Когато Доналд Тръмп се завърна в Белия дом през 2025 г., „енергийното господство“ беше крайъгълният камък на плановете му в областта на икономическата и външната политика. Но непопулярната война с Иран и рязко растящите разходи на домакинствата за гориво превърнаха енергийната политика в сериозен пасив за американския президент в навечерието на междинните избори следващия месец, изтъква коментар на Ройтерс.
Иронично е, че именно позицията на САЩ като най-голям производител на петрол и газ в света – може би повече от всичко друго – позволи на Тръмп да преследва външнополитически цели, които може да се окажат най-скъпоструващите в политическата му кариера.
През първите две години от втория мандат на Тръмп, огромните ресурси от петрол и газ в САЩ вдъхнаха увереност на Вашингтон на международната сцена, засилиха позициите му в търговските спорове и подкрепиха по-мащабните усилия за възстановяване на геополитическото господство на САЩ.
Войната с Иран обаче разкри основната слабост на тази визия: доминирането в производството на енергия не означава контрол върху цените на енергията.
Това, което започна като стремеж към енергийна независимост на САЩ, прерасна в доктрина за енергийно господство. Сега това по-скоро прилича на енергийна самонадеяност.
Освобождаване на американската енергия
Основите на стратегията на Тръмп бяха положени много преди завръщането му на власт миналата година. Разработването на рентабилни методи за добив от шистовите находища на сушата превърна САЩ в най-големия производител на природен газ в света през 2009 г., а на петрол – през 2018 г. Към 2022 г. страната вече беше водещ износител на втечнен природен газ (ВПГ), което осигури на Вашингтон безпрецедентно влияние върху световните енергийни пазари.
Добивът на суров петрол в САЩ нарасна от около 5,5 милиона барела дневно през 2010 г. до близо 14 милиона барела дневно днес – което представлява около една пета от световните доставки, – а страната осигурява и повече от една четвърт от глобалния износ на ВПГ. Никога досега една държава не е заемала толкова доминираща позиция в световната енергийна система.
Тръмп се опита да превърне това предимство в управленска доктрина.
Още в първия ден от завръщането си на власт той обяви национално енергийно извънредно положение и разпореди на правителството да „освободи американската енергия“, като даде приоритет на петрола, газа, въглищата и ядрената енергия, оставяйки на заден план възобновяемите енергийни източници. В рамките на няколко седмици той превърна „енергийното господство“ в официална политика на САЩ, като създаде Национален съвет за енергийно господство и възроди добре познатия си лозунг „сондирай, бейби, сондирай“ („drill, baby, drill“) – представен като лек за високата инфлация и икономическата несигурност. В прокламация от октомври 2025 г. Тръмп обобщи тази философия чрез трите стълба: „максимално производство, максимален просперитет и максимална мощ“.
Енергийната политика е външна политика
Тази доктрина се простираше далеч отвъд рамките на вътрешната енергийна политика.
Стратегията за национална сигурност на администрацията, публикувана през декември миналата година, изрично обвърза влиянието на САЩ в Западното полукълбо с енергийното господство. При това тя се позоваваше на „Доктрината Монро“ от XIX век, която е имала за цел да предотврати европейската политическа намеса в региона.
За малко повече от година администрацията използва износа на американски петрол и втечнен природен газ (ВПГ) като инструмент в търговските преговори, насърчаваше енергийни сделки в рамките на усилията за прекратяване на войната между Русия и Украйна, както и акцентира върху ресурсните богатства на Гренландия в стремежа си към по-голямо влияние над тази арктическа територия.
Кулминацията на енергийната доктрина на Тръмп настъпи, може да се каже, в началото на тази година, след като Вашингтон отстрани венецуелския президент Николас Мадуро чрез бърза военна операция.
Впоследствие САЩ поеха контрола върху износа на петрол и приходите от него във Венецуела, наложиха промени в законодателството на страната за въглеводородите – което доведе до изместването на китайски компании – и си осигуриха безпрецедентно споразумение, предоставящо им достъп до една пета от венецуелските петролни резерви.
Към февруари визията на Тръмп – за изграждане на икономика и външна политика, основани на изобилие от изкопаеми горива – изглеждаше, че започва да пуска корени. САЩ разполагаха не само с повече енергийни ресурси от всеки свой съперник, но и със способността да използват това изобилие, за да влияят върху търговията, дипломацията и сигурността.
Решението на Тръмп да започне война с Иран в края на февруари подложи тази доктрина на изпитание.
Иранското блато
Първоначално президентът твърдеше, че съвместната кампания с Израел срещу Иран ще продължи само няколко седмици. Той също така многократно посочваше, че огромните петролни и газови ресурси на САЩ, заедно с новопридобития достъп до петролното богатство на Венецуела, ще предпазят икономиката от евентуален скок в цените на енергията – скок, който според него ще бъде краткотраен.
Тези предположения не издържаха проверката на времето.
Войната, започнала на 28 февруари, доведе до фактическото затваряне на Ормузкия проток – през който преминаваше около една пета от световните енергийни доставки – и предизвика едно от най-мащабните смущения в енергийния сектор в съвременната история. Производителите от Близкия изток съкратиха добива и пренасочиха износа си, където това беше възможно, докато големите вносители в Азия намалиха потреблението.
