След достигането на нови рекорди в цената на биткойна се появиха отново мнения, че „дигиталните валути“ са новите пари, че ще започнат да се приемат и използват масово, както и че ще имат статут на съхранение на стойност. Дали това ще се случи? Отговорът ни е НЕ и по-долу са посочени няколко аргумента срещу тези твърдения.

Всяко нещо, за да съществува като пари, би трябвало да отговаря на няколко условия: да бъде прието от широката общественост като средство за размяна, да бъде счетоводна единица, кaкто и да може да се използва за съхранение на стойност. Тези три функции са основни свойства на парите, а криптовалутите не изпълняват нито една от тях.

Не са много стоките и услугите, които се котират и оценяват в биткойн или други криптовалути, така че „дигиталните валути“ всъщност не са общоприета счетоводна единица. Цената на криптовалутата от своя страна е котирана в други валути, обикновено щатски долари, така че в крайна сметка те не са по-различни от всички стоки, чиито цени са във валута и стоят на противоположната страна на парите в дадена транзакция.

А могат ли „дигиталните валути“ да бъдат съхранение на стойност? За да бъде даден актив надеждно съхранение на стойност, той би трябвало да бъде ликвиден, общоприет и със стабилна (нисковолатилна) стойност. Погледнато исторически, златото има доказан опит като актив, който запазва стойност. То се поддържа и широко от централните банки като част от официалните им резерви. Същото не може да се каже за крипровалутите. Само за сравнение, биткойнът е над 5 пъти по-волатилен от златото и тези огромни ценови колебания го правят неподходящ за съхранение на стойност.

Ограниченото предлагане на криптовалути е друг голям проблем за тях. Максималният брой биткойни, които някога могат да бъдат добивани, са 21 милиона. Ако някога биткойнът (или всяка друга криптовалута) стане законно платежно средство, фиксираното предлагане на „пари“ би гарантирало големи спадове на общите ценови равнища – нито една държава не би толерирала това.

Засега пазарът на криптовалути не е особено регулиран. Основните централни банки много лесно могат да променят това, отчитайки че криптовалутите също могат да се използват за незаконни транзакции, пране на пари и др.

Защо в такъв случай се покачва цената на биткойна? Единствената причина, за да се купува масово, е, че купувачите плащат текущата цена, защото вярват, че следващият купувач ще плати още по-висока. С други думи, както при всички предишни мании, пазарът на криптовалути работи по подобен начин: увеличаване на търсенето води до недостиг и повишаването на цените на криптовалутите, което от своя страна води до нови покупки. Проблемът е, че този процес лесно може да се обърне.

Материалът Криптовалутите не са надежден инструмент за съхранение на стойност е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Очаква се сделката да приключи през първото тримесечие на 2021 година, а четири седмици след това компанията се ангажира да инсталира всички закупени машини.

500.com очаква да започне да генерира приходи от добив на биткойни през първата половина на 2021 г. Общият капацитет на хеш мощност на машините се оценява на приблизително 918,5 PH/S.

След това съобщение акциите на компанията на Нюйоркската фондова борса поскъпнаха на извънборсовата търговия с близо 15%.

Миналата седмица най-популярната криптовалута достигна абсолютен рекорд, преминавайки границата от 40 хиляди долара. Малко след това последва спад, но анализатори прогнозират, че биткойнът е на път да започне конкуренция на златото.

Материалът Китайска компания инвестира $14,4 млн. в машини за добиване на биткойн е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Характеристиките на златото го определят като средство за акумулиране на стойност. Непреходните му особености го правят твърд проводник във времето. То е неподатливо на климатични въздействия, не ръждясва, не сюблимира, не се амортизира. С тези качества златото е незаменим инструмент за съхраняване на стойност. Толкова повече, когато останалите видове богатство са преходни, податливи на унищожение както от времето, така и от хората.

Вярата на човека, че златото може да преминава през времето не само запазвайки стойност, но дори и повишавайки я, води до неговата идеализация. В по-ново време се появяват признаци за преходност, но мястото му в субективната ценностна система на човека е винаги в началото на наредбата, а и постоянно и периодически се подлага на преосмисляне и пренареждане.

Поддържането на златни запаси (вкл. и национални) в съвременния свят има много повече психологическо значение, отколкото икономическо. Населението традиционно е свикнало да възприема златото като атрибут на крайната сигурност и не е склонно да промени радикално вижданията си.

Във времена на подчертана несигурност интересът към златото нараства. В последния половин век, които са миг в историята, сме били свидетели на значителни колебания в оценката на златото (Фигура 1).

(1) В началото на 80-те години на миналия век се наблюдава рекордно висока цена на златото. Този пик се свързва с развихрилата се през втората половина на 70-те години енергийна криза, както и с разрастването на дълговия проблем в световен мащаб.

(2) Началото на настоящия век също е време на чувствителен прираст на цената на златото. Терористичните актове от септември 2001 г., съпроводени с отслабването на USD, съдействат за повишаване на интереса към златото. Фактор е и появата на новата световна валута EUR, съпроводена с неяснота и несигурност. Спекулаторите също не стоят със скръстени ръце.

(3) Световната икономическа криза от 2007-2008 г. подсилва инвестиционния интерес към златото. Тенденцията на нарастване се ускорява след 2008 г., което отразява психологията на пазара. Рационалността не е присъщо качество на участниците в пазара – нещо, което е достатъчно добре проучено в научната литература и за което е присъдена Нобелова награда (Канеман). Възходящите очаквания се подхранват от позитивния ценови прираст. Феноменът е изучен в специализираната литература и се етикира като саморегулиращо (самовъзпроизвеждащо) се пророчество. Пазарната мания е в пълна сила и никой не си помисля, че може да настъпи обрат. Средностатистическият инвеститор не може да остане безучастен към подобен феномен.

(4) Златната еуфория не продължава дълго. През 2014-2018 г. се наблюдава относителна стабилна цена на златото, но през 2019 г. и особено през специфичната 2020 г. цената на златото отново поема нагоре. Брекзит оказва въздействие върху несигурността и прираста на инвестиционните оценки през 2019 г., а пандемията Covid-19 пришпорва още повече търсенето на злато. Логично очакванията се преекспонират и от средата на 2020 г. махалото на цената на златото отново се връща назад – пазарната цена на трой-унция злато на 06/08/2020 е 3410 лв. (по данни на БНБ), а в началото на 2021 г. (08/01/2021) вече е 2975 лв., т.е. за пет месеца спада с близо 15%!

Инвестицията в злато не е операционална. Тя е ликвидна, но представлява устойчиво замразена стойност.

Доходността на инвестицията в злато е силно колеблива. За четвъртвековния период след 1980 г. реално тя е негативна.

Колебанията на доходността от инвестиции в злато се демонстрират и в български измерения (Таблица 1). Реалната доходност е висока за декадата 2000-2010, когато световната конюнктура е благоприятна и съдейства за нарастващи пазарни цени на златото. Следващата декада (2010-2020) е значително по-неблагоприятна, въпреки разразилата се пандемия през 2020 г.

Оценките в Таблица 1 не отразяват трансакционните разходи, свързани с преминаване от едни инвестиционни позиции в други, както и разходите за поддържане на златните запаси. И двата вида допълнителни разходи не са за пренебрегване и подбиват чувствително инвестиционната доходност. Показателно е например, че приходите от такси и комисионни на търговските банки у нас за 2019 г. са 44% от приходите им от лихви, т.е. средностатистическият клиент на търговска банка (кредитополучател или депозитор) плаща (респективно получава) лихвени разходи (лихвени приходи) и допълнително плаща 44% във вид на такси и комисионни. Тази пропорция дава представа за допълнителните разходи, свързани с трансакции с монетарно злато.

Централните банки на водещите развити икономики съзнателно (явно и неприкрито) съдействат за поддържане на приемливо високи цени на златото поради оценявано неблагоприятно влияние на падащите цени на златото върху световната търговия и върху световната икономика.

Заключение
Няма вечно сигурна (безрискова) и доходна инвестиция. Всичко тече, всичко се променя. Инвеститорът трябва да държи ръка на пулса на пазара и да преценява с хладен разум. Пазарният майсторлък, който се удава на малцина, е да съумееш да се освободиш от доходоносния актив във върховата й позиция.

