След като България не може да свърже името си със забележителни събития и факти в стопанския 20 век (вж – България като икономическо „опитно поле“ през 20 век), особеното остава да се търси в културата и манталитета на стопанското поведение. Спецификата на нацията в това отношение най-добре се долавя в погледа отвън и в стопанската самоидентификация на българина.
Подминавам образа на България през комунистическите години, който е плътно покрит от идеологическа конфронтация и зад който се размива представата за специфично националните черти. Истинското отношение към стопанска България е това отпреди 1944 и след 1989 г. През всичките тези години погледът на Запада е отправен от висотата на огромна културна пропаст, макар и той да не се е покривал напълно с отношение на метрополия към колония.
България (вероятно като всяка страна) има своя „добър“ и „лош“ образ навън.
В негативната картина прозира отношението на „гражданина“ сред „варварите“, на Волтеровия Кандид сред диваците. Със стопанските си нрави България без съмнение е извън Европа, тя е една вечно закъсняваща нация, макар да й се признава, че в началото на века е направила заявка за ускорен преход към „цивилизацията“.
Тази гледна точка е още по-подчертана след края на Първата световна война, когато отношението към българската икономика е това на победителя пред капитулиралата жертва. Позицията на окупатора (фиксирана например в протоколите от заседанията на Междусъюзническата комисия) е, че България никога няма да се оправи сама и някаква форма на попечителство е задължителна. Безспорно тук присcства емоцията, свързана с войната, но дори тя да се отстрани, пълната отчужденост остава. Дълбока е убедеността, че България не е правова държава, че в страната не се респектират договорите, че всеки напредък, реформа или споразумение могат да бъдат изтръгвани единствено с принуда и че страната разбира само езика на силата.
В острите конфликти с кредитори (или победители) образът на България в чужбина е бил нерядко демонизиран. По повод на различни решения на политическата й политика, България е представяна като двулична, неблагодарна, продажна и перфидна страна, готова да е дръзка, когато има временната подкрепа на силен покровител или когато други са направили първата стъпка, но нямаща смелостта да предприема сама решаваща крачка. Този образ е близък до създавания от пропагандата на съседни балкански държави, но в случая той е изграден върху съвсем конкретни спорни ситуации.
Усещането за „особеност“ на българския стопански характер идва и от установеното от проницателни външни наблюдатели по-високо интелектуално (дори и административно) равнище на стопанската инфраструктура от икономическия и финансовия потенциал на страната. Мотивът за „способностите“ на националния човешки капитал и неспособността на социума да го оползотвори не е нов сюжет, възникнал едва през 90-те години. През 20 век България редовно свръхпроизвеждаща образовани хора, които обаче са били по-подготвени за умозрителни, абстрактни дейности, отколкото за прагматично водене на политика или за компетентна професионална реализация.
Повтарящите се черти в благосклонния външен поглед към България са патернализмът, високомерието, снизходителността към една бедна държава. В периоди на „послушание“ към България са отправяне немалко похвални слова. За кратко време (след 23 март 1923 и през 1924 г) страната е наричана дори „образцов победен“. Подчертавани са добросъвестността в посрещането на задълженията й, обстоятелството, че тя не е прекъсвала нито платежите си, нито контактите си с кредиторите. В моменти на относително спокойна външна обстановка изплува стандартизираният положителен образ на България, включващ фундаменталният оптимизъм на „здравите“ природно-човешки дадености, пасторалните плюсове от слабата индустриализация, редица тривиални и пасторални човешки добродетели… Нерядко всичко това се защитава от същите тези хора, които при други (конфликтни) ситуации са автори на най-черните портрети на страната.
В тази полярна външна представа за икономическия живот на България стопанско-културното самоидентифициране се е разделяло на няколко, често изключващите се позиции.
„Ура-патриотарското“ шовинистично настроение се е проявявало в две посоки. Едната – „позитивната“ – е превъзнасянето на българските „успехи“, които са действителен факт в много по-редки случаи, отколкото е твърдяла пропагандата.
По-интересна е „негативната“ патриотарска нагласа , наслоявала самовнушенията за „прокълнатост“ на България. Поводите за това са немалко и около тях постепенно се изгражда цяла митология с мартирологичния образ на страната и с представа за нея като вечно губеща. Често се прокарва и мотивът за световен заговор срещу България. Икономическата основа на повечето от тези образи е в налаганите след националните катастрофи репарации, а в по-общ смисъл – в дълговете на България. През цялото столетие историята на преговорите по външния дълг е низ от конфронтации, в които кредиторите доказват потенциал за плащане, а българската делегация (кога оправдано, кога неоснователно) се стреми да покаже точно обратното. От многократно повтаряне пред външния свят и в страната тази саморефлексия се превръща в устойчива нагласа , подхранваща българския нихилизъм.
Обратната страна на патриотарските ексцесии е неизличимият комплекс за малоценност и провинциалност в чисто стопанските му измерения. Едва ли някой по-точно е изразил това чувство от министъра на финансите Вл. Моллов през 1928 година. Използвайки обезличаването като аргумент, той се провиква в Народното събрание: „Да бъдем скромни, меридианът на нашия авторитет, на всички нас, които разсъждаваме тук, в това число, разбира се и аз, се простира от Свиленград до Драгоман. Не ние с този меридиан на нашия авторитет ще предписваме на другите как ще се реши монетният въпрос в Европа и света“.
