Анализът, който представяме в две части, е от блога на Жан-Мари Арибе, бивш доцент по икономика и социални науки и преподавател по икономика в университета Бордо 4, публикуван първо в alternatives-economiques.fr…
Като венец на предишните си разработки по същата тема [1], трима автори, Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron, публикуваха „Властта на парите, да променим парите, за да променим обществото“ (Le pouvoir de la monnaie, Transformons la monnaie pour transformer la société) (Les Liens qui Libération, 2024). Този труд идва точно навреме, защото, във всяка криза, с която светът се сблъсква – финансова, инфлационна, енергийна, климатична, социална, екологична, пандемична и дори геостратегическа и военна, парите представляват основното предизвикателство и ключовият инструмента на държавната политика.
Акцентът на разработката е да се подчертае един съществен исторически елемент: парите, в техните форми и в тяхната институционална рамка, винаги са съпътствали еволюцията на икономиката и обществото. Следователно няма причина, поради която във време, когато възниква спешната необходимост от радикална социална и екологична промяна, да не предприемем и дълбока промяна на парите, паричните институции и паричните политики, промяна отговаряща на предизвикателството на тази необходимост. Авторите очертават експлицитната проблематика в подзаглавието на книгата си: да променим парите, за да променим обществото (подчертаното е от автора), с една убеденост, която може би трябва да бъде обсъдена.
Преди това нека отбележим, че авторите възприемат две хипотези, които са пределно ясно формулирани. Първата, която днес се радва на доста широк консенсус сред неортодоксалните икономисти (и не само сред институционалистите) и сред много антрополози, е, че парите са социална институция, която надхвърля икономическото си измерение, защото те са белег за принадлежност към една политическа общност, както показа Мишел Аглиета, по-специално чрез една единна система за плащане. Втората хипотеза, специфична за нашите трима автори, е, че определящите фактори са „начинът на създаване на парите и промените в този начин на емитиране през по-голямата част от дългата им история “.
Също така авторите се стремят да припомнят как се създават парите при отпуснатите от банките кредити; те показват принципа още във въведението и се връщат подробно към него по-късно и след това в едно „счетоводно приложение“ в края на книгата. Но това не е просто с педагогическа цел, между другото много добре постигната, а защото те възнамеряват да покажат, че начините на възникване на банковите пари и на парите, наречени от тях „придобивни“, (с които се придобиват ценни книжа) затварят парите в дълга и ни пречат да започнем финансирането на един социален и екологичен преход, който не е подчинен на тях. Задачата, която след това си поставят, е да определят един начин за създаване на пари без дълг, които те наричат „доброволни“, под формата на субсидии за финансиране на инвестициите в прехода, които не преследват непременно печалба. Нека кажем от самото начало, че напълно споделяме идеята да се поставят парите да работят за цели, различни от търсенето на капиталистическа печалба.
За да започнем дискусията с авторите на този важен труд, предлагаме да разгледаме три проблема: каква е връзката на парите с капиталистическото общество, каква е разликата между кредитните пари и т. нар. придобивни пари, какво биха представлявали т. нар. доброволни пари.
- Връзката на парите с капиталистическото общество
„Парите са в основата на търговския ред“, неговият „фундамент“. Те са дори „ориентирани към капиталистическо натрупване”. От „средство за достъп до стоки” в търговските отношения, то се превръща в „самоцел” в капиталистическите отношения. Но позоваването на известния бином на Маркс стоки-пари-стоки прим (С-П-С’) и пари-стоки-пари прим (П-С-П’) за анализ на простите пазарни отношения и на капитализма спира дотук [2]. Всъщност авторите се позовават главно, ако не изключително, на институционалистки и конвенционални тези, в които отношенията капитал/труд до голяма степен се игнорират под предлог, че трудовата теория за стойността не се съвместява с теоретиците представители на тези течения. Поставянето на С между П и П’ остава необяснимо, ако не кажем, че стоката работна сила ще създава разликата между двете количества пари П и П’. Оттук идва връзката, установена от Маркс между парите и трудовата теория за стойността в смисъла на теорията на капиталистическите обществени отношения, а не на микроикономическата теория на цените (въпреки че тя превъзхожда всички останали на това ниво).
Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron вярват, че „институционалната теория за стойността, разработена от Андре Орлеан, ясно изразява вътрешната логика на капиталистическите обществени отношения, независимо под каква форма те функционират: „наемният труд носи печалба за компанията, разбира се, но също и акционерите, получаващи дивиденти и добавена стойност от фондовия пазар, инвестициите в недвижими имоти, които осигуряват добавена стойност от наеми, или дори лихвените заеми (допотопна форма на капитал според Маркс), които също генерират, в допълнение към лихвените потоци, потенциална добавена стойност на финансовите пазари веднага щом приемет формата на облигации (когато дългът е прехвърляема ценна книга, чиято цена може да варира). Тази идея, която събира различните форми, които приема печалбата, сякаш те имат различен произход, не само игнорира това, което Маркс нарича „фиктивен капитал“, но влиза в противоречие с факта на съществувнето на рентиерска дейност, което авторите отбелязват.
От това следва, че тази т. нар. институционалистка теза е била обект на множество силни критики [3]. От една страна, тя превръща капитала в източник на собственото си възпроизводство; тя премахва цялото наследство на политическата икономия, която поставя труда в основата на социалните производствени отношения, нещо, което дори Кейнс приемаше [4]. и смесва това, което става в системата на производството и разпределението на плодовете, които се създават в нея или което спекулацията очаква [5]. От друга страна, тя разширява сферата на стоковия обмен с процесите на мимикрия, които се задействат на финансовите пазари, и води до заключението, че богатството може да има само самореферентна дефиниция или такава, идваща от самоизпълняващи се пророчества. Как тогава можем да обясним едно много просто нещо: че на пазара една дузина яйца може да струва 5 евро, един обикновен смартфон – 100 пъти повече, а една електрическа кола – още 100 пъти повече, ако не гледаме социалните и техническите условия на производството?
Ако тази така наречена институционалистка теория остане сляпа за труда в неговата взаимовръзка с капитала и следователно за макроикономическия процес на натрупване, тя рискува да се присъедини към неокласическата теория (нещо, към което изрично се придържат нашите трима автори)[6].
Не само според нас нашите трима автори нямат теория за стойността, но ако тяхната теория за парите прави от тях социална институция и от обществото „една исторически изградена структурна реалност“[7], тя не вижда, че ако парите имат статут на всеобщ еквивалент на всички стоки, това е защото те представляват социално остойностения труд в неговата цялост [8]. Следователно сме принудени да вярваме в съзидателността на капитала сам по себе си и в способността на финансовите пазари да генерират реална, а не само фиктивна стойност. Дали това, че всички институции, включително паричните стойности, са „социални образувания”, би елиминирало факта, че имат материален субстрат?
Следователно как можем да разберем, че парите, според авторите, поради начина им на емитиране работят в услуга на капиталистическото натрупване? Как да разберем, пак според тях, че има пазарни пари (които приемат формата на стоки със своя собствена стойност) и непазарни пари (неща, които не могат да бъдат пряко закупени или продадени на пазара), след като имаме единна платежна система в рамките на дадена икономика? За да отговорим на тези въпроси, трябва да проучим начина на емитиране на пари в сегашния финансов капитализъм.
- Кредитни пари и придобивни пари
Тук навлизаме в сърцевината на проблема на Jézabel Couppey-Soubeyran, Pierre Delandre и Augustin Sersiron: „Вграждането на парите в дълга, което характеризира банковата, паричната и финансовата система, води до нестабилност, която е, до голяма степен, причина за двете основни кризи на капитализма (Голямата депресия след 1929 г. и Голямата рецесия след 2008 г.)”. Дали тази нестабилност няма нищо общо с противоречията в рамките на производствената система, в периода между двете войни що се отнася до несъответствието между голямото производство и ниското масово потребление, или преди около двадесет години до намаляването на ръста на производителността на труда, който стигна почти до нула? [9]
Благодарни сме на авторите за ясното обяснение, че „банковите кредитни пари” се емитират от банките по искане на икономическите агенти, без да е необходимо да съществува a priori нещо реално насреща, което след това да е резултат от икономическата дейност, генерирана благодарение на този кредит, нито дори да ги имат като резерв в трезорите си или в сметките на централната банка, т. нар. централна валута, която се намесва само за уреждане на реципрочни ангажименти на търговските банки помежду им или за осигуряване на ликвидност под формата на банкноти. Читателите, които ще бъдат изненадани да намерят в диаграмата на платежните средства и паричната база с какво да задоволят любопитството си, както и много банкери, които сякаш не знаят какво правят! Разбира се, силата на банките да съдават пари не е неограничена: има „течове“ (банкнотите), има ограничения за поддържане на резерви, наложени от централната банка, от които банките не се „финансират“, а се „рефинансират“. Трябва да добавим, че винаги съществува хипотетична възможност от реализация на стойността на продукцията на пазара, към която ние в крайна сметка се връщаме!