В съвременния свят златото е стока, която се продава и купува и чиято цена се определя въз основа на търсенето и предлагането, т.е. в конкретния случай като следствие от субективните нагласи на човека. Особеност на съвременния свят е, че цената на златото е регулируема (манипулируема) от Централните банки на развитите икономики. Човешката природа неизменно търси сигурни и безрискови средства за съхраняване на стойност, и безусловно – увеличаваща се стойност. За добро или лошо животът постоянно доказва, че няма такива средства. Човешкото съзнание трябва да бъде вечно будно, да не престава да преценява различни видове последствия, да съпоставя моментни стойности и да приема адекватни инвестиционни решения. Инвеститорът трябва да бъде винаги готов за действие.

Това de facto е и формулата на икономическия прогрес. Спокойствието при движение срещу течението намалява стойностите и връща назад постигнатото.

Пазарът на ценни книжа предоставя реална доходоносна алтернатива на инвестицията в злато. За съжаление българският пазар на ценни книжа продължава да е рудиментарен и съдейства за чувствителен износ на български капитали в чужбина.

Материалът Блясъкът на златото е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Коментарите са, че цифровата валута се очертава като дигитален конкурент на златото и може да поскъпне към $ 146 000, ако се утвърди като сигурен актив.

Интересът към най-известната криптовалута в света се е повишил през изминалата година, като инвеститорите вече гледат на биткойна като на хеджиращ финансов инструмент срещу инфлацията и като алтернатива на обезценяващия се американски долар. Това доведе до трикратен скок на цената на биткойна, като само в рамките на последните шест месеца стигна рекорда 34 800 долара, отбелязан на 2 януари.

От JP Morgan аргументират прогнозите си с неотдавнашен отлив от активи в злато за 7 млрд. долара и приток на активи в биктойни за над 3 млрд. долара в Grayscale Bitcoin Trust – инвестиционен продукт в цифрова валута, при който отделните инвеститори могат да купуват и продават в собствените си брокерски сметки.

Отбелязва се и фактът, че поколението на родените между 80-90-те години на 20 век ) става все по-важен компонент на инвестиционния пазар с течение на времето, както и предпочитанията на това поколение към „цифрово злато“ пред традиционните златни кюлчета.

От JP Morgan заявяват, че ценовият възход ще зависи от сближаването на волатилността на биткойна към тази при търговията на злато в дългосрочен план.

А подобен възход е необходим, защото с пазарна капитализация от 575 млрд. долара, текущата цена на биткойн от около $ 32 000 ще се нуждае от почти петкратен скок, за да достигне $ 146 000 и за да съответства на стойността на частното богатство в злато, съхранявано в златни кюлчета, монети или борсово търгувани фондове, посочва анализаторите на банката.

Материалът Биткойнът – дигиталният конкурент на златото? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Нищо не се счита по-сигурен знак за процъфтяващо състояние у всеки един народ, отколкото ниското равнище на лихвата. И с право, макар аз да смятам, че причината е донякъде различна от това, което се възприема като общо правило. Ниското равнище на лихвата, изобщо, се приписва на изобилието на пари. Но парите, колкото и изобилни да са те, нямат – ако са фиксирани (като количество, бел. прев.) никакъв друг ефект, освен този, да повишат цената на труда. Среброто се среща по-често от златото, затова ще получите по-голямо количество от него при размяна срещу едни и същи стоки. Но ще платите ли и по-ниска лихва? Лихвата в Батавия и Ямайка възлиза на 10 процента; в Португалия – на 6 процента: макар тези места, както можем да се осведомим от цената на всяко нещо, да преизобилстват със злато и сребро повече и от Лондон, и от Амстердам.

Ако цялото злато в Англия бъде унищожено из един път и на мястото на всяка една гвинея (златна монета, равностойна на 21 сребърни шилинга, бел. ред.) се сложат в замяна 21 шилинга – дали парите ще станат по-изобилни, а лихвата ще падне? Със сигурност не. В такъв един случай ние просто ще ползваме среброто наместо златото. Ако златото се срещаше тъй често, както среброто, а среброто – тъй често, както медта – дали парите щяха да са по-изобилни а лихвата – по-ниска? Уверено можем да дадем същия отговор. Тогава шилингите ни щяха да са жълти, а половината пени – щеше да е бяло. И нямаше да имаме гвинеи. Нямаше да се наблюдава никаква друга разлика, никаква промяна в търговията, в производството, в мореплаването или лихвите – освен ако не си въобразим, че някакво значение има самият цвят на метала.

Така че – което е тъй ясно видимо при едни такива големи вариации в оскъдността или изобилието на благородните метали, ще трябва да е в сила и при всички по-второстепенни промени. Ако няма значение дали умножаваме златото и среброто петнадесетократно, толкова по-малко би имало тяхното удвояване или утрояване. Всяко едно нарастване няма никакво друго въздействие, освен това – да завиши цената на труда и стоките. А и дори тази промяна е такава по-скоро само по името си. Нарастването може да има някакво влияние в процеса към тези промени, като „подгрява“ стопанството, но след като цените вече са се установили в съответствие с новото обилие от злато и сребро, това нарастване вече не е в състояние да въздейства.

Едно действие е винаги в съотношение със своята причина. Цените се повишиха почти четири пъти от откритието на Индиите насам, а вероятно е и златото и среброто да са нараснали много повече; но лихвата не е паднала особено под половината си стойност. Лихвеният процент затова не се извежда от количеството на благородните метали.

Тъй като парите имат една фиктивна стойност, то по-голямото или по-малко тяхно множество няма значение – ако разгледаме една нация сама по себе си, както и количеството монети, то щом веднъж е фиксирано – дори и да е много голямо, няма никакъв друг ефект, освен да задължи всекиго да обяви един по-голям брой от ония бляскави парченца метал срещу дрехи, мебели или обзавеждане; и така – без да увеличи някоя от останалите уредби на живота си. Ако някой заеме пари, за да построи една къща, той ще отнесе значителен товар у дома – тъй като камъните, гредите, оловото, стъклото и т.н. заедно с труда на зидарите и дърводелците, биват представлявани от едно по-голямо количество злато и сребро. Но понеже тия метали се считат главно за представители, не може да произлезе никакво изменение относно масата на тяхното количество, относно теглото или цвета, а също така – относно истинската им стойност или лихвата им. А ако вие ми дадете толкова и толкова труд и стоки, получавайки за това пет процента, то във всеки случай ще получите пропорционално труд и стоки, както и да са представени те – дали чрез жълти, или пък бели монети, дали чрез фунт или унция. Затова е напразно е да търсим причината за спадането или качването на лихвения процент в по-голямото или по-малкото количество на златото или среброто, което е фиксирано у всяка нация.

Високият лихвен процент произтича от три обстоятелства: по-голямо търсене за заемане на пари; малцина на брой богаташи; големи печалби, произлизащи от търговията. И тези обстоятелства са ясно доказателство за малкия напредък на търговията и промишлеността, а не за оскъдността на златото и среброто. От друга страна, ниската лихва произтича от трите противоположни обстоятелства – ниско търсене на заемни средства; много богати, които да обслужат това търсене; малки печалби от търговията. И всичките тия обстоятелства са свързани заедно и произтичат от увеличаването в промишлеността и в търговията, а не – от на златото и среброто. Ще се помъчим да докажем тези точки и ще започнем с причините и действията на високото или ниско търсене на заемни средства.

Дори и едвам измъкнали се от едно дивашко състояние, и нараснали по брой над първоначалното си мнозинство, при хората мигновено трябва да се появи едно неравенство в собствеността; и ако някои притежават големи ивици земя, други са притиснати в тесни граници, а някои са съвсем без каквато и да е поземлена собственост. Ония, които притежават повече земя, отколкото могат да обработват, наемат ония, които изобщо не притежават и са съгласни да получат определена част от произведеното. Така лихвата върху земята се установява незабавно и няма каквато и да е учредена уредба – колкото и сурова да е тя, под която делата да не са устроени така. Измежду тия собственици на земя, някои скоро се оказват с по-различни нагласи от другите и докато един с желание ще складира произведеното от земята му за бъдещето, друг ще иска да потреби в настоящето онуй, що би стигнало за много години напред. Но тъй като харченето на един постоянен доход е начин на живот изцяло бездеен, то хората имат дотолкова силно нужда от нещо да ги укрепи и да ги занимае, че ще им доставя удоволствие – такива каквито те са – по-голямата част от земепритежателите да преследват това, да са прахосници, отколкото да са скъперници. В едно състояние, значи, където не съществува нищо друго освен поземлена лихва, тъй като има съвсем малко спестовност, заемателите ще са многочислени и лихвеният процент ще е в съответствие с това положение на нещата. Разликата зависи не от количеството на парите, а от навиците и обичаите, които властват. Само чрез това нещо се увеличава или намалява търсенето на заеми. Ако парите бяха толкова много, че да направят едно яйце да се продава за шест пенса, дотогава докато има само поземлено благородническо съсловие и селяни в държавата, заемателите ще трябва да са многобройни, а лихвата – висока. Наемът за една и съща ферма ще е по-висок и по-обременяващ. Но същото това безгрижие на земевладелеца, при една по-висока цена на стоките, ще се разсее начаса и ще произведе същата нужда от заемане на средства.