За Моллов това е тактически риторичен похват в една борба, която иначе той води безкомпромисно и може би най-ефективно от гледна точка на българските интереси. Но в тази сентенция той е формулирал блестящо и една от най-устойчивите нагласи на българина. Партията на конформистите, които добре знаят кой е силният на деня и как да не му се противопоставят, винаги е била мощна не само в битов и вътрешнополитически план, но и в отношението към външния свят. Неслучайно метафората на „снишаването“ се роди през 1988 г., в края на един режим, който беше превърнал позицията на притаена безличност в държавна политика в течение на четири десетилетия.
В същия този дебат в Народното събрание комплексът за неевропейска идентичност е блестящо посочен – по друг начин – и от Ат. Буров. За него Стабилизационният заем окончателно възстановява правовия ред, външния престиж на страната и укрепва българската икономика след режима на Стамболийски. Земеделското управление е аберация, близка до комунистическата, която напълно е отхвърляла България извън Европа. Затова със заема страната влиза „в голямото семейство на европейските народи“.
Една много (и често) унижавана нация не може да има нито самочувствието, нито замаха за полет в икономическите си отношения със света. Твърдението, че тук не е Западна Европа, отдавна се е превърнало в стандартно и универсално обяснение за всички несполуки без нужда от по-нататъшни доказателства. Още по-смазващо е, че от икономическата си история малка държава като България е в състояние да извлече единствено поуката, че тя практически никога не е можела да се откупи завинаги с добро поведение. От малкия всеки по някакъв повод взима максимума.
Подобни държави – за България това е особено ясно – са търсили друг тип „компенсаторен“ рефлекс в стопанските отношения и със света. Опитите са блъфиране са една възможност, но тя не може да се прилага нито дълго, нито често срещу по-силни партньори. При това сполучливото й използване изисква умение, такт и безпогрешно познаване на световните реалности и конфликти, каквито българските „актьори“ рядко притежават. Хората, които са умеели да използват в интерес на България световната конфигурация на силите и търканията между тях, винаги са били единици и рядко са се появявали в точния момент.
Като правило въображението на българските управници не е отивало по-далеч от организирането на съшити с бели конци дирижирани кампании, които са имали за последица ново настървение срещу България. Компенсаторни реакции се проявяват и в перченето, „бабаитлъка“, „батакчийската“ философия, опитите чужденците да се уязвят на дребно, кухата грандомания. Типични са например опере(т)ните искания за прекратяване на плащанията по репарациите и по външните дългове през 20-те години. Те намират широк и евтин популистки отзвук, а публични фигури с известна отговорност, които им се противопоставят, се били винаги изолирано малцинство.
Готовността да се обяви мораториум по външните плащания винаги е била разделителна линия за българските управници. През 1928 г. Ляпчев като премиер уморено признава, че „ние не се наемаме – аз поне не се наемам – да се борим против репарациите и да казваме, че няма да плащаме… Тези, които седят тук или ще седят на моето място, те да му мислят как ще излязат и ще кажат: ние в България не приемаме и не признаваме“.
Опити да се преодолее комплексът за малоценност в драматичното стопанско общуване със света са били правени и в друга насока. В България никога не е изчезвала илюзията, че Западът може да бъде „изхитрен“. Най-често резултатите от тази андрешковска психика са били плачевни и не в полза на България. Десетки пъти дребната краткосрочна печалба е водела до много по-сериозни макроикономически загуби или до тотално подкопаване на доверието към страната.
След този кратък обзор въпросът за уникалността или баналната тривиалност на българския икономически казус остава. На пръв поглед почти никои от чертите и събитията, които очертават възможна стопанска самобитност на България, не се оказват достатъчно ярки, за да откроят страната на фона на столетието. Стопанската ни история през 20 век е история на страна „в клетка“, чиито стратегически решения на икономическата политика са се вземали или навън, или – ако това е ставало вътре – при крайно ограничени степени на свобода. Като правило това са били „модернизационни“ решения, отиващи срещу инерцияата на българската стопанска култура. В България „хъсът“ за промени е хронично слаб, а силата на статуквото – изключително силна. Произтичащата оттук липса на креативност е вероятно една от отличителните национални черти.
Причините за финансовите и банковите кризи по света са поразяващо еднакви, но имунната система на едни икономики в това отношение е по-силна, отколкото на други. Държавната намеса е неотменна черта на всички модерни икономики, а етатизмът не е уникално явление. Но през по-голямата част от столетието в България той е бил практика и идеология, налагана без задръжки и мисъл за последиците. Неговата неистовост в български условия го прави особен казус, нещо отличаващо се от средното. Достатъчно е да се прегледат архивите на чуждите свидетели (дипломати, икономисти) за българската действителност, за да се усети, че става дума за нещо необичайно и надхвърлящо техните стандарти. А ако за стандарт се вземе оценката на англосаксонски инспирираните ОН или МВФ, българският етатизъм придобива мащабите на истинска аберация (отклонение, грешка, б.р.).
Но вероятно основното е, че в края на 20 век въпросът за уникалността на една или друга икономика става все по-абстрактен и маловажен. Ако през 1944, а и дори до 1989 г., „откъсване“ от световния икономически мир е било донякъде възможно, при сегашната глобализация това вече е немислимо. Въпросът е не само и не толкова в мигновеното пренасяне на шоковете. Също така важна е еднообразната икономическа идеология, която се разпространява по света. Езикът на икономическата политика се унифицира, а действителните възможности тя да се налага отвън на периферни държави се увеличават. Поривите на новаторство са все по-приглушени, особено за малките страни. И в този сив свят остатъците от колорит като че ли отново опират до народопсихологията, институционалната традиция или просто до историята.
***
Из „Стопанският 20. век на България“, Румен Аврамов, 1999 г.
