Анализът, който представяме в две части (част първа), е от блога на Жан-Мари Арибе, бивш доцент по икономика и социални науки и преподавател по икономика в университета Бордо 4, публикуван първо в alternatives-economiques.fr…
- Какво биха представлявали доброволните пари?
Авторите започват с твърдението, че ако традиционните кредитни пари са ориентирани към производството, а не към спекулативното финансиране, същевременно те не биха могли да финансират инвестиции в екологичния преход, защото това би намалило възможността да се отпускат кредити на домакинствата. Аргументът е твърде любопитен, защото припомня тезата в неокласическата теория за необходимостта от предварителни натрупвания. Привежда се и друг аргумент: кредитните пари не биха могли да финансират непазарни, нерентабилни проекти. Това не звучи убедително, защото исторически е невярно. За да възстанови следвоенна Франция, Френската централна банка отпусна безплатно заеми на държавата за непазарни проекти чрез създаване на система, която включваше депозитите на държавните институции в нейните сметки и в която търговските банки трябваше да участват. И днес много държавни институции вземат заеми, за да инвестират в проекти, които не са предназначени да носят печалба. Около 20% от нашия БВП е непазарен.
Но да продължим по пътя, по който са поели авторите, за да обосноват подхода си: „Въпросът, който възниква сега пред нас е как в човешката дейност да вземем предвид това, което няма цена, но има безкрайна стойност. […] Това, от което се нуждаем днес, са пари, с които може да се изрази стойността на нашите непазарни и неприсвоими общи блага или по-скоро да се признае тяхната социална стойност, без да им се дава цена (пазарна стойност)“. [13]. Това води до същността на предложението на тримата автори: тъй като „публичният дълг не е адаптиран към финансиране, чиято доходност е нулева, като например инвестиции във възстановяването на природата“, дори когато те се извършват от Централната банка[14], е необходимо държавата да излезе от „зависимостта си от дълга” и следователно да „финансира нови разходи, без да се създава нов дълг”.
Тяхното предложение, което има достойнството да бъде конкретно, се състои от две части; финансирането на инвестициите за осъществяването на прехода и „отлива“ на „доброволните пари“.
По първата част се предвижда създаването на две нови институции: емисионен институт, притежаващ правомощията за създаване на парични средства (или да взема решение за създаването на парични средства, което ще се извършва от Централната банка?) и Фонд за устойчиво развитие, който ще субсидира всички необходими социални и екологични инвестиции.
Втората част ще организира контрола върху паричната маса в обращение, като трябва да не допуска прекомерното ѝ увеличаване посредством фискални мерки, за да не се допусне инфлация. Те биха се състояли, от една страна, от парична вноска, базирана както на депозити в резервите в централната банка, така и на потока от парични транзакции, и, от друга страна, от екологична компенсация за добив или внос на невъзобновяеми ресурси и всяко неразградимо изхвърляне в околната, което до голяма степен е подобно на данъка Пигу (данък върху всяка пазарна дейност, която генерира отрицателни външни ефекти).
Можем да се присъединим без никакви резерви към целта за финансиране на инвестициите в социалния и екологичния преход, без обществото да бъде принудено да преминава през изискванията на финансовите пазари и по-точно без да подчинява тези инвестиции на логиката на рентабилността на капитала. Но предложението за „доброволните пари“ повдига множество въпроси от институционален и икономически характер.
Дали емитиращата институция е втора централна банка (заедно или в рамките на централната банка) или суперцентрална банка, която дава нареждания на централната банка? Дали това е централна банка, чиято дейност е посветена на прехода? Ако емитираните от нея евра се размиват с другите евра, защо тогава са ни необходими две институции емитиращи законно платежно средство, ако става дума за една и съща валута? Освен ако тази емитираща институция не е само публична банка като BPI и EIB, но как ще работи с тях без да дублира дейността им.
Неяснотата на статута на тази емитираща институция е такава, че Фондът за устойчиво развитие има сметка в централната банка (както всички банки), която последната кредитира или дебитира. От това следва, че „доброволните пари“ са част от парите на Централната банка, а резервите на Фонда за устойчиво развитие ще бъдат записани в пасивите на централната банка. В неговите активи няма да има съответна сума дълг, но, казват авторите, „принос към мисията за устойчиво развитие“. Дали емисионната институция няма само да е средство за заобикаляне на договорите на ЕС, които забраняват на ЕЦБ да създава пари за публичните администрации? „Така в предложената схема Централната банка няма да е единствената, която ще предоставя субсидии на Фонда за устойчиво развитие (той в момента няма нито мандат, нито демократична легитимност): в идеалния случай ЕЦБ би извършвала действия само по създаване и унищожаване на пари, поверени ѝ от емисионната институция в рамките на нейните прерогативи“.