Случаят не е по-различен и с оглед на второто обстоятелство, което предложихме за разглеждане, а именно – многото или малко богати хора, които да осигурят търсенето. Този ефект също зависи от навиците и от начина за живот на хората, не от количеството злато и сребро. За да има в коя да е държава едно голямо число заемодатели, то не е достатъчно, нито задължително там да има и велика изобилност от ценни метали. Наложително е само собствеността върху, или контролът над това количество, което е в държавата, било то много или малко, да е съсредоточено в определени ръце тъй, че да образува значителни суми, или да е съставна част от високо ниво на лихвен процент върху парите. Това ще породи висок брой заемодатели, и ще понижи равнището на лихварството – и аз ще се осмеля да твърдя: то зависи не от количеството изсечени монети, но от особените начини и обичаи, което сторват парите да се събират на отделни скупчвания или маси със значителна стойност.

Защото, ако се предположи, че по някакво чудо всеки човек във Великобритания би разполагал с пет фунта в джоба си за една нощ, това ще е дори повече от двукратно всичките пари, които са налични сега в кралството; но на другия ден, както и след известно време, съвсем няма да има повече заемодатели, нито някаква промяна в лихвения процент. И ако в държавата нямаше други, освен земевладелци и селяни, тези пари – колкото и изобилни да са те, никога няма да се съберат в суми, а ще послужат единствено за това, да увеличат цените на всяко нещо, без каквато и да било друга последица. Разточителният земевладелец ще ги прахоса веднага щом ги получи, а доведеният до просяшка тояга селяк няма да има нито средствата, нито възгледите, нито амбицията да постигне нещо повече от голото си съществуване. Ако преимущественият брой на заемополучатели над този на заемодателите продължи по същия начин, то няма да последва намаляване на лихвения процент. Това зависи от един друг принцип и трябва да произтече от увеличението в промишлеността и в спестовността, в занаятите и в търговията.

Всяко нещо, което е полезно за живота на човека, произхожда от земята, но малко неща произлизат в такова състояние, което да е достатъчно, за да ги направи полезни. Затова, освен селяните и собствениците на земята, трябва да има и друг вид хора – които, получавайки от по-предните суровите материали, ги преработват в подходяща форма и задържат една част за своя собствена употреба и препитание. В детинската възраст на обществото тези договори между занаятчиите и селяните и между един вид занаятчии и друг, общо взето се сключват незабавно от самите лица, които, бидейки съседи, лесно научават едни други потребностите си и могат да си окажат своето взаимно помагачество, за да ги удовлетворят. Когато обаче се разрасне човешката промишленост и техните взорове се разширят, се открива, че най-отдалечени части от страната могат да си помагат едни на други тъй също както и по-съседните, и че това взаимно сношение на едни добри услуги може да се провежда в най-голяма мяра и с най-голяма изтънченост. Оттук и произходът на търгуващите, които са една от най-успешните разновидности на човеците, и служат като посредничещи лица между онези части на държавата, които са напълно незапознати и невежи относно потребностите си една друга.

Ето, в един град петдесет човека работят коприна и лен и имат хиляда клиента; и тези два сорта люде, тъй необходими един на друг, никога не могат да се срещнат по правилния начин, докато един от тях не въздигне магазия, в която да се видят всичките работници и всичките тези клиенти. В тази провинция тревата избуява в обилие, жителите разполагат с много сирене и с масло, и с добитък ала искат хляб и зърно, които в съседната провинция са в прекалено изобилие, за да служат (само на, бел. прев.) на живеещите там. Някой си прави това откритие. Той донася зърно от едната провинция и се връща оттам с добитък и като удовлетворява нуждите и на двете, той така е и един общ благодетел.

Хората, нараствайки по брой и занятие, биват придружавани и от едно затруднение в нарастването на техните сношения. Работата на посредника, или на търговията, става по-усложнена и разделя, под-разделя, съешава и примесва в и с едно все по-голямо разнообразие. Във всички тези сделки е необходимо и разумно една значителна част от стоките и труда да са собственост на търговеца, към когото се дължи в една голяма мяра. А тези стоки той понякога ще запази в натура или, както е срещано по-често: ще обърне в пари, които са тяхното общо представителство. Ако златото и среброто в държавата са нараснали заедно с промишлеността, то ще се наложи по-голямо количество от тези метали да представлява едно по-голямо количество от стоки и труд. Ако промишлеността се е увеличила, цените на всяко нещо ще трябва да спаднат и като представителство ще служи едно по-малко количество монети.

Няма по-постоянно и ненаситно щение, или изискване на човешкия дух, отколкото онова за упражняване на дейност и заетост и това желание изглежда, че е основанието на повечето ни страсти и дирения. Лишете човека от всякаква дейност и сериозно занятие и той ще се мята неуморно от едно забавление към друго, а силата и натиска, които ще усеща от безделието си, ще са тъй големи, че той ще забрави за разрухата, която трябва да последва като резултат от неумерените му разходи. Дайте му един по-безобиден начин да използва своя ум или тяло и той ще е удовлетворен и няма повече да чувства тази ненаситна жажда, която се появява след удоволствието. А ако заетостта, която му предоставите си струва – то във всяко специално упражняване на производство той така често ще съглежда печалбата, че ще придобие полека-лека страст към това и няма да му е известно друго такова удоволствие като това: всекидневно да вижда нарастването на своето състояние. Това е и причината, поради която търговията увеличава спестовността, както и защо винаги сред търговците има едно и също преобладаване броя на разсипниците над броя на скъперниците, докато сред притежателите на земя е обратното.

Търговията разраства промишлеността като пренася с готовност от един член към другиго и не позволява на никого да западне или да стане непотребен. Тя увеличава спестовността, като дава занятие на хората и ги наема с уменията за печалба, които скоро ангажират тяхната отдаденост и отстраняват всяка склонност към удоволствие и харчене. Непогрешимо следствие от всички промишлени занятия е да се поражда спестовност и любовта към печалбата да преобладава над любовта към удоволствието. Сред лекарите и адвокатите, които имат някаква практика има много повече, които живеят с дохода си, отколкото такива, които го надвишават или дори, които живеят точно според него. Но адвокатите и лекарите не раждат никаква промишленост и дори може да се каже, че придобиват своите богатства за сметка на други – като те със сигурност намаляват доходите на своите съграждани така бързо, както увеличават своите. Търговците, напротив, пораждат промишленост, служейки като канали тя да се разпространява до всяко ъгълче на държавата. Чрез своята спестовност те в същото време придобиват голяма власт върху тази промишленост и натрупват значително състояние в труд и стоки, за които те са главните средства да бъдат произведени. Затова, освен търговията, не съществува друга професия, която да може да направи значителна паричната лихва или с други думи – да може да увеличи промишлеността и така също, чрез увеличаването на спестовността, да доведе до едно голямо владеене над тази промишленост от страна на някои особени членове на обществото. Без търговия, държавата ще трябва да се състои главно от поземлено благородничество, чиито склонност към харчене и разходване пораждат едно постоянно търсене на заемни средства и от селяни, които нямат суми с които да осигурят това търсене. Парите никога не се струпват на големи наличности от суми които да могат да бъдат дадени назаем срещу лихва. Те са пръснати в многобройни ръце, които или ги размятат в бездейна показност и великолепие, или ги употребяват за покупка на продоволствия за живота от обща необходимост. Само търговията събира парите на значителни суми и този ефект тя го има чисто и просто от промишлеността, която сама поражда, и от спестовността, която вдъхновява независимо от онова специфично количество ценни метали, които могат да са в обращение вътре в страната.

Така че едно увеличение в търговията, по необходимост води до голямо нарастване броя на заемодателите и чрез това произвежда едно ниско равнище на лихвения процент. Сега трябва да разсъдим, доколко това увеличаване в търговията намалява печалбите, получавани от тази професия и дава растеж на третото изискуемо обстоятелство за падането на лихвата.