Но тъй като тези пари се емитират като банкови заеми, те се „вписват в дълга“ и „установяват особена социална връзка на зависимост“ на „клиента-кредитополучател“ спрямо „банката кредитор“. Това казват също и привържениците на съвременната монетарна теория, което е вярно, но тази особена връзка не премахва социалното отношение труд/капитал и не може да го замени, за да се анализира капитализма. Би било по-добре да ги разглеждаме като допълващ фактор. Това е още по-необходимо, тъй като финансиаризацията на световния капитализъм доведе, казват авторите, до „изкривяване на кредитните пари“.
В действителност, пишат те, „Начинът на емитиране на банкови пари се промени, не само, за да адаптира тяхното насочване, но условията за достъп до тях за нуждите на финансиаризирания капитализъм. Да държиш ценни книжа, които банката желае да закупи, сега е условие също толкова необходимо, ако не и повече, за достъп до парите на банката, отколкото наличието на готов производствен проект, който изисква финансиране. Парите вече не са само кредитни пари, те са и това, което наричаме пари за придобиване, защото идват от придобиване на ценни книжа. Банката създава пари, в момента в който купува финансови ценни книжа. Следователно винаги има насрещен иск, но сега той променя природата си; сега вече е финансова ценна книга, а не банков заем“.
Множество въпроси могат да бъдат поставени пред едно такова определение за „придобивни пари“.
Първо, когато банката закупи една ценна книга, тя кредитира сметката на емитента, който я предлага. Ако се позовем на счетоводното приложение в края на книгата, няма разлика между воденето на сметките на търговските банки или на централната банка при емитиране на „кредитни пари“ и при емитиране на „придобивни пари“; дори обозначенията „ценни книжа“ в активите на балансите и „резерви“ в пасивите – са идентични. В двата пари, според авторите, на всеки кредит или дълг съответства същото количество под формата на ценни книжа.
Второ, дори ако тези ценни книжа са различни и предназначението на емитираните пари е различно, това са два проблема, които не могат да бъдат отъждествени с раждането на различни пари. Едно евро от „придобивните пари“ си остава едно евро. Ендогенният характер на парите не зависи от достойнствата или недостатъците на проекта на кандидата за кредит, зависи от факта, че търсенето произтича от икономиката, независимо реална или финансова, което на този етап няма значение. За авторите обаче, въпреки че „придобиваните пари си остават банкови пари“, „условието за достъп, което се изисква е, че на тях трябва да сътоветстват ценни книжа, които банката решава да купи“. Но ако дадено физическо лице или компания поиска кредит от своята банка, за да закупи недвижим имот или да направи инвестиция, банката е тази, която ще реши дали да го отпусне или не [10].
Трето, как могат авторите да направят извода, че „като превръща финансовите активи в противоположност на парите, той [този начин на придобиване на парични средства] частично изважда парите от кредитния пазар и следователно от дълга, за да ги включи в пазара на финансови активи“? Да си припомним ли високорисковите заеми за недвижими имоти в Съединените щати, които банките с радост смесиха с други активи в портфейли, предназначени да разпределят рисковете? По този начин ипотеките върху недвижими имоти бяха „секюритизирани“. И накрая, авторите ту смятат, че и кредитните пари и придобивните пари са „дългови“ пари, ту казват, че вторите са отделени от дълга, макар и само частично.
Казано накратко, не е сигурно, че можем да направим разграничение между кредитни и придобивни пари. Но тази теоретична несигурност ни води към погрешно разбиране на логиката на капитализма, както вече отбелязахме по-горе. Така авторите пишат: „Във финансовия капитализъм натрупването става по една съкратена формула; парите се трансформират в пари чрез преминаване през финансови ценни книжа (ЦК) П-ЦК-П’, без дори да се налага да преминават през производствената сфера”. Точно това Маркс наричаше „фетишизъм на парите“ като казваше с ирония: „По този начин парите придобиват свойството да генерират стойност и да носят лихва, по същия начин, както в природата крушовото дърво има способността да ражда круши“.[11] Ако П-ЦК-П’ бележи окончателното прекъсване на производствената система, как бихме обяснили, че пенсионните вноски са интелектуална, икономическа и политическа измама?