Следователно от счетоводна гледна точка няма никаква друга разлика освен семантична. Има ли обаче от икономическа гледна точка?
Единствената е, че се създават пари за точно определени цели, насочени към прехода. За авторите „доброволните пари“ са „посветени“ пари, пари, които имат „мисия“. Но как това се различава от намаляването на публичните бюджети? По-общо казано, какво се случва с бюджетната политика в тази нова институционална конфигурация? Да си представим, че даден регион реши да построи ново училище или да изгради язовир за предотвратяване на наводнения и че тези инвестиции попадат в рамката на „мисиите“, определени по-рано? Противно на това, което авторите посочват, няма ли тези суми да се появят в публичните сметки както като ресурси, така и като заетост, по същия начин както дълготрайните активи в традиционното счетоводство?
Разбира се, тази парична емисия не би могла да бъде осчетоводена по стандартния начин, тя ще има счетоводно изражение, което отразява колективната собственост върху колективните или общите блага, чието създаване, запазване или възстановяване е било възможно благодарение на инвестицията.
Авторите се опитват да определят количествено нуждите от „доброволни“ пари. Те го оценяват на 2% от БВП въз основа на изчисленията на Pisan-Ferry и Mahfouz, но последните имат предвид само средствата насочени към енергийния преход, а не към целия екологичен преход. Несъмнено ще са необходими поне 5% от годишния БВП, или около 800 милиарда евро в европейски мащаб. Разбира се, това е по-малко от увеличението на балансите на централните банки през периода на количествено облекчаване (действие на паричната политика, при което централната банка купува предварително определени количества държавни облигации или други финансови активи, за да стимулира икономическата активност), но можем ли да считаме, че това може да се случи без мащабно планиране, така че подобни суми да не потънат в пясъците, и без да се изследват последиците от този нов паричен поток върху цялата икономика, дори само по отношение на значителното възстановяване, макар че искаме да постигнем растеж. Освен изчисляването на разходите остава въпрос, на който уравнението I = MV+CS+CE–S [15] не може да отговори: на глобалното ниво на икономиката изчислението в натура не може да се извърши докрай, тъй като авторите дават цена на използваните природни ресурси. Единственото изчисление в натура, което би било възможно, е да се пресметне, например, колко сме намалили емисиите на парникови газове за едно инвестирано ново евро.
Многократно Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron обясняват, че „доброволните пари“ са постоянни, за разлика от банковите пари, които трябва да бъдат върнати, защото са отделени от всякакъв дълг. Защо тогава да обмисляме неговото „пренареждане“ и различни данъчни вноски; защо да „унищожаваме“ една постоянна субсидия? Първо, това са знаците, че веднага щом се емитира едно количество нови пари (недависимо дали със социални или екологични цели), задължително ще има блокиране на макроикономическо равнище. Второ, паричната маса в обращение са резерви, към които се добавя балансът на входящите и изходящите потоци. Новият „доброволен“ поток ще бъде ли приспаднат от част от старите резерви?
Нека продължим с примерите: училището и язовирът (които не носят печалби) ще бъдат построени от компании, които плащат заплати и реализират печалби, които ще се обърнат в нови разходи и в крайна сметка веригата се затваря с допълнителни натрупвания [16] и данъци. Дори ако публична инвестиция е направена без никакво задължение за доходност, това не означава, че на инфраструктурите, създадени благодарение на тази инвестиция, не трябва да им бъдат начислявани амортизационни отчисления, защото те не са вечни. Това означава, че тяхната собствена стойност трябва да бъде възстановена (а не тази, която създават и която не съществува). Следователно фактът, че „по природа инвестициите трябва да бъдат финансирани без търсенето на доходност“, не означава да игнорираме макроикономическата верига в паричната икономика на производството. И, за щастие, авторите, след като заявяват, че „доброволните пари“ не пораждат ангажимент насреща си, накрая признават, че: „Очевидно не можем просто да вкараме доброволни пари под формата на субсидии, без да предвидим инструменти за възвръщане на тези пари: на притока на доброволни пари трябва да съответства възможност за контролирания им отлив“.
Накрая „Емитиращата институция би могла […] да реши да върне парите на Централната банка с оглед тяхното унищожаване“. Трябва ли да разбираме, че паричният „отлив“ би бил еквивалентен на възстановяването на субсидията? Парадоксално, авторите се отнасят много благосклонно към хеликоптерните пари (неконвенционална парична политика, понякога предлагана като алтернатива на количественото облекчаване, когато икономиката е в ликвиден капан), които една централна банка може да използва, но не може да разпределя субсидии, а само да вкарва необходимите суми във Фонда за устойчиво развитие?