Може би е уместно да направим в тази част наблюдението, че ниската лихва и ниските печалби на търговията са две явления, които взаимно предизвикват едно друго, а и двете първоначално са произлезли от онова обширно търгуване, което поражда благосъстоятелни търговци и което прави паричната лихва да има значение. Там, където търговците притежават големи стокови запаси – дали те ще са представени от малко или от много късчета метал, често ще трябва да се случи така, че ако те или се изтощят в занятието си, или оставят наследници, които не желаят или пък не са способни да се занимават с търговия, една голяма относителна част от тези богатства естествено търси сигурен годишен доход. Голямото количество намалява цената й, и прави така, че заемодателите да приемат ниска лихва. Тази гледна точка принуждава мнозина да не изтеглят запасите си от търговско обращение, а по-скоро – да доволстват и при ниски печалби, отколкото – да разполагат с парите си при една тяхна подценена стойност. От друга страна, когато търговията е станала обширна и потребява големи запаси, ще трябва да изгреят съперничества помежду търговците, които да намалят печалбите от нея, като в същото това време я увеличат. Ниските печалби от търговията карат търговците да приемат по-охотно ниския лихвен процен, когато напускат занятието си и когато започват да се отдават на леснота и леност. Затова е ненужно да се обследва и разбере кое точно от тия обстоятелства – ниският лихвен процент или ниските профити, е причината и кое е действието.

Те и двете се пораждат от обширната търговия и взаимно се подтикват едно-друго. Никой няма да приеме ниски печалби, когато ще може да има висока лихва и никой няма да приеме нисък лихвен процентq когато ще може да има високи печалби. Една обширна търговия, като произвежда големи запаси, намалява и двете – и лихвата, и печалбите и винаги бива подкрепена в намаляването на едното от съответното намаляване на другото. Бих допълнил, че след като ниските печалби се пораждат от увеличението на търговията и на промишлеността, те на свой ред служат за едно последващо тяхно увеличаване като правят всички стоки по-евтини, окуражавайки потреблението и повишавайки производството. И оттук – ако огледаме цялата свързаност на причини и действия, лихвата барометърът на държавата, и нейното ниско равнище е един почти непогрешим знак за процъфтяващо състояние на даден народ. То доказва нарастването на промишлеността и навременното обращение вътре и през цялата държава, не е нещо по-малко от демонстрацията. И макар че, вероятно, не би било невъзможно една внезапна и голяма промяна в търговията да има моментен ефект от същия род, като се извадят толкова и толкова запаси от търговията, тя трябва да бъде възприета с такава жалост и нужда от наемане от страна на бедняците, че – освен краткото й траене, тя не би била във възможност да направи така, че едното по погрешен начин да се възприеме и помисли за другото.

Онези, които са твърдели, че изобилието от пари е причината за ниската лихва, изглежда са взели един страничен ефект за причина, тъй като същата промишленост, която понижава лихвения процент, обикновено привлича голямо наличие на ценни метали. Различни утвърдени производители, с енергични и предприемчиви търговци скоро привличат пари към държавата – където и да се намира тя по света. Същата причина, като умножава удобствата на живота и води да нарастване на промишлеността, събира големи богатства в ръцете на хора, които не са собственици на земя, и по този начин произвежда понижаване на лихвата. Но макар че и двата тези ефекта – обилие от пари и от ниска лихва, естествено се появяват от търговията и промишлеността, те общо взето са независими един от друг.

Защото – представете си, че един народ бъде преместен в Тихия океан: без никаква външна търговия и без каквото и да е понятие от мореплаване. Нека да предположим, че този народ притежава винаги едно и също количество от монети, но и че постоянно нараства като число и като промишленост. Очевидно е, че цената на всяка стока ще трябва да намалява постепенно в това царство, тъй като тя е отношението между парите и всеки вид от благата, което отношение закрепва тяхната взаимна стойност и – съгласно сегашното допускане, удобствата на живота всеки ден стават все по-изобилни, без каквато и да е промяна в текущото количество на монетите. Затова едно по-малко количество от пари ще е напълно достатъчно за целта да обогати някого с развитието на промишлеността сред тия хора дори в едни невежи и лениви времена.

По-малко пари ще са достатъчни, за да построиш къща, да оставиш чеиз на дъщеря си, да купиш имот, да развиеш фабричка, да издържаш семейството си, да купиш оборудване. Това са целите за употреба, заради които хората заемат пари и затуй по-голямото или по-малкото количеството пари в една държава не влияе върху лихвения процент. Но ясно е, че по-голямото или по-малкото количество запаси от труд и стоки, ще има голямо влияние, понеже ние и действително ги наемаме точно тях когато взимаме пари с лихва. Вярно е, че когато търговията се проширява по цялото земно кълбо, най-развитите държави винаги са и най-изобилстващите откъм ценни метали така, че ниската лихва и многото пари са практически почти неотделими едно от друго. Но все пак от значение е да се познава началото, от което произтича феноменът и да се различава между причината и едновременно появяващото се с нея действие. Освен че това умозрение е любопитно, то често може да е от полза във воденето на обществените дела. Накрая, трябва да имаме предвид, че нищо друго не може да е по-полезно, за да се подобри на практика методът за разсъждаване върху тия въпроси, които са най-важни от всичките макар, че те обичайно се разработват по най-нестрог и безгрижен начин.

Друга причина за тази често срещана грешка с оглед на ниската лихва изглежда да е примерът на някои народи, според който след едно внезапно придобиване на пари или на ценни метали посредством чуждестранни завоевания, лихвата спада не само при тях, и но и във всички съседни страни веднага, щом тези пари са били пръснати и са се промъкнали буквално във всяко едно ъгълче. Оттук, лихвеният процент в Испания падна почти наполовина веднага след откриването на Западните Индии, както научаваме от Гарсиласо де ла Вега. И оттогава тя постоянно и все пада във всяко царство в Европа. Лихвата в Рим, след завоюването на Египет, е паднала от 6 на 4 процента, както научаваме от Дион.

Причините за спадане на лихвения процент след такова едно събитие изглеждат да са различни в завоюващата страна и в нейните съседни страни, но в нито една от всички тях ние не можем със справедливост да припишем този ефект на увеличението в златото и в среброто.

Естествено е да си представим, че в завоюващата страна това ново придобиване на пари ще се съсредоточи в малко на брой ръце и че то ще бъде натрупано на големи суми, които ще почнат да търсят начин да осигурят печалба или чрез закупуване на земя, или чрез лихвения процент и че следователно, в кратко време ще последва същият ефект както, ако се беше случило голямо развитие в промишлеността и в търговията. Увеличаването в броя на заемодателите над броя на заемополучателите води до падане на лихвата и то толкова по-бързо в случай, че ония, които са придобили онези големи суми пари, не откриват промишленост или търговия в страната, нито начин да употребят парите си другояче, освен да ги дадат в заем срещу лихва.

След като обаче тези нови маси от злато и сребро се поемат и са обиколили цялата държава, делата ще се завърнат скоро към предишното си положение, като земепритежателите и новите държатели на парите ще живеят безделно, ще пръскат над дохода си, а договорените им дългове от предишния ден и от по-следващия го ден, плъзват към запасите им до тяхното окончателно унищожение. Всичките пари може все още да са в страната и това де се чувства чрез нарастването на цените. Но сега, бидейки несъбрани в някакви големи маси от запаси, несъответствието между заематели и заемодатели ще бъде същото, както преди и следователно – ще се завърне и високият лихвен процент.

Съобразно с това откриваме, че в Рим – и то толкова рано, като във времето на Тиберий, лихвата отново се е била вдигнала до 6%, макар че нищо не се е било случило, та да изсмуче парите от империята. По времето на Траян лихвата по ипотеките в Италия е носела 6%, а по общите обезпечения във Витиния – 12%. А ако в Испания лихвата не е била нараснала до старото си равнище, това не може да се припише на нищо друго, освен на продължаващото действие на същата причина, която я е била понижила – разсъждението, че големите състояния, непрекъснато произвеждани в Индиите, които богатства са пристигали в Испания периодично, и така осигуряват предлагане на търсенето от страна на заемополучателите. Заради тази случайна и външна причина, повече пари ще се дават назаем в Испания, т.е. повече пари ще се събират в големи суми, отколкото в друг случай биха могли да се намерят в държава, в която иначе има толкова малко и търговия, и промишленост.

