чиято интеграция трябва да е приоритет пред вноса на кадри;
- Според данни на Евростат към 2023 има над 800 хил. българи, които работят в други страни членки на Европейския съюз. Броят на работещите в чужбина България достига милиони души, когато отчетем тези в страни като САЩ и Канада.
Неслучайно Организацията на обединените нации (ООН), в своя World Social Report (2023), препоръчва на страни като България да се фокусират върху привличането обратно на емигранти и активирането на икономически неактивното население като по-ефективни мерки за борба с отрицателните икономически ефекти от застаряването на населението“.
Ако започнем отзад-напред, ще трябва да отбележим, че в становището до МТСП (https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/), авторът е подменил леко тезиса, приписвайки на „World Social Report“ (2023), че е давал препоръки към „страни като България да се фокусират върху привличането обратно на емигранти и активирането на икономически неактивното население“. Всъщност, в много по-подробния „аналитичен доклад“ със заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“, въпросният доклад на ООН се използва със съвсем друга цел.
Авторът на „аналитичния доклад“ използва една диаграма от „World Social Report“ (2023) (https://digitallibrary.un.org/record/4000104?v=pdf), намираща се на стр. 71 на въпросния доклад на ООН, за да обоснове несъстоятелността на идеята да се внасят човешки ресурси от чужбина. Само че авторът не си дава особен труд да обясни, какво представлява диаграмата, а само веднъж, мимоходом, в текста си споменава, че „В модела на ООН има три основни фактора, чрез които една държава може да подобри своята производителност на труда, за да компенсира отрицателните икономически ефекти на застаряването на населението“. (https://ekipbg.com/vnos-na-rabotna-ruka/ ) Оставено е и заглавието на диаграмата, но на английски език.
Всъщност, авторът доста старателно заобикаля обстоятелството, че във въпросния „World Social Report“ (2023), в „кутийка 3.2“ (Box 3.2) се разглежда въпросът: „How to Amplify Economic Growth During the Demographic Transition“ – „Как да се засили икономическият растеж по време на демографския преход“? Резултатите от своеобразната математическа симулация, която е направена са представени графично в диаграмата, която г-н Вулджев, а с него и ЕКИП използват не особено коректно в цитираните два техни текста. Заглавието на диаграмата гласи: „Projected contributions of three factors to achieving the annual average labour productivity growth required for income growth targets, regional averages, 2020–2050“. В превод на български: „Прогнозиран принос на три фактора за постигане на средногодишния ръст на производителността на труда, необходим за растеж на доходите цели, регионални средни стойности, 2020–2050 г.“
Никъде в българския текст на „аналитичния доклад“ (да не говорим за становището до МТСП) не присъства думата „прогнозиран“. Представената диаграма е прогноза, „проекция“ с хоризонт 2050 година. Това обаче се оставя за досещане от страна на читателя, пък бил той и Министърът на труда. Както казват, така наречените „тарикати“ – „кьорав карти не играе“, така че ние като читатели трябва да внимаваме.
Само че това не стига – авторът по един наистина виртуозен начин „качва на пързалката“ читателите, като разглежда България като част от колонката „Economies in transition“ („Икономики в преход“). Трябва да се възрази много сериозно на такава манипулация. Източникът от където е взета диаграмата не съдържа поименен списък на държавите в разглежданите групи – „Западна Азия“, „Развити икономики“, „Развити [икономики] в Източна и Южна Азия“, „Латинска Америка и Карибите“, „Икономики в преход“ и „Африка“. Авторът по своя инициатива, поставя България в „Икономики в преход“, някак забравяйки, че страната ни вече е част от еврозоната, а освен това вече е и на прага на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество(ОИСР-OECD).
Мястото на България е в групата „Развити икономики“, особено като се има пред вид, че прогнозата е за периода 2020 – 2050 година. Подобно поставяне може да е направено и по навик (дълги години ние все бяхме „икономика в преход“), но сега вече това не е адекватно и не може да се приеме, особено идеята, че България ще бъде „икономика в преход“ през 2050 година. Авторът просто бърка България със страните от Средна Азия и Южен Кавказ.
Поставянето на България в групата „Икономики в преход“ обаче носи на Автора много „приятен аргумент“ в полза на главната му теза. Там приносът на миграцията (трети фактор в модела) е отрицателен, той е -0,4. На автора никак не му е изгодно, България да бъде разглеждана в групата „Развити икономики“, защото приносът на миграцията там е положителен +2,3, като миграцията има по-голям принос само в групата „Западна Азия“, където той е +5,5.