В резултат на това цените на петрола почти се удвоиха през първите два месеца на конфликта, като през март глобалният бенчмарк – петролът сорт „Брент“ – достигна пик от 118 долара за барел.
Това ниво беше значително под рекорда от 145 долара, достигнат през 2008 г., когато геополитическото напрежение около Иран, рязко нарасналото търсене от страна на Китай и отслабването на щатския долар доведоха до поскъпване. Беше и много по-малко, отколкото мнозина се опасяваха – до голяма степен благодарение на намаления внос на петрол от Китай, големите налични запаси и изненадващата адаптивност на световните пазари. Въпреки това, ситуацията представляваше сериозен шок.
Нещо повече – рисковата премия, произтичаща от войната с Иран, се затвърждава. Въпреки че доставките на суров петрол от Близкия изток до голяма степен са възстановени, цената на „Брент“ се задържа около 110 долара.
Конфликтът се разпростря и в целия Близък изток, въвличайки повечето от съюзниците на Вашингтон в района на Персийския залив – най-вече Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия, които станаха обект на множество смъртоносни атаки от страна на йеменските хути, подкрепяни от Иран. Това подкопа доверието на пазара в сигурността на доставките на петрол от Близкия изток, разруши дългогодишни маршрути за снабдяване и доведе до рязък скок в цените на морския транспорт.
Тръмп искаше да остави своя отпечатък върху световните енергийни пазари, но това със сигурност не беше сценарият, който той си представяше.
Болката на бензиноколонката
В едно отношение енергийният шок от 2026 г. потвърди правилността на стратегията на Тръмп. Войната затвърди позицията на САЩ като водещ световен доставчик на суров петрол, преработени горива и втечнен природен газ (ВПГ), носейки огромни печалби за местните производители и износители, като същевременно позволи на САЩ да разширят присъствието си на глобалния пазар.
Енергийната независимост безспорно осигури на американските потребители известна защита срещу енергийния шок – особено в сравнение с азиатските икономики, където през тази година ценовите колебания и свиването на търсенето бяха много по-драстични.
Тази защита обаче далеч не беше абсолютна.
През май цените на бензина в САЩ надхвърлиха 4,60 долара за галон – най-високото ниво от 2022 г. насам, а през септември цената на дизела достигна рекордните 6,50 долара за галон на фона на затруднения в глобалния капацитет за преработка на петрол.
Тези повишения бързо се превърнаха в политически проблем за Белия дом, тъй като опасенията, свързани с разходите за живот, излязоха на преден план в предизборната кампания преди междинните избори на 3 ноември.
Администрацията се опита да овладее скока в цените на горивата, използвайки почти всички налични инструменти – включително смекчаване на изискванията за влагане на биогорива и, което предизвика най-големи спорове, постигане на споразумение за доставки на дизел с руския президент Владимир Путин.
Тази ситуация ясно показва разликата между това да разполагаш с предлагане и това да контролираш цените.
Петролът, ВПГ и преработените горива са стоки, които се търгуват на международния пазар. Американските производители ги продават на цени, определени от глобалното търсене и предлагане; те обикновено не запазват евтина енергия специално за американските домакинства.
Макар че Тръмп за кратко лансира идеята за забрана на износа на дизел, в крайна сметка властите отхвърлиха този вариант. Въпреки че подобна забрана можеше първоначално да понижи вътрешните цени, в средносрочен план тя вероятно щеше да доведе до по-високи цени на горивата поради динамиката на световния пазар.
„Енергийната сигурност е национална сигурност“
Твърдението на администрацията от октомври миналата година, че „енергийната сигурност е национална сигурност“, изглежда по-актуално от всякога. Войната в Иран показа, че евтината и надеждна енергия е от съществено значение за икономическия растеж, независимо дали захранва тежката промишленост или центровете за данни, които са в основата на надпреварата за изкуствен интелект.
Но конфликтът промени и значението на енергийната сигурност.
За страните, зависими от вноса, особено в Азия, шокът разкри рисковете от силното разчитане на отдалечени доставчици, уязвими корабни маршрути и концентрирана глобална рафинерийна система. Вероятно отговорът им ще бъде по-широка диверсификация: осигуряване на повече доставчици, разширяване на вътрешното производство на изкопаеми горива, където е възможно, ускоряване на производството на възобновяема енергия и пренасочване на повече транспорт към електроенергия.
Това няма да свали САЩ от високия им енергиен пост, но вероятно ще отслаби привлекателността на петрола и газа за много страни през следващите години.
Тръмп вероятно се е почувствал окуражен да се впусне във войната с Иран – нещо, срещу което неговите предшественици са се възпротивлявали – именно защото енергийната независимост на САЩ е направила едно близкоизточно приключение да изглежда по-малко рисковано, отколкото когато САЩ са били силно зависими от петрола и газа от Персийския залив.
Но конфликтът, може би завинаги, е подкопал обещанието на Тръмп, че енергийното господство ще гарантира ниски цени и икономическа сигурност у дома.
Гордостта може да бъде опасно нещо.
