Най-общо казано, съществуват само два начина да се промени поведението на някого. Или го убеждавате – с думи или с пари, – или му опирате пистолет в главата. Трети начин няма, изтъква Диърдри Н. Макклоски в текст за блога на Cato Institute...
Помислете за това следващия път, когато решите да прокарате поредния закон, принуждаващ хората да действат по определен начин – закон, подкрепен от оръжията на държавата.
Проблемът е, че да опреш пистолет в главата на някого е по-лесно. На Луи XIV не му се е налагало да убеждава поданиците си – или когото и да било другиго. Върху всичките си оръдия той е заповядал да бъде гравирано Ultima ratio regum – „Последният аргумент на кралете“. Така е по-лесно.
Но тази лекота покварява онзи, който държи оръжието. През 1887 г. лорд Актън (1834–1902) – британски католик и изявен историк либерал – пише писмо до американски епископ, в което се обявява против догмата за папската непогрешимост. В него той отбелязва: „Властта има склонността да покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“
Това се вижда всеки ден. В двете ни страни позорната история на робството е ярко доказателство за това. Робовладелци като американеца Томас Джеферсън са се смятали за „добри господари“. Но физическата власт над когото и да било неизменно покварява. Трудът на 200-та роби на Джеферсън – сред които са били и собствените му деца – е осигурявал френските вина и ценните книги по либерална философия, с които той е разполагал. Това му е позволило просто да пренебрегне принципа, че „всички хора са създадени равни“.
Дори самият лорд Актън – този виден либерал, подобно на много британски католици по онова време (сред които и един друг мой кумир, кардинал Джон Хенри Нюман) – е подкрепял робовладелския Юг по време на Гражданската война и е смятал, че робството – също като империализма – не е чак толкова лошо нещо.
Ужасяващо, нали? Тези тъжни факти илюстрират следващото твърдение на Актън в същото писмо: „Всички велики хора са лоши.“ Самото им величие ги изкушава да злоупотребят с властта, която имат над другите. Дори един от хората, на които винаги съм се възхищавала – Джон Стюарт Мил (авторът на красноречивия труд „За свободата“ от 1859 г.) – в продължение на 35 години (до 1858 г.) си е изкарвал прехраната, като е изготвял принудителни закони, чрез които Източноиндийската компания е упражнявала властта си над чернокожото население на Индийския субконтинент. Напомня за Джеферсън, нали? Най-малкото, което може да се каже, е, че физическата сила покварява хората, тласкайки ги към шокиращо лицемерие. И това е само началото.
Съпругът, който бие жена си, се смята за свестен човек. Моят колега от Cato, Мариан Тупи, е написал блестящ анализ за това как Комунистическата партия на Южна Африка се е отнасяла към либералите, които също са се борили за премахването на апартейда. Партията е била напълно готова да прибегне до въоръжено насилие, докато същевременно е демонстрирала привидно уважение към подхода на убеждаване, застъпван от либералите. Някои либерали са повярвали на лъжите на Партията. Твърди се, че Ленин е наричал такива хора – които са били в изобилие в периода от 1917 до 1989 г. – „полезни идиоти“.
Същата цинична поквара се проявява и по време на Гражданската война в Испания. Комунистическата партия твърди, че подкрепя лоялистите – социалисти и анархисти – в борбата им срещу Франко, докато всъщност ги избива, за да завземе властта за себе си. Опитът на Джордж Оруел – който едва не става жертва на лъжите на Партията – му предоставя материал за написването на „Фермата на животните“.
Диалогът е в основата на либералното общество; това е, което великият икономист и философ Франк Найт нарича „управление чрез дискусия“.
Принудата слага край на диалога и по този начин унищожава либералното общество. Един авторитарен баща или един непогрешим папа казват: „Защото аз така казвам“.
Когато има оръжия, нещата стоят точно така.