Колкото до намаляването на лихвата, което последва в Англия, Франция и други царства на Европа, които нямат мини – то беше постепенно. И не произтече от увеличението в парите, разгледано просто като такова, а произтече от онова в промишлеността, което е естественият ефект от по-предното увеличение – в промеждутъка от време преди то да увеличи цената на труда и на провизиите. Защото, ако се завърнем към горното допускане: ако промишлеността на  Англия бе нараснала толкова много по други причини (а това нарастване е могло да се случи много лесно, макар запасът от пари да е бил останал съвсем същият), то не би ли трябвало да са се случили същите тези последствия, които наблюдаваме и сега?

Същите хора в този случай биха могли да бъдат намерени в царството, същите стоки, същата промишленост, занаяти и търговия – и, следователно, същите търговци със същите запаси т.е.: със същата власт над труда и стоките, но само представени от едно по-малко на брой количество жълти късчета метал; което, бидейки едно обстоятелство с моментна трайност, би въздействало само върху каруцаря, портиера и дърводелеца. Затова е видно, че лихвата би трябвало да е била така ниска, както сега, за да могат луксът, производителите, изкуствата, промишлеността и спестовността да процъфтяват така, както сега – понеже това е необходимият резултат от тия всичките обстоятелства дотолкова, доколкото те определят печалбите в търговията и съотношението между заемателите и заемодателите във всяка една държава.

***
За превода е използвано изданието: David Hume: Essays Moral, Political and Literary, London, 1777, ed. Eugene F. Miller (Indianapolis: Liberty Fund 1987).

[1] Коста Бенчев е роден през 1969 г. в Плевен като до 1988 г. живее в Ловеч, където завършва Немска езикова гимназия. Магистър по философия (1993 г.), магистър по икономика и управление (1999 г.). От 1997 г. работи като финансист в търговски банки и компании от реалния сектор.

Материалът За лихвата е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Бях поразен и се почувствах засегнат.

Поразен, защото историята на „ограбването“ всъщност започва по времето на правителството на Георги Атанасов, през 1988 г. По всичко изглежда, че в тези томове и придружаващото ги прокурорско постановление има трудно обяснима избирателност и по повод периода на деянието, и по повод заподозрените.

Засегнат, защото аз също би трябвало да съм в списъка на засегнатите, както ще стане ясно от изложението по-долу. Тъй или иначе, изказах възмущението си и изложих оборващи „ограбването“ аргументи в нарочно интервю. Тук ще обърна внимание на предисторията, която води до появата на ДПМ в местния добив на златна руда.

Историята преди 1989 г.

Залежите на златни руди в района на с. Челопеч са част от историята на геологията и добива на метали в нова България. През XIX век те са описвани от французина Ами Буе (1840 г.), нает от Високата порта в началото на царстването на Абдулмеджит I да проучи залежите на метали в европейската част на империята, австриеца Франц Тоула (изучавал геологията на България от 1875 до 1892 г.) и възпитаника на Загребския университет Георги Златарски (проучвал и описвал геологията на Царство България от 1880 до кончината си през 1907 г., като геолог в министерството на финансите, ръководител в геологическия отдел на министерството на търговия и земеделието и първи професор по геология в България).

През ХХ век делото им продължават светилата на българската наука Георги Бончев (1907-8 г.), Никола Пушкаров (1936 г.) и Еким Бончев и Петко Мандев през 40-те години. Както обаче сочат Милев, Станков и Иванов (1996, с. 143) „през периода 1878 – 1930 г. злато е добивано само чрез ръчно промиване от отдадени на концесия разсипни находища по речните долини”. Едва към края на 30-те години започва добива от коренни находища от първото по рода си тогава Англо-българско минно дружество от гр. Трън, съвместно с American Smelting and Refining Co.^[1]  Първите съвременни проучвания на находитещо „Челопеч” са направени в навечерието на Втората световна война от френското дружество „Луда Яна” (Аризанов, 2007, с. 33).[2]

Милев, Станков и Иванов (с. 144) резюмират историята на средногорския добив на злато по следния начин. Пускането в експлоатация на МДК Пирдоп през 1958 г., където започва производството на електролитно злато от златен концентрат, чийто доставчик е наследникът на дружеството от Трън. През същата година в находището „Челопеч” е изградена и пусната в действие малка обогатителна фабрика, а през 1975 г. – новата фабрика с мощност 500 хил. т. на година. С инвестиции в обновяването на тези фабрики производството постепенно се разгръща от 2.5 т. руда до 512 т. през 1988 г. и, след прекъсване между 1990 и 1994 г., стига до 692 хил. т. през 2001 г., което е пик в експлоатацията преди поемането на дружеството от ДПМ (но, както ще покажа по-долу) не изпълнява условията, поставени от правителството.

1989 – 2003

Новата обогатителна фабрика позволява да се изпълни планът и „главно с помощта на СССР да се разработят проблемите на металургичната преработка на комплексните руди от находище „Челопеч“ (ЦК на БКП, 1975, с. 31). През 1976 г. обемът на преработената руда е увеличен повече от два пъти, а добитото злато от 549 кг. през предишната година се увеличава до 1 016 кг. 1977 г. е рекордна за добива на злато – 1 600 кг. Средният годишен добив на този метал от „Челопеч” до 1989 г. е около 1 300 кг. (Милев, Станков и Иванов , с. 150).  Най-високият добив на злато в България през този период е през самата 1989 г. – 2 500 кг. (Милев, 2007, с. 28).

През това време положението в мина „Челопеч” е следното.

До 1990 г. концентратът от „Челопеч” се преработва в Медодобивен комбинат (МДК) „Г. Дамянов” (по-късно „Пирдоп”, Юнион Миниер и Аурубис, съответно белгийско и германско дружества).

С решение № 19 на Бюрото на МС от 26 януари 1990 г. (правителството на Георги Атанасов) се постановява спиране на преработването на концентрат от МДК „Пирдоп” и са предвидени 66 милиона лева от БНБ, за период от три години, които да послужат за почистване и възстановяване на производство. Само първата част от решението е изпълнена, но не точно в поставения срок – 1 април 1990 г.

Както информира председателят на Съвета на директорите на Челопеч ЕАД (Даскалов, 1999), „основният мотив за тези решения е създадения екологичен проблем – съдържание на арсен над пределно допустимите норми в отпадните води след металургията и замърсяването на язовир „Тополница”… полагат се огромни усилия за поддържане на рудника и обогатителната фабрика.., търсят се купувачи на концентрата и партньори инвеститори за възстановяване и евентуално разширение на производството с нови и усъвършенствани технологии”.^[3]

Неизпълнението на инвестиционната програма от 68 милиона щатски долара в „Челопеч” е наложено от обстоятелствата. Решение 19 предвижда държавен кредит „за изграждане на инсталацията”, който трябва да бъде осигурен от БВТБ, сега Уникредит Булбанк (т.е. отново чуждестранен кредит) „срещу разплащане с благородни метали.” Но нито БВТБ, нито БНБ могат да намерят тези средства. Разплащането с благородни метали всъщност издава вътрешно противоречие в решението. Резервът на БНБ е изчерпан, Външнотърговската банка е само агент по търсенето и разплащането на кредити, а производството на благородни метали от всички други предприятия в страната е под 10 на сто от продукцията на „Челопеч”. Получава се така, че перспективата за разплащане с благородни метали е възможна предимно като продължаване на риска от замърсяване с арсен.^[4]

Валутните резерви на БНБ към края на 1989 г. са малко над 1 млрд. щатски долара, а предстоящите през 1990 г. плащания по външния дълг на страната – 3.09 млрд. (Вачков, Иванов, 2009, 223 и 234). От тази сума 1.64 милиарда са дължими през първото тримесечие на годината, а в края на март 1990 г. валутните резерви на БНБ са 284 млн. щатски долара (пак там, с 238).  В близките години положението не може и няма как да се промени към по-добро: в края на 1992 г. външният държавен дълг е 152% от БВП и почти три пъти повече (296%) от износа (БНБ, 1992, с. 50).

Споменатото решение на МС от януари 1990 г. е приложено едва към края на същата годината. Производството на злато за 1990 г. е единственият източник на твърда валута за БНБ – 1 166 кг., само с 90 кг. по-малко от 1989 г.  Произведеното злато от всички други находища през 1989 г. е 279 кг., а през 1990 г. – 171 кг.

