Анализът на Адриан Николов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Идеята студентите да получават подкрепа – финансова или друга – срещу обвързване за работа в страната, където са получили висшето си образование не е нова в българския обществен дебат. Този път обаче по всичко личи, че МОН се кани да реализира тази идея, но последствията надали ще са желаните.
Замисълът на образователното министерство предполага студентите, които искат да бъдат освободени от част или всичките си образователни такси да сключват договор с работодатели, които да им осигуряват стаж по време на следването, а след това и работни места за период от поне 5 години. Студентите от своя страна се задължават да работят при този работодател за същия период. Този подход обаче няма да важи за всички специалности – МОН се наема ежегодно да изготвя списък с приоритетни за икономиката специалности с недостиг на кадри, както и да идентифицира потенциални работодатели за тях.
Логиката зад този подход е ясна. Към момента държавата инвестира в студенти чрез финансиране на публичните университети, без след това да има каквато и да било гаранция, че тази инвестиция ще се влее в българската икономика. Особено в някои специалности – например медицинските– „течът на мозъци“ е достатъчно голям, за да създава видим недостиг на кадри. По този начин освободените от такси студенти гарантират, че поне ще започнат кариерата си в България и ще успеят да възстановят част от „инвестицията“. Има поне още една видима положителна страна, а именно – осъзнаването на ключовата роля на стажуването в прехода от обучение и работа.
Около подхода обаче възникват редица въпроси. На първо място се допуска, че образователното министерство е способно да извършва прецизно макроикономическо прогнозиране на нуждите от кадри в период от 5-10 години напред в бъдещето. Тази задача е особено трудна, предвид динамичните икономически трансформации и влиянието на случайни събития (пандемията и последствията от нея за икономиката са особено подходящ пример). МОН ще трябва и да може да идентифицира подходящи работодатели, които да могат не само да предложат адекватен стаж и стартови позиции на студентите, но и да се задържат на пазара за периода, в който държавата очаква да получи обратно инвестицията си в образование. На фона на предишни подобни инициативи – списъците със защитени и приоритетни специалности, които в крайна сметка обхванаха голяма част от висшето образование например – имаме всички основания да се съмняваме, че тази задача изобщо е по силите му.
Второто допускане е, че в началото на висшето си образование студентите са в състояние да изберат поле на работа и дори професия, с която да се занимават следващите (поне) десет години. Предвид честите смени на специалности и работни места в тази възраст, такъв сценарий изглежда малко вероятен. Ако съдим по последните десетилетия, прехвърлянето от една към друга сфера на образование и работно място в бъдеще ще става все по-интензивно и по-интензивно. На този фон МОН предлага тъкмо обратното – студентите да бъдат закрепостени в избора, който са направили на 18-19 годишна възраст. Вероятно такъв подход може да се приложи към тесен кръг специалности, чиито избор дава изключително ясно определен професионален път на развитие. Но ако целта е да се реши кадрови недостиг на анестезиолози или патоанатоми, например, нека министерството да предложи програма от мерки, насочени и адаптирани специално към медицинското образование.
Остава и въпросът дали ограничаването на студенти в специалностите им, още повече при конкретен работодател, е решение с оптимален положителен резултат за икономиката. Това не изглежда много вероятно – докато министерството може единствено да анализира структурата на икономиката и перспективите пред отделните сектори от птичи поглед, то отделните хора вземат конкретни, прецизни решения, водени от конкретната цена на труда на момента и търсенето на кадри с техните способности и развитие. Икономическата теория сочи, че решения на индивидите в пазарни условия почти неизбежно водят до по-оптимален резултат в сравнение с тези на институция, която се опитва да планира цялата система.
Тези притеснения обаче не биха били от значение, ако образователното ведомство предлага добра сделка на студентите. Предложението обаче изглежда така – срещу освобождаване от студентски такси, студентът се лишава от свободата да взема решения за кариерата си за период от пет години след завършването. Понастоящем студентските такси в държавна поръчка рядко надхвърлят хиляда лева годишно – с други думи, трудно изглежда студентите, приели предложението да успеят да си спестят повече от няколко хиляди лева срещу свободата си да избират сами и гъвкаво кариерното си развитие. Дори от гледна точка на най-бедните потенциални студенти, това изглежда много лоша сделка, като изплащането дори на малък кредит е много по-привлекателно. По тази причина изглежда малко вероятно МОН да намери кандидати, склонни да приемат тази оферта. Ако таксите бяха по-високи, а качеството на висшето образование по-високо, вероятно изчислението би изглеждала по друг начин.
В крайна сметка, похвално е че образователно министерство търси начини да задържи не само студентите си, но и мисли за бъдещето на пазара на труда, заедно с реалния бизнес. Още по-добре е, че избраният подход е чрез предоставяне на стимули, макар и не прекалено добре преценени. Предложеното решение в настоящия си вид обаче няма да доведе до желания резултат, най-вече тъй като вероятно почти никой няма да се възползва от него.
