Икономически живот бе сред изданията у нас, разпространили последните данни за глобалното пране на пари.
Заглавието на доклада на Международния консорциум на разследващите журналисти (МКРЖ) от вчера е „Глобалните банки се противопоставят на уж решителните опити на САЩ да ограничат прането на пари от олигарси, престъпници и терористи“. Данните, които са залегнали в основата на публикациите на всички световни икономически медии са официални, но естествено не са пълни. Но и е вероятно да не са и значително преувеличени. В по-коментарен вариант МКРЖ дава своя оценка на информацията в специална статия на Уил Фитцгибън, старши репортер на Консорциума.
Неговата статия, също от вчера, е озаглавена “ Непроверени от световните банки, мръсните пари унищожават мечти и живот. От Украйна до САЩ, от Тунис до Туркменистан, глобално разследване на ICIJ подробно описва убийствената човешка цена на изпраните трилиони долари“.
Данните са за периода от 1999 до 2019 г. и наистина заслужават внимание.
Много или малко са два трилиона щатски долара?
Тогава, когато сумата се представи в известно сравнение, нещата не изглеждат плачевно.
Бих казал даже, че учудващо малко пари се перат в световната банкова система: за 20 години изпраната сума от над два трилиона щатски долара (щ.д.) може да бъде пресметната по години и това прави средно по 105 млрд. щ.д. на година.
За същото време глобалната икономика се разгръща над два и половина пъти, от 32.5 в началото до 87.7 трлн. щ.д. през миналата година, (Съществен спад има само от 2008 към 2009 г. – от 63.7 трлн. до 60.4 трлн. щ.д.)
През 1999 г. 105 млрд. щ.д. са доста по-малко от частните прехвърляния на работещи в чужбина до свои близки и роднини в не особено добре развиващи се страни – 115 млрд. през 1999 г., 653.3 млрд. щ.д. през 2019. Търсенето в страницата на Световната банка на “remittances” дава добра картина за ролята на тези прехвърляния по страни. Спомням си прегледа на ролята на миграцията в българската икономика от 2004 -2005 г. Тогава тези прехвърляния, с макар и малък дял от БВП и чуждестранните инвестиции, бяха равни на над 80 % от бюджетните разходи за образование или здравеопазване, или на около 300 хиляди средни годишни заплати.
Друго сравнение: като дял от парите в световната банкова система (спестявания, банкноти, монети и пр., без дълговете за 2018 г.), когато общата им сума е 90.4 трлн. щ.д., става дума за изпиране на 2.3% от глобалната сума на парите в банките.
От същия порядък е сравнението на изпраните пари за периода със средствата на реалния сектор, които глобалната банкова система управлява през 2018 г. (т.е. горната сума без сметките на физически лица). Тяхната сума е 83.2 трлн. щ.д. Иначе казано: всичките изпрани пари, ако сметките на разследващите журналисти са верни, за двадесет години са 2.5 % от работата на банките като посредници в управлението на паричните потоци в реалния сектор.
Къде е драмата?
Драма всъщност няма!
Проблемът на икономиката на прането на пари е в политиката на централните банки и тяхната зависимост от държавното управление. В резултат на тази политика през 2018 г. глобалният натрупан дълг е 325% от глобалния БВП. И вероятно ще нарасне с около 10 трлн. щ.д. тази година.
Проблемът на разкритите и изброените от МКРЖ перачи на пари – в икономиката винаги е важно да се отчитат стимулите – е съвсем друг.
И има две измерения, които от чисто микроикономически и фискални, но преминават в морални, и обратното.
- Данъчното измерение: ако изпраните пари биха били обложени с данък, не е ясно за какво биха били използвани данъците. Най-благовидното използване би било за социални програми от помощи. От древните Вавилон и Рим досега този тип социална политика бива предприеман преди всичко с цел укрепване на властта. Част от парите винаги остава в джоба на хората, които ги раздават. Някои от мушмороците, уличени от JCIJ, вземали точно такива пари, предназначени за бедните. Но има и по-неблаговидни начини на употреба на данъчните приходи. Например с повече пари не малко правителства биха опитали да водят война със съседни страни, вътре в техните страни (например може да се предполага, че войната в Либия би била в някакъв смисъл по жестока, ако не бяха прани пари) или поне да налагат със заплаха за употреба на сила онова, което смятат за правилно. Разбира се, възможно е да има политически междуособици и за правото да грабиш и переш пари.
- Морално измерение: при част от индивидите прали пари става дума за ограбване на свои подчинени или сънародници (ако индивидите са авторитарни властници). Тези изпрани пари са всъщност прани съвести – въпросните деятели или ги е срам, или ги е страх от възмездие и затова ги прехвърлят някъде навън. Други перат, защото парите са произведени от някаква криминализирана („черна“) стопанска дейност. (Не е лошо да се помни, че легитимно правителствата и законодателите са онези, които криминализират определени дейности, иначе става дума за търсене и предлагане на определени услуги.) В този случай парите се инвестират с некриминални дейности, вместо да се реинвестират в отраслите, където са произведени.
Причините да се перат пари
Има и пет други причини за относително спокойствие именно по повод предполагаемата от разследващите журналисти сума на изпраните пари. Тя съвпада със и се потвърждава от общоизвестните особености на използването на офшорните зони в икономиката. В тях от прегледа на „Панамските файлове“, за които писах подробно през 2016 г., досега няма нищо ново.
Но прането на пари има и някои различни мотиви. Ето за какво става дума.
- Изпраната сума – било предполагаема, било действителна – е доста по-малка от глобалната сума на държавния дълг – 71.3 трлн щ.д. към първата половина на 2019 г. по най-реномирана засега оценка на Института за международни финанси. Положението по отделни страни може да бъде намерено в статистиката на МВФ. Интересно е, че някои от перачите на пари са от ресурсни и не съвсем задлъжнели икономики и често са във властова позиция, която не предвижда скорошни проблеми в грабенето на публични средства, включително по линия на международни договори за заем.
- Правителствените дългове също са пране на пари, само че от правителствата, най-вече тези на САЩ и Китай (чийто размер на сумите на дълга е най-голям), но и от всички останали. Това е в немалка степен процедура по прехвърлянето на разходите за собственото си присъствие (включително чрез демократични избори) във властта към бъдещи поколения.
- Глобалната междуфирмена задлъжнялост (причините често са регулаторни и други интервенции) към банките е 115-120 трлн. щ.д. Обслужването на част – вероятно много малка – от тази сума, която също попада под определението „пране“, но подпомага банките-посредници да удържат в ред балансите си, което е в интерес и на дребните спестители.
- Самото определение на „пране на пари“ в националните и глобалните юрисдикции също вероятно е причина за пране на пари. Една от причините за по-малко инвестиции в икономиката на България е донякъде и идиотското прилагане на европейската директива за противодействие срещу изпирането на пари.
- Прехвърлянията на пари от регионални (например ЕС) и глобални правителства (например ООН, банките за развитие) към национални правителства също остава следи в джобовете на местните посредници. И те, от неудобство – поради морално осъдимо, пък и (като правило) подлежащо на криминално превземане деяние – също трябва да бъдат изпрани.
Други сравнения също могат да бъдат направени. Тук бе важно да се очертае подходът. Както стана дума, цялата 20-годишна сума на всичките изпрани пари е 2.5 % от работата на банките като посредници в управлението на паричните потоци в реалния сектор (ако си въобразим, че се намира непокътната в банковите сметки).
Щом 97.5% от активите на стопански дружества управлявани от банките са приблизително добре проверени за пране, системата не е чак толкоз нечестна.