Освен финансовите затруднения на системата за централно планиране, политическият натиск след провеждането на многопартийните избори през юни 1990 г. довежда до практическо прилагане на правителствените решения по повод „Челопеч” от май 1989 и януари 1990 г. Това става с Решение на ВНС от 10 август 1990 г. за подобряване на екологичната обстановка около язовир „Тополница“. Решението е предизвикано от народни представители от района на Средногорието от всички партии и е разработено от нарочна комисия под ръководството на проф. Александър Янчулев.

Не е коректно твърдението, че VII ВНС спира мината „Челопеч”. Решенията на законодателното събрание се изпълняват от Министерския съвет. Но Решението е продължение на политиката на правителството на Георги Атанасов, с известна конкретизация и посочване на изискванията. Както гласи т. 1 от това решение: МДК „Пирдоп” следва „да преустанови изпускането на води в язовир „Тополница“, докато не осигури тяхното пречистване от арсен до пределно допустимата концентрация от 0,2 мг/л.” Има само две съществени разлики между по-нататъшния диспозитив на това решение и мерките, набелязани, но неизпълнени от правителствата на Атанасов и Луканов: да се набележат мерки, а именно: а) да се осигурят мерки за опазване на здравето на населението, с нужното наблюдение на здравето на населението по поречието на р. Тополница и на състоянието на околната среда (т. 4) и б) сезиране на прокуратурата за издирване на виновните за неспазване на изискванията (т. 7).

Описаните проблеми, политическата и стопанска нестабилност не позволяват продължаването на производството в предишните мащаби. „Челопеч” минава в режим на консервация и поддръжка на основните съоръжения. През 1991 г. са добити 397 кг. злато, през 1992 – 26 кг., през 1993 г. – 0 кг., едва през 1994 г. започва известно възстановяване – до 146 кг., а през 1995 е достигнато предишното равнище – 1 591 кг.^[5]

В изпълнение на споменатите решения през периода 1991 – 1993 г. се търсят купувачи на концентрата и инвеститори, целта е да се възстанови и по възможност разшири производството. Водят се преговори с компетентни органи и фирми от Австралия, Австрия, Белгия, Великобритания, Канада, Русия, САЩ, Финландия, Франция, Швейцария, Швеция, ЮАР и Япония. Те не дават резултат, условията са или неизгодни, или направо неприемливи (Даскалов, 1999).

Доколкото мога да реконструирам случвалото се, направени са около 30 опита за joint venture.

В тази обстановка, усилията за намиране на инвеститор дават известен резултат през 1991 г.  Тогава ирландската акционерна компания НАВАН и мини „Челопеч” постигат споразумение за учредяване на съвместно дружество „БИМАК”, чиято основна цел е производство на медно-пиритни концентрати.

Ирландската компания е международна, с предприятия в Австралия, Испания, Чехия, Унгария и Ирландия, акциите й се търгуват на Лондонската и Дъблинската борси. Според информация от архива на Управителния съвет на Челопеч ЕАД, дружеството БИМАК АД е регистрирано на 23 декември 1993 г. от Наван Рисорсиз (с 68% от дяловете) и Челопеч (32% дял), като българското дружество е 100% собственост на държавата и е създадено два месеца преди съвместното дружество. Преди подписването на окончателния договор Наван Рисорсиз изследва челопешкия концентрат в осем лаборатории в шест различни страни и за дейността на съвместното дружество е съставен бизнес план до 2003 г.

През юни 1999 г. Navan Bulgаrian mining BV след участие в приватизационна процедура закупува 75% от акциите на Челопеч ЕАД и дружеството е преименувано на Наван Челопеч АД. Цената на сделката е 5.05 млн. щатски долара. Част от активите на Челопеч ЕАД е концесията за добив на подземни природни богатства – златно-медно-пиритни руди, предоставени с Решение на МС №47 от 26 март 1999 г.

Включването на концесионния договор в активите е а) нормална практика, б) единствено възможната след толкова опити за друг подход и в) защитава интересите на България като собственик.

От гледище на бъдещето развитие на предприятието това решение е интересно още със следното:

• Срокът на концесията е 30 години;
• Определен е минимален годишен добив на руди, както следва: за 1999 – 2003 г. – по 550 хил. т., от 2004 до 2008 г. – по 700 хил. т. и от 2009 до 2028 г. – по 900 хил. т. (при определени стойности на предполагаемо средногодишно съдържание на мед в рудата 1.33 на сто, на златото – 3.78 г/т и на среброто – 10.4 г/тон.;
• Фиксирано е следното концесионно възнаграждение: еднократно парично в размер на 96 100 щатски долара („20 на сто от прогнозното минимално концесионно възнаграждение за 1999 г.”) и годишно възнаграждение „в размер на 1.5 на сто от стойността на металите… в добитите количества руда, изчислена от концедента по средноаритметични цени на металите (по курс „продава” на Лондонската метална борса) за предходния 6-месечен период”.

От това решение се вижда, че МС следва добрата практика при определянето на концесионното възнаграждение се опитва да открие дългосрочна перспектива пред концесионера (Челопеч ЕАД) и евентуалния нов собственик с постановяването на относително нисък кешов компонент.

Тази перспектива не е реализирана. От долната таблица се вижда, че второто от описаните по-горе условия на концесията не е изпълнено до 2003 г., че добивът всъщност намалява.

Добив на руда от находището в Челопеч през периода 1999-2006 г.

Поради тази причина и останалите задължения не могат да бъдат изпълнени; предприятието изпада в несъстоятелност и това става проблем на още едно българско правителство.

Както пише Investor.bg на 10 февруари 2003 г., „Deutsche Bank кредитор на обявената в несъстоятелност ирландска компания Navan Mining, е поискала от Агенцията за приватизация да изкупи държавния дял от 24% в смесеното дружество БИМАК АД, съобщи за в. Пари зам.-министърът на икономиката Никола Янков след завръщането си от Лондон. Там той се срещна с представители на Deutsche Bank във връзка с бъдещата продажба на трите дъщерни дружества на Navan у нас – златодобивното Наван Челопеч, Balkan mineral and mining за търсене и проучване на злато и БИМАК” (Investor, 2003).  Съобщението дава още и следната информация. „Банката е намерила за два месеца купувач на предприятията в България и иска да ги продаде в пакет, поясни Янков. АП щяла да реши дали офертата за БИМАК е приемлива и по какъв начин ще продаде пакета, но купувачът на трите дъщерни дружества е приемлив за българската страна. 40 кандидати са проявили интерес към продажбата, 9 компании са подали оферти. Банката ще сключи договора с ексклузивния купувач до май, а дотогава той ще има възможност да направи свой собствен дю дилиджънс. Правителството е получило финансови гаранции за проектите на дъщерните дружества на Navan у нас.”^[6] Около 40 инвеститора изразяват интерес за участие в търга на Дойчебанк, девет дружества участват в него и той е спечелен от ДПМ.

Началото на ДПМ: 2003-2004

Когато ДПМ купува компанията през септември 2003 г., рудникът е силно декапитализиран, оборудването, с което се работи, е морално и физическо остаряло. По това време находището функционира едва на равнището на 50% от капацитета си.

Дънди сключва следния договор с българското правителство през 2004 г.: намалява се концесионното възнаграждение, което получава държавата с 50% за период от седем години,^[7] като концесионната такса не може да падне под нивото от 1993 г.  Намалението с една втора на концесионното задължение се депозира в специален фонд, който е предназначен за екологични проекти в региона. Фондът се използва като гаранция срещу потенциални проблеми, които евентуално могат да възникнат в бъдеще и към 2007 г. възлиза вече на 2.3 млн. щатски долара.

В началото на 2005 г. Дънди получава сертификат за “Първи клас инвеститор” от Българската агенция за инвестиции за проекта си “Модернизиране и разширяване на производството и преработката на медно-златните руди в мината в Челопеч.” Сертификатът отразява обстоятелството, че ДПМ възстановява задълженията към кредитора, преструктурира управлението, разширява производството (достигайки показателите по Решение на МС №47 – виж таблицата по-долу), запазва работните места и създава нови и решава проблемите с опазването на околната среда. В тези мероприятия са инвестирани над 50 млн. щатски долара. Компанията залага и на по-детайлното проучване на концесионната територия. Според Аризанов (2007, с . 35) само в периода 2004-2005 г. „са прокарани 58 433 м сондажи, или два пъти повече отколкото през предходните 10 години”.  На тази основа са преизчислени запасите и е подписано ново концесионно споразумение през 2007 г.