Авторите въвеждат една тънкост, която заслужава разглеждане: „обикновено има дългови ценни книжа сред активите, които банката купува, но условието за достъп до банкови пари не означава формирането на ново дългово взаимоотношение“, защото тази покупка от банките най-често се извършва на вторичния пазар. Нека вземем един пример: ако си купя акция на дадена компания с мои спестявания, няма допълнителни пари вкарани в икономиката, парите, които имам по-малко, компанията ги има в повече и аз в активите си нямам заем, а акция удостоверяваща собственост. Ако бях купил акцията със заем от моята банка, в нейните активи щеше да се запише заем (моя дълг), а в нейния пасив — ангажимента към мен (който притежава акцията-собственост), а същевременно количество пари в обращение щеше да се увеличи. Ако препродам тази акция на банката, тя записва правото на собственост като актив, а увеличението на моята сметка като пасив. Нека завършим примера: да си представим, че акцията се препродава и купува n броя пъти и всеки път с банков заем, отпуснат на купувача, генерираните пари със сигурност подхранват финансовия сектор, но в никакъв случай не осигуряват макроикономическо увеличение на капитала. Нещо повече, Кейнс въобще не сгреши, тъй като сред мотивите за търсенето на пари той отдели и мотива за спекулация. Ето защо няма причина да се говори за придобивни пари, които не са дългови пари, а е по-уместно да се говори за спекулативни пари. И авторите правилно отбелязват, че „продадената акция може да премине от ръка на ръка на финансовия пазар, без да се добави нито един цент инвестиция“, нито стойност, можем да добавим ние и че следователно не се е превърнала чрез „търговията си в източник на създаване на пари“.
Не е ли спорна тезата, която авторите защитават, тъй като, от една страна те казват, че „решението да се пуснат пари от Централната банка на финансовия пазар е това, което движи гевнерирането на парите, а не тяхното търсене“, и, от друга, че „решението на Централната банка е мотивирано от нуждата от ликвидност на търговските банки и на пазара, на която тя се стреми да отговори“? За разлика от авторите, ние не смятаме, че парите тук придобиват екзогенен характер [12].
Многобройните програми на ЕЦБ за справяне с пандемията Covid-19 отговориха на спешна нужда в обществото и не бяха внезапна приумица на централните банкери. Друг е въпросът дали тези програми са били добре обмислени и изпълнени.
Въпреки всичко, дори ако разликата между валутите, които те разграничават – кредитни и придобивни – е слаба, ако не и несъществуваща, нека разгледаме последно предложение на авторите: „доброволни“ пари.
Следва продължение…
[1] По-специално Jézabel Couppey-Soubeyran et Pierre Delandre, „Паричният преход? За валута, обслужващи общото благо“ (La transition monétaire ? Pour une monnaie au service du bien commun), Institut Veblen, май 2021 ; Augustin Sersiron, „Пари и дълг, да се отделят парите от кредитния пазар“ (Monnaie et dette, Désencastrer la monnaie du marché du crédit), Докторска дисертация по икономика, Университет Париж-Пантеон-Сорбона, 3 февруари 2021 г.
[2] В библиографията в края на тази книга за капитализма, парите и тяхната история Маркс не фигурира, Люксембург, Шумпетер и Калецки също, Де Брюноф още по-малко. Въпреки това, някои от тези имена се появяват веднъж или два пъти в текста, в бързи алюзии.
[3] Мишел Хюсън, „Най-лошото на стойността“ (Le pire de la valeur), Contretemps, № 13, март 2012 г., http://hussonet.free.fr/pirval.pdf. Jean-Marie Harribey, „La valeur, ni en surplomb, ni hors sol. Бележки върху книгата на Андре Орлеан, Империята на стойността. Да преосновем икономиката (L’empire de la valeur, Refonder l’économie)“, La Revue de la Régulation, № 10, есен 2011 г.; André Orléan, „Отговор на Jean-Marie Harribey“, La Revue de la Régulation, № 10, есен 2011 г.; Jean-Marie Harribey, „От труда към парите. Есе върху социалната перспектива на партие. Критически преглед на авторефернциалното разбиране за парите“ (Du travail à la monnaie, Essai de perspective sociale de la monnaie, Examen critique de la vision autoréférentielle de la valeur et de la monnaie), Économie et Institutions, n° 26, 2017. Може също да се прочетете André Segura, „Посткласически или марксо-кейнсиански синтез?“ (Synthèse post-classique ou marxo-keynésienne?), Revue française d’économie, n° 8-1, 1993, p. 27-66, статия, в която авторът резглежда идеята, че „единствената теория за стойността, която кейнсианството приема, е марксианската трудова теория за стойността“, така че „кейнсианската теория е защитена от всеки опит за неокласическа инфилтрация ” (стр. 50). Laurent Baronian, „Marx and Living Labor“, Oxon, New York, Routledge, 2013. Laurent Cordonnier, „Една теория на валоризацията?“ (Une théorie de la valorisation?), Revue française de socio-économie, 2012/2, n° 10, p. 289-294; Matthieu Montalban, „За мястото на теорията за стойността и парите в теорията на регулирането: критика и синтез“, La Revue de la Régulation, № 12, 2-ри семестър 2012 г. Nicolas Piluso, „Постулат за парите и теорията на стойността при Маркс“ (Postulat de la monnaie et théorie de la valeur chez Marx), La Revue de la Régulation, № 15, 1-ви семестър 2014 г.