Подменяйки мястото на България, Авторът – г-н Вулджев, вече има в ръцете си число, което да подхвърли на читателите, без да акцентира, че става дума за прогноза и за „проекция“ до 2050 година. Това е остроумно, но не е коректно. Така че, не можем в крайна сметка да приемем, че Авторът е доказал, с помощта на „външен авторитет“ като ООН, че миграцията няма да реши проблемите на българската икономика. Реално, нищо не е доказал, въпреки изключителната си сръчност.
Най-куриозното обаче е във факта, че в самия доклад на ООН се съдържа позитивно отношение към миграцията, макар и изразено към една конкретна група услуги, свързани с грижите за възрастните хора. Както и самият Автор отбелязва, докладът е посветен на проблемите, пораждани от застаряването на населението. Грижите за старите хора, се превръщат в многоголяма по обем дейност. Ето какво пише докладът по отношение на възможността и целесъобразността от използване на труда на трудови мигранти:
„Политиките подкрепящи миграцията чрез редовни канали, могат да подобрят предлагането на квалифицирани работници по грижи от други страни, когато вътрешното предлагане е недостатъчно. Такива договорености обаче не трябва да бъдат екстрактивни. Взаимната полза от миграционните партньорства изисква усилия за изграждане на умения и таланти в страните на произход. Държавите следва също така да обмислят политики, включително трудовото законодателство, за защита на правата на мигрантите, полагащи грижи, като например адекватни жилищни и битови условия; здравни грижи; периоди на почивка и възстановяване, включващи седмичен отпуск и платен годишен отпуск; признаване на съществуващи квалификации и пълномощия; продължаващо притежание на документи за пътуване и самоличност; и достъп до правосъдие и ефективни механизми за правна защита. Приемащите и изпращащите страни трябва да обсъдят отговорностите си при предоставянето и осигуряването на достъп до адекватни услуги за социална закрила и здравни грижи за мигрантите, полагащи грижи“. („World Social Report“, 2023, United Nations, p. 135, (https://digitallibrary.un.org/record/4000104?v=pdf).
Мисля, че всеки здравомислещ работодател би се подписал под горното. Едновременно с това, с този въздълъг цитат, получаваме още един глас в полза на твърдението, че легалната миграция, следваща регулациите и нормативната база, не води до внос на евтина работна ръка. Тя води до внос на необходима работна ръка.
(Край на втора част)
Очаквайте:
В третата част ще разгледаме различните случаи на завръщане на българи, работили в чужбина. Появата на подобни обратни потоци е факт, но те не са резултат от някакви специални действия и мерки на българските власти. Те са резултат от благоприятно стечение на обстоятелствата (или на неблагоприятно стечение, какъвто е случаят с COVID-19) и са резултат изцяло от пазарната конюнктура – нещо, което точно либертарианците би трябвало да разбират най-добре.
Подробно се разглежда въпросът за така наречените NEETs – младежи, които не учат, не работят и не са обхванати от някакви мерки за повишаване на квалификацията. Обяснява се, защо голяма част от тях не са „мързеливи безделници“, а просто част от „сивата икономика“. Онагледена е връзката между дела на „сивата икономика“ и дела на въпросните NEETs.
Ще видим също така, как Турция, където няма демографска криза и има много голям дял на NEETs, внася усилено работници от Узбекистан – най-вече за строителството на атомната централа „Ак кую“ и за големи строителни обекти.
Вижда се, че безработицата намалява, а заетостта расте. Расте и броят на чуждестранните работници от трети страни, но това изобщо не води до повишаване на безработицата. Успоредно с това, средната брутна работна заплата расте. Всичко това показва несъстоятелността на тезите на автора – г-н Вулджев и на ЕКИП, че вносът на работна сила изтласква българи от пазара на труда и представлява „социален дъмпинг“. Няма такова нещо. Изобщо няма, освен във въображението на автора на „аналитичния доклад“ с нетърпящо възражение заглавие: „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“.
В заключение се показва, че предложените от ЕКИП мерки почиват на неверни твърдения и презумпции. Предложенията им са екстремистки, не отчитат по никакъв начин реалното положение на пазара на труда и ще доведат до катастрофално задълбочаване на проблемите с дефицита на работна ръка.