Първата фаза на проекта за оборудване и разработване на находището е завършена към 2005 г. Инвестирани са над 50 млн. щатски долара, благодарение на което е преструктуриран работният процес и персоналът е обучен за постигане в бъдеще на годишен добив от 1.5 млн. т. руда. Освен това е извършена и техникоикономическа оценка, която да определи ефективността от внедряване на инсталация за по-нататъшна преработка на концентрата.

Към края на 2005 г. ДПМ възстановява добива на медно-златни руди и преработката им до медно-златен концентрат. Капацитетът на рудника е 900,000 тона на година и достига капацитет да преработва 850,000 тона руда на година в концентрат. Минералните залежи към края на 2005 г. (доказани и вероятни) възлизат на 21,7 милиона тона руда, от които се получават 2,5 милиона унции злато и 300,000 тона мед.  Производството на концентрат през 2005 г. възлиза на 67,755 тона, което е с 31% повече от продукцията през 2004 г.

Добив на руда от находището в Челопеч през 2004-2006 г.

Както се вижда от горните две таблици, с придобиването собствеността на рудника от ДПМ в края на 2003 г. се слага край на негативна тенденция за намаляване на добива на руда. Благоприятните условия на международните пазари, свързани с увеличаване на цената на златото и медта през този период, също изиграват положителна роля за увеличаване на продукцията от рудника. Но основният фактор за възстановяване на производствената дейност в находището са инвестициите и капиталовложенията, които прави ДПМ.

През следващия период ДПМ се опитва не само да увеличи количеството добита и преработена руда, но и да намали производствените разходи, с което ще направи производството по-ефективно и повече ресурси ще остават на разположение на развитие на месните общности и за опазване на околната среда. Целта на компанията е да максимизира стойността на акциите на дружеството, което означава, че фирмата осъзнава корпоративната социална отговорност, която носи, инвестира във високопроизводителни и модерни машини и техника и съблюдава стриктно всички норми за опазване на околната среда и за безопасността на здравето и живота на хората в региона.

ДПМ и интересите на българската държава

ДПМ е продължител на традицията на проучване и развитие на рудодобива и златодобива в България с чуждестранни инвестиции и използване на най-добрите достъпни технологии, с привличане и развитие на българския научен и технически потенциал. 

Тази традиция започва с френския геолог и изследовател Ами Буе. През 80-те години на XIX век привличането на чуждестранни специалисти и капитали е основна политика и за основателя на българската геологическа наука Георги Златарски. В златодобива първото дружество е „Англо-българското минно дружество” (а американски инвеститори), което от края на 1930-те години до 1942 г. разработва първата мина „Злата”, край гр. Трън. Находището „Челопеч” е проучено за първи път от френско дружество „Луда Яна”. То е разработено със съветски технологии и няколко решения на тогавашните власти изискват от СССР „допълнително съдействие”. Това съдействие е особено значително при пускането в експлоатация на обогатителната фабрика в Челопеч и МДК „Г. Дамянов” през 1958 г., както и при новата обогатителна фабрика в „Челопеч” през 1975 г. с капацитет 500 хил. т. руда годишно. Разширението на МДК между 1982 и 1987 г. са построени и пуснати в експлоатация нова Металургия по технология на финландската фирма Оутокумпу. 

Всъщност в България никога не е имало промишлен и съществен по обем добив на злато без чуждестранни инвестиции. За последните 110 години именно чуждестранните инвестиции са осигурявали изследванията, финансирането, достъпа до капитали и технологии, и развитие човешките ресурси, необходими за това производство.

При различни стечения на обстоятелствата в стопанската политика, производството на „Челопеч” е използвано за поддържане на златния резерв на БНБ (до 1960 г.) и плащания по външни държавни задължения през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век.^[8] Това води до свърхексплотация на капацитета на предприятието, преработващо концентрата (МДК), до консервиране на „Челопеч” и значителни трудности за финансирането на дейността „Челопеч”, фактически в продължение на тринадесет години. През този период (както е видно и от отчетите на самото предприятие, и от периодичните прегледи на отрасъла научната книжнина и стопанските публикации), в изпълнение на решенията на четири правителства и на ВНС са предприети многобройни опити за намиране на инвеститори и предприятия за преработване на челопешкия концентрат.

Инвеститорът, нагърбил се с възстановяване на производството и придобил концесията на Челопеч ЕАД през 1999 г., не успява да изпълни условията й в установения от правителството срок и обем, да обслужва задълженията си към своя кредитор, Дойчебанк. Кредиторът обявява търг, който при силна конкуренция е спечелен от ДПМ.  Тези действия съответстват на българското и международното законодателство и са единственият изход от създалата се ситуация (ако не се смята перспективата българските данъкоплатци, правителството да изкупят обратно предприятието и да започнат нов труден процес на търсене на инвеститори и достъп до технологии).

Интересът на държавата, изразен в Решение 146 от 1999 г. е защитен от ДПМ с изпълнението на самото това решение, но не само.

Промяната в структурата на концесионното възнаграждение от 2004 г. е всъщност промяна в неговото разпределение, но не и неговия размер за концедента и концесионера. Новото концесионно споразумение е подписано три години преди изтичането на старото, увеличено е почти два пъти на основата на направената от ДПМ актуализация на информацията за залежите.

Процедурата, размерът и начинът на определяне на концесионното възнаграждението съответства на добрата международна практика на всичките етапи на включване и развитие на дейността на ДПМ по добив на злато в България. Това се доказва от прегледа на тази практика по Интернет източници (виж Каролев, 2013) и от последните анализи по темата на Световната банка (Ото и др., 2013, с. 45-142, 193-250).

Това много добре се доказва от нарастването на общите стопански ефекти за периода след 2004 г.  През 2004 г. тяхната обща стойност е около 130 млн. лв., през 2007 г. – 556 млн. лв. и през 2012 г. – 1.15 млрд. лв. Аналогична е и динамиката на приноса на ДПМ и свързаната с предприятието стопанска дейност към централния и местните бюджети: нарастването между 2004 и 2012 г. е двадесет и девет пъти – от 11.6 млн. лв. в началото до 306 млн. лв. в края на периода. При това на един работещ в предприятието се падат повече от двама заети в компаниите доставчици на ДПМ.

Забавянето или спирането на свързани с Челопеч проекти на ДПМ (например съдебното решение по проекта за преработване на концентрата на място), въпреки първоначалните пропуснати ползи – предмет на отделно изследване – за предприятието и фиска, мотивират фирмата да намери решения и осъвремени технологиите. (Но цената на тези решения остава преработването на концентрата извън страната.)

За да изпълни концесионните изисквания, увеличи производство и приложи нововъведенията, ДПМ заделя значителен ресурс за инвестиции; агрегираният им размер за периода на опериране на компанията в България е равен на 1% БДС и 0.85% от БВП за 2012 г.  Съществена част от този ресурс, над 90 млн. лв., са пряко свързани с опазване на околната среда (включително гаранцията за рекултивация).

Опитът от 1989 до 2003 г. за търсене на държавно гарантиране, финансиране и управление на добива на злато е опит за търсене на чуждестранни капитали и технологии. Той не просто е продължение на традицията от края на XIX век, а решение на проблемите, възниквали през 1980-те години. Към средата на 90-те години на ХХ век „Челопеч” и МДК Пирдоп (както и много други предприятия от минно-суровинния отрасъл) са сред най-неефективните и замърсяващи в световен мащаб. Днес, всъщност от 2006 г., когато са разработени новите технологии, ДПМ – Челопеч е сред глобалните лидери в технологии по добив на злато.