[4] Джон Мейнард Кейнс, Обща теория на заетостта, лихвата и парите, Paries, Payot, 1969, p. 223.
[5] André Orléan напълно отхвърля схемата на Маркс, защото вижда a priori „субстанция“ в стоката, преди да излезе на пазара. Но Маркс непрекъснато повтаря точно обратното, по-специално с метафората си за „salto mortale на стоката“, за да може трудът да бъде остойностен и по този начин и стойността, която той е създал. Идеята на Маркс за социално остойностяване чрез пазарен обмен напълно разбива напълно тезата на Orléan.
[6] В презентацията, която направиха на книгата си за AOC, „Доброволните пари“, 11 март 2024 г., авторите не споменават връзката с труда.
[7] От тази гледна точка е трудно да се разбере защо авторите виждат в „един чисто холистичен подход“ есенциалистки риск, докато самите те приемат Durkheim, който мисли за „нередуцируемото холистично измерение на определен брой социални явления”. Без съмнение това е, за да одобри вярата на Фредерик Лордън във визията за тъжните и радостни страсти на Спиноза, след като самият той е изоставил всякаква теория за стойността: вж. Jean-Marie Harribey „Комунизмът в действие. За диалога между Bernard Friot and Frédéric Lordon“ (Le communisme en marche, Sur lе dialogue entre Bernard Friot et Frédéric Lordon), Contretemps, 19 януари 2022 г.; както и Valentin Soubise, „Могат ли авархистките условия и афектите на Frédéric Lordon да представят една теория за стойността? (La condition anarchique et les affects de Frédéric Lordon peuvent-ils donner une théorie de la valeur ?), Les Possibles, № 21, лято 2019 г.
[8] Laurent Baronian, Money and Capital, A critique of Monetary Thought, the Dollar and Post-Capitalism, Oxon, New York, Routledge Frontiers of Political Economy, 2023 ; recension par Jean-Marie Harribey, « L’argent et le capital de Laurent Baronian », Contretemps, 6 octobre 2023.
[9] Не е съвсем правилно да се каже, че „периодът на Тридесетте славни години (периодът на икономически подем след Втората световна война) завърши с инфлационна криза“, тъй като инфлационната спирала беше предшествана, особено в Съединените щати, от спад на доходността на капитала от края на 60-те години, което предизвика инфлацията след скока в цената на петрола.
[10] В докторската си дисертация, op. cit., Augustin Sersiron разсъждава надълго и нашироко за това дали парите имат ендогенен характер или не. Разглеждайки дискусията между икономистите по този въпрос, той пише за посткейнсианците: „Всъщност ендогенният характер на парите се е наложил постепенно на институциите. Това виждане е част от това, което Шумпетер нарича в своята „История на икономическия анализ“ теория на парите, основани върху кредита („a credit theory of money“) за разлика от монетарната теория на кредита („a monetary theory of credit“) като тази, която можем да намерим при Маркс например: по този начин нашите автори смятат, че парите винаги са резултат от кредит, докато Маркс гледа на природата на парите без връзка с кредита (като всеобщ еквивалент, за оценка на стоките), дори ако те могат да влязат в дългови отношения, след като веднъж вече са създдадени“. Мисля, че това твърдение „след като вече са създадени“ не взема под внимание факта, че Маркс е видял много добре, че преминаването от П към П’ означава получаването на по-голяма сума, която се състои от паричната реализация плюс добавената стойност (Карл Маркс, Капиталът, том II). Това е ключов елемент, който по-късно Роза Люксембург утвърждава и доразвива. Вж. Jean-Marie Harribey, „Паричната реализация на капиталистическото производство и следователно на печалбата: „Не, нищо от нищо…““ (La réalisation monétaire de la production capitaliste et donc du profit : „Non, rien de rien…“„) Les Possibles, № 17, лято.
[11] Карл Маркс, Капиталът, том III
[12] В докторската си дисертация, op. цит., Augustin Sersiron говори в полза на хеликоптерните пари и за тотална екзогенизация на парите под формата на „100% пари“. Няма да обсъждаме тази точка тук, но тази идея изглежда не е напълно приета в книгата на тримата автори.