В заключението си авторите припомнят, че „доброволните пари“ са интегрирани в „единната платежна система“, че емисионният институт взима решение за количеството емитирани пари, и че невъзстановимите „доброволни пари“ трябва… да се върнат обратно…
Нека обобщим, ако е възможно, един толкова богат, колкото и вълнуващ труд. Книгата на Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron съдържа три основни точки, които трябва да бъдат одобрени без резерви.
Първо, той открива и развива един път на теоретични и политически изследвания за парите от първостепенно значение, които от векове никога не са преставали да пораждат противоречия, и за тяхната повторна колективна апроприация и контрол, докато обратно, капитализмът се стреми да ги превърне в частен технически инструмент, като по този начин отрича присъщите им социални измерения.
Второ, в центъра на изследването стои предизвикателството, което представлява финансирането на един истински социален и екологичен преход във време, когато доминиращата идеология се стреми, напротив, да внуши, че пазарните сили, частните финансови институции, самата спекулация, наречена „зелени финанси“, са в състояние да осигури този преход и да облагодетелстват всички хора.
Трето, книгата разглежда трансформацията на парите в рамките на един демократичен процес, включващ всички сфери на обществото, от частните до публичните компании, от асоциативните дейности до обществените услуги, от местните до националните и европейските структури и т.н.
Според нас обаче тази книга оставя без отговор няколко ключови въпроса.
Първият се отнася до анализа на капитализма, като напълно елиминира неговата фундаментална социална връзка между капитала и труда. Единственият предложен прочит на системата е този на неоинституционалисткото течение, което не вижда в парите измерител на обществено признатия труд, като представител на социално утвърдения труд в рамките на един безкраен процес на натрупване. Също така формулата „да променим парите, за да променим обществото“ трябва да бъде поставена под съмнение, тъй като не е сигурно, че „емитирането на доброволни пари може да спре движението към комерсиализация на света“. Парите не се нуждаят от капитализъм, за да съществуват, докато капитализмът се нуждае от пари, за да ги трансформира в капитал чрез работната сила.
Този пропуск се отразява върху институционалната процедура, която авторите защитават. Ако искаме да говорим за трансформация на капитализма – още повече за неговото преодоляване – няма ли момент, в който трябва да се проявят обществените производствени отношения, в рамките на които се формират противоречията между социалните класи? Нещата в книгата не се разглеждат по този начин, освен може би под алюзията за общия интерес по отношение на хората и околната среда. Но не са ли интересите на една хищническа и експлоататорска класа тези, които пречат на всяка стратегия за устойчиво развитие?
И накрая, социалният и екологичният преход не е само въпрос на финансиране. Това включва преобръщане на смисъла и целите на труда, отношението към труда. Но може би промяната на труда и нарушаването на баланса на силите между социалните класи е един въпрос… много по-труден от създаването на пари… Няма да виним авторите, че вероятно са като всички останали: влагат много усилия в проучването и изграждането на стратегии …
[13] Въпреки че авторите се позовават на него по този въпрос, струва ми се, че тематиката за стойността на „нашите общи блага“, на природата например, не е засегната от André Orléan. Това е една от точките на дебата, който имах с него: подкрепям идеята, че трудовата теория за стойността, социално утвърдена, е единствената, която може да подложи на критика експлоатацията на работната сила и на природата, което се утвърждава и от Ali Douai и Gaël Plumecocq, „Екологична икономика“ (L’ économique écologique), Paris, La Découverte, 2017, в тяхната последна глава. Определението, дадено от Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron на понятието на Световната банка за „включващо богатство“ Inclusive Wealth Index) като основен показател за устойчиво развитие, показва степента на неразбирането в икономическата литература на концепциите за богатство и стойност. От една страна, те са съгласни с идеята, че работата на пчелите няма икономическа стойност, без обаче да казват откъде черпят тази идея, която за съжаление не е широко разпространена, а друга, те се придържат към предложенията за ново фирмено счетоводство, интегриращо разходите за използване на различни капитали, независимо дали социални или природни, объркани с една предполагаема присъща им стойност.
[14] Авторите се позовават на аргумент срещу финансирането от Централната банка на социално и екологично полезни разходи, който е любопитен, защото потенциално противоречи на тяхното твърдение: централната банка рискува да реализира загуби, което не би ѝ попречило да функционира, но би „ влошило финансите на държавата”, тъй като последната вече няма да получава дивиденти от Централната банка. Как можем да аргументираме липсата на дивиденти от операция, която по дефиниция няма доходоносна цел, независимо от метода на финансиране?
[15] I (инвестиция), MV (доброволни парни), CM (парични вноски), CE (екологични компенсации); S (финансов баланс)
[16] Именно такава задлъжнялост изрично авторите имат предвид: „за да намали парите в обращение в реалната икономика, тя (централната банка) би могла да заеме средства от физически лица, като им предложи, например, популярен спестовен продукт.