[1] Същият източник (с. 150) сочи, относително високо съдържание на злато на тон руда (7.8-8.3 g/t) от 1939 до 1942 г. при максимално достигнат добив от 272 кг. злато през 1940 г.  След 1953 от Трънското находище („Западни мини”) никога (с изключение на 1955 г.) не са добивани подобни количества злато; до спирането на експлоатацията му през 1974 г., като средния добив за целия период е три пъти по-нисък от пиковия през 1942 г. (при двойно намаляване на съдържанието на метала в рудата).
[2] А. Аризанов. Златно-медно находище „Челопеч”. – в: В. Милев, Н. Обретенов, А. Аризанов, Д. Желев, И. Бонев, И. Балтов, В. Иванов. Златните находища в България. София, Земя ’93, 2007, с. 34-45.
[3] Както пишат Милев, Станков и Иванов (с. 147) по повод прегледа на историята на предприятието от този период, „създава [се] впечатление, че арсенът се е появил неочаквано”.  „за по-голяма яснота и обективност, продължават авторите, следва да се отбележи, че решението на Министерския съвет е предизвикано от неизпълнение на проектните показатели по извличане и отделяне на арсена и неспазване на екологичните изисквания”.
Случилото се с арсена в концентрата на „Челопеч” в края на 1980-те не е изключение, а правило, след като проектните изисквания не са изпълнени.  Но това е практика не само за „Челопеч” и МДК „Георги Дамянов”.  През 1990 г. един от авторите на този доклад бе натоварен с наблюдение на изпълнението на Решението на ВНС За екологичната обстановка около язовир „Тополница” (ДВ, бр. 66 от 17.08.1990 г., обсъждането на ситуацията може да бъде видяно в протоколите на Следобедното заседание на ВНС от 9 август 1990 г. в Интернет: http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013031103481809081990_17.pdf, с. 171-175, ).  От края на август 1990 и до началото на май 1991 г. председателите на Икономическата комисия и Комисията по опазване на околната среда на ВНС, започвайки от „Челопеч”, посетиха предприятията от цветната металургия, за да се запознаят на място със замърсяванията и причините за тях, а Комисията по околна среда проведе три обществени обсъждания с представители на БАН, гилдиите и съответните граждански комитети.  Един от изводите, който се наложи от тези посещения и обсъждания е, че през 1980-те години от предприятията на цветната металургия системно се изземват средства, които би следвало (в изпълнение изискванията на чл. 24 на Закона за опазване на въздуха, водите и почвата от замърсяване от 1963 г., забраняващи за експлоатация на предприятия без пречиствателни съоръжения) да се отчисляват за пречиствателни съоръжения и технологично обновление, ако за това няма изрично разрешение на МС.  Особеното на „Челопеч” е обстоятелството, че предприятието е основен източник за попълване на резервите на БНБ с чуждестранна валута, особено след изразходването на златния резерв за изплащане на дълг към Госбанк на СССР и Московска Народна банка – Лондон (от всичко 27 тона златен резерв за целта са използвани около 26 тона).  В доклад на БНБ (БНБ, 1991, с. 1, 2) до Президента от 1 октомври 1991 г. се посочва, че продажбите на злато за извършени през 1962 и 1964, че „счетоводните операции … са извършени с резолюция на Председателя на Министерски съвет”, че резервът е бил „с произход главно от български предприятия” и че от 1965 г. „БНБ фактически започва да натрупва [нов] златен резерв”.  „Поверителното” Постановление МС №32 от 7 юни 1965 г. Относно мерки за разширяване и увеличаване на производството на благородни, редки и разсеяни метали се опитва да стимулира производството на злато.  Тези мерки нямат особен успех, както показва статистиката (Милев, Станков и Иванов (с. 150-155), до 1976 г., когато той е постигнат от нова обогатителна фабрика и разширяването на добива в мина „Челопеч”.  Същата година обаче България изпада в нова дългова криза и „Челопеч” се превръща в основен източник на злато за БНБ и хазната.  В крайна сметка високият добив на злато през 80-те години на ХХ век (включително рекордното постижение от 1989 г.) са използвани за изплащане на външния държавен дълг от 1990 г.
[4] Тази опасност е взета предвид още през 1989 г.  На 25 май 1989 г. Решение №80 на МС определя срокове за инсталиране на съоръжения за пречистване отпадните води на МОП „Челопеч” от арсен, но те не са спазени, защото очевидно не е имало ресурс, който да осигури изпълнението на решението.  Както ще видим по-долу, проблемът се запазва за много години напред.
[5] Всички данни за златодобива са от Милев, Станков и Иванов (с. 150, 152-153).  Интересно е да се отбележи, че най-високият добив от всички находища преди 1989 г. е през 1977 г. – 1 600 кг., но и тогава то – изкупено изцяло от БНБ – служи за плащания по външния дълг.
[6] В цитата е запазена стилистиката на източника.  Investor.Bg споменава още, че според посочения зам. министър „представители на банката са сигнализирали, че български физически и юридически лица искали да се възползват от несъстоятелността на Navan Mining … [и да] сложат ръка върху концесиите”, но правителството е спряло тези домогвания.
[7] За новото концесионно възнаграждение виж по-долу частта за стопанските въздействия от дейността на ДПМ.
[8] Виж по-горе бележка 4 към прегледа на развитията за периода 1989 – 2003 г., а също и „Историческите сведения” (Милев, 2007).

Материалът Какво не отчита прокуратурата за предисторията на златната концесия в Челопеч е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Индексът PMI, който отразява активността в производствения сектор на американската икономика, е 54,2 пункта през юли, в сравнение с 52,6 пункта месец по-рано, показва проучване на Института по управление на доставките (ISM).

Цената на златото падна с 0,14% до 1973,94 долара за тройунция.

Висши демократи от преговарящите в Конгреса на САЩ и Белия дом в понеделник заявиха, че са постигнали напредък по нов законопроект за подпомагане на икономиката на фона на коронавируса.

Паладийът поскъпна с 1,1% до 2,107,13 долара за унция, докато среброто тръгна назад с 0,05% до 24,24 долара за унция. Цената на платината се повиши с 0,82% до 923,84 долара.

Материалът Добрите данни от САЩ спряха цените на златото е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Цената на спот на златото се повиши с 1,57% до 1930,9 долара за тройунция тази сутрин, в началото на сесията дори достигна рекордно високите 1,939.68 долара, предаде Ройтерс.

Цената на среброто нарасна с 5,87% до 24,07 долара за унция, като достигна своя връх от септември 2013 г.

Паладийът спечели 0,98% до 2,241,03 долара за унция, докато платината добави 1,78% към 930,5 долара за унция.

Индексът на долара спрямо кошница от шест основни валути загуби 0,54% до 93,923.

При значително отслабване на долара „много пари сега се насочват към злато“, казва Едуард Майер, анализатор от ED&F Man Capital Markets.

„И докато ситуацията с вирусите се влошава, пазарът очаква да получи нови стимули за по-дълъг период от време и в по-големи количества, всички от които ще бъдат бичи за злато“, добави той.

Материалът Цената на златото достигна исторически връх е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сред основните причини за поскъпването на благородния метал са продължаващата коронавирусна пандемия, която все още блокира възстановяването на икономиката и подновеното противопоставяне между Пекин и Вашингтон.

Според изданието златото също така се радва на подкрепа и от комбинацията от ниски или отрицателни лихви, по-евтиния долар и очакванията за ускорение на инфлацията заради отпусканата ликвидност от централните банки.

Статистиката показва, че спот цената на златото поскъпва с близо 0,4% до 1894,22 долара за тройунция към 15:30 ч. българско време. Тя достигна 1898,34 в четвъртък – 23 юли, приближавайки се до рекордните 1921,17 долара, достигнати през септември 2011 г.

Цената на фючърсите върху златото от своя страна е 1892,25 долара за тройунция, което представлява ръст от 0,12%. Благородният метал е напът да отбележи седма поредна седмица на ръстове в стойността – най-дългата поредица от 2011 г. насам.

Очаква се възходящото движение на златото да продължи и през 2021 г. заради нестабилността на долара на фона на геополитическите рискове в среда на ниски за по-дълго лихвени проценти, смята Ейли Онг, анализатор на Bloomberg Intelligence, цитиран от „Инвестор“.

Материалът Златото все по-близо до рекордната си цена от 2011-та е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Спот цената на златото се повиши с 0,08% до 1.755,82 долара за тройунция. В понеделник котировките достигнаха максимума от 18 май до 1762,84 долара за унция. От началото на годината златото е поскъпнало с почти 16%.

„Стимулите и бюджетните разходи ще продължат да растат, защото вирусът не е отишъл. Най-лошото още не е приключило и това стимулира постоянно търсене на сигурни активи, особено след като ликвидността, осигурена от централните банки, започва да ускорява инфлацията“, каза анализатор на Saxo Bank Оле Хансен, цитиран от Ройтерс.

Според него повишението на цените на златото над диапазона от 1,745 до 1,765 долара за унция „ще провокира преследване на нивото от 1,800 долара“.

Паладият падна с 0,72% до 1,924,24 долара за унция, цената на среброто се понижи с 0,25% до 17,78 долара за унция, а на платината нарасна с 0,53% до 826,37 долара.

Материалът Златото нагоре заради опасения от втора вълна на пандемията е публикуван за пръв път на Икономически живот.