Когато говорим за бъдещето на човечеството в Космоса, трябва да се поучим от историята. Самонастанилите се заселници (squatters) изиграват решаваща роля в заселването и икономическото развитие на американския Запад. Много преди държавните институции да бъдат трайно установени, заселници се придвижват към незаети земи, строят домове, обработват ферми и създават цели общности, без първоначално да притежават официално право на собственост върху земята, която заемат.
В много случаи именно тези заселници са истинските пионери на западната експанзия. Те полагат основите на икономическия живот – ферми, градове, търговски мрежи и местна инфраструктура – докато държавата често пристига едва по-късно. Разширяването на американската граница е движено по-малко от централно планиране във Вашингтон и повече от милиони хора, действащи по собствена инициатива.
Това, което прави скуотърите особено важни, е, че те създават факти преди законът да ги признае. Първо заемат земята, а след това очакват тя да бъде узаконена. С течение на времето американските законодатели приемат тази реалност и въвеждат закони, позволяващи на заселниците да придобият официална собственост върху земите, които са подобрили и обработвали.
Тези заселници въплъщават една типично американска идея: че хората, които използват земята продуктивно, трябва да имат правото да я притежават. Това убеждение рязко контрастира с европейската традиция на аристократическа поземлена собственост и става дълбоко свързано с американския идеал за независимия предприемач и пионер.
Тяхната дейност превръща огромни територии в икономически продуктивни региони. Като обработват земята, създават бизнеси и изграждат общности, скуотърите помагат да се превърне границата в една от най-динамичните зони на икономически растеж през XIX век.
Някои икономически историци разглеждат тези заселници като ранен пример за това как правата на собственост възникват „отдолу нагоре“ – чрез използване, инвестиции и обществено признание – преди да бъдат официално признати от държавата.
Това, от което се нуждаем в бъдеще, са космически скуотъри. Съществената разлика спрямо историческите заселници на американския Запад е следната: на другите небесни тела в момента няма никаква собственост. Земята не принадлежи на никого. И за разлика от заселването на американската граница, няма местно население, чиито права биха могли да бъдат нарушени.
Съгласно член II от Договора за космоса от 1967 г., държавите нямат право да присвояват небесни тела или територии в Космоса. Дали тази забрана се отнася и до частни лица и частни компании остава спорен въпрос сред специалистите по космическо право.
Договорът не казва изрично дали частните лица имат право или нямат право да притежават небесни тела или земя върху тях. По онова време никой не си е представял, че предприемачи като Илон Мъск или Джеф Безос един ден могат да финансират частни космически програми със собствените си богатства.
Поради това някои правни учени твърдят, че националният суверенитет приключва там, където започва Космосът. Според тях договорът забранява националното присвояване на Луната, Марс или астероиди, но не и частната собственост. Тяхното тълкуване се основава на класическия правен принцип expressio unius est exclusio alterius („изричното посочване на едно изключва останалото“). Ако договорът изрично забранява действията на една категория субекти – а именно държавите – тогава останалите, които не са споменати, може да не са ограничени.
Кой тогава трябва да има право да придобива собственост в Космоса? Моят отговор в книгата „Нов космически капитализъм“* е ясен: тези, които разполагат с финансовите средства да стигнат дотам, да развият и използват земята.
Например, ако SpaceX успее да достигне Марс и започне да изгражда постоянни селища на Червената планета, тогава правото на собственост върху земята трябва първоначално да принадлежи на SpaceX. Разбира се, не върху цялата планета, а върху практично ограничена територия – например площ с размерите на Сингапур. Повърхността на Марс е приблизително 200 000 пъти по-голяма от тази на Сингапур, така че SpaceX първоначално би притежавала само 0,0005% от Марс. Това би било достатъчно за развитието на множество селища, но не толкова много, че да лиши други от възможността да участват.
SpaceX би могла да финансира разходите за полети и развитие чрез включване на марсианската земя в инвестиционен тръст за недвижими имоти (REIT). Цената би се определяла от пазара. Повечето хора биха купували дялове не за да живеят там лично, а с надеждата за бъдещо повишаване на стойността. Бъдещите колонисти биха могли също да получат преференциален достъп до акции или права върху земя като стимул да се заселят и да останат на Марс в продължение на няколко години. По този начин частната собственост би се превърнала в механизъм за привличане на пионери, готови да поемат изключителни рискове.
Нуждаем се от частна собственост в Космоса. Без нея завладяването, заселването и икономическото развитие на Луната, Марс и астероидите ще останат невъзможни. Преди повече от две хиляди години Аристотел отбелязва: „Това, което принадлежи на най-много хора, получава най-малко грижи.“ Историята на XX век потвърди това наблюдение. Всеки социалистически експеримент, който премахва частната собственост, в крайна сметка се проваля. Защо система, която многократно се е проваляла на Земята, изведнъж би успяла на Марс?
Не – това, от което човечеството се нуждае, са космически пионери, космически заселници, точно както Америка някога се е нуждаела от заселници, за да усвои границата. Разликата е, че този път никой няма да бъде изместен, защото небесните тела не принадлежат на никого.
*Райнер Цителман е автор на книгата „Новият космически капитализъм“, която ще бъде публикувана от Skyhorse в началото на юни – https://www.skyhorsepublishing.com/9781510788220/new-space-capitalism/. Настоящият текст на Цителман е от California Globe
