Нужен е пълен отказ от търговия с Русия, освен износ на медикаменти за руското население…
САЩ ще прережат „главната артерия на руската икономика“, като забранят вноса на руски нефт, газ и въглища в своите пристанища – заяви на 8 март президентът Джо Байдън. По думите му, така „американският народ ще нанесе още един мощен удар срещу военната машина на Путин“. Като реторика съвършено. Като ефект – не повече от 4 милиарда долара, или малко над 1% от експортните приходи на Руската федерация.
Няма съмнение, че притокът на материални ресурси в ръцете на военния агресор трябва максимално да се ограничи. В това отношение САЩ – независимо че са улеснени от своята география – са несравнимо по-честни например от Германия, която на думи осъжда ужасната руска агресия в Украйна, но в сърцето си още жалее за „Северен поток 2“.
След като под риск от глобална ядрена война НАТО не може да помогне на Украйна с войски, Западът трябва да направи нещо, за да не изглежда безсилен срещу Русия. Така икономическите санкции се натоварват с военна конотация: популярни коментатори говорят за „икономически оръжия за масово поразяване“, „икономическа война с Русия“, икономически „Шок и ужас“ (по подобие на военната операция срещу Саддам) и т.н.
На агресора безспорно трябва да се отговори, но това сега не става по най-ефективния начин. Защото, грубо казано, световната икономика взима от Русия повече, отколкото Русия взима от световната икономика. Как иначе да обясним забавеното изключване на руските банки от платежната система SWIFT – чак на 19-тия ден от нахлуването на руски войски в Украйна? (А Сбербанк и Газпромбанк, през които минават плащанията за нефт и газ, още са в SWIFT). По същата причина, вносът на руски нефт и газ в ЕС продължава.
Горното твърдение се разминава с масовия наратив, затова да се задълбочим в него. Какво взима днес руската икономика от света? Тя е подчертано експортна, като за последните пет години е постигнала търговски излишък от 707 милиарда долара. Тоест, заключението е грешно? Не е. Тези средно 140 милиарда долара годишно търговски излишък не се разпределят благотворно из руската икономика, а се стичат във военната машина на Кремъл и в нейния огледален образ, кликата от боляри-олигарси.
Русия днес страда от същата икономическа болест, от която се разболя Испанската империя след XVI век: огромен приток на пари (в първия случай петродолари, във втория – среброто от Потоси), които не се влагат в производство и не развиват креативния потенциал на народа. Вместо това, парите се харчат за лукс и оръжия. Времето минава, производствената база в света се променя, богатството на самозабравилите се народи изгнива. Нищо повече от чист марксизъм.
Именно по тази причина руски икономисти в края на 1960-те предупреждават партията, че експортните приходи от нефта, текнал в Западен Сибир, ще задушат революцията (както научаваме от мемоарите на Егор Гайдар). Русия не направи със своите реки от долари нещо повече от оръжия – и то неспособни да пречупят съпротивата на един горд народ.
Оръжия и затъпяващ лукс. Когато през 2014 г. разгневени тълпи нахлуват в двореца на Виктор Янукович – първият президент на Украйна и руско протеже – те не откриват там златна тоалетна, както очакват. Намират само къс злато, оформен като самун хляб и тежащ 2 килограма – явно подарък от някой „приятел-бизнесмен“. Откриват игрище за голф, частен зоопарк, плаващ ресторант, позлатени кошчета за боклук на цена 700 долара, ламперия от ливански кедър за 12 милиона долара…
Останалият, производителен свят, който плаща на Русия стотици милиарди и привидно е ощетен от търговията с нея, използва руските ресурси, за да създава с тях различни неща. Производителните икономики търсят ефективност и ценят уменията и обучението. Разбира се, капиталистическият свят не се движи от благотворителност, но все пак стремежът към печалба чрез производство е за предпочитане пред извличането на природни ресурси и след това екстравагантното им пилеене. Включително за оръжия.
Връщайки се на въпроса за ефективността на западните санкции срещу Русия трябва да въведем още една променлива (макар и променяща се твърде бавно): руското население, което не спада към кръговете на олигарсите, нито към кремълската военна машина.
Руснаците с икономически санкции не можеш да ги изплашиш. Това е истина, която убягва на повечето ентусиазирани западни анализатори. Независимо че са минали 77 години, руското население все още живее с паметта за Великата Отечествена война. Тя се преподава в училищата, проповядва се по телевизията, тя е в основата на руската идентичност: легендата за свръхестествената издръжливост на руснака, който чрез своята саможертва надвива превъзхождащата го военна машина.
Същата история се разказва от векове, с циклични вариации: руските князе в отпор на Златната орда, Москва срещу нахлуващите поляци, литовци и шведи през XVI-XVII век, инвазията на Наполеон през 1812 г., интервенцията на Антантата през 1918 г… Тези исторически събития се вплитат в голямата тема за вечната външна заплаха, надвиснала над Русия, ловко интерпретирана в модерен контекст от автори като Андрей Фурсов.
Разбира се, има и западно, и глобално ориентирани руснаци. Но значителна част от населението вижда в страховитата инфлация, липсата на стоки по магазините и забраната за пътувания в чужбина не провал на държавното управление, а осъществяване на руската „мисия“. Колкото повече боли, толкова на по-прав път сме. Страдаме, значи сме живи.
Русия винаги е била богата на несъгласни с властта интелектуалци, но историята показва, че те трудно влияят на държавния курс. Ако има масово недоволство срещу държавното управление, по-вероятно е то да бъде оглавено от „олигарсите“ – новите боляри, разпореждащи се с природните богатства на Русия. Тези хора не са особено податливи на патриотизъм и със сигурност са недоволни, че войната им пречи да се радват на своите яхти и дворци.
Именно по тази причина Путин в първия ден на руската инвазия в Украйна привика своите олигарси на среща в Кремъл. Дали е използвал тоягата или моркова спрямо тях може само да гадаем. Но трябва да признаем по аналогия, че олигарсите се нуждаят от Кремъл повече, отколкото Кремъл от олигарсите.
Така че в лицето на Русия виждаме една страна, която е лишена от вътрешни, а и от външни задръжки. От чужбина Русия внася много неща – но повечето би могла да произведе сама, или да внесе от не-западни партньори като Индия, Иран и Китай. Например, внася автомобили и автомобилни части за 25 милиарда долара: ако е нужно на обсадената от врагове родна страна, ще сменим BMW за „Лада“. Внася мебели за 2 милиарда долара? Ще си ги сковем от наша, отечествена дървесина!
Това може да звучи комично, а експортното заместване със собствено производство си има граници, но Русия разполага с производствен потенциал, както и с търговски партньори от трети страни, които биха могли да ре-експортират на части забранени за износ за Русия продукти и съоръжения.
В същото време, Русия няма съвсем да се лиши от експортни приходи. На света има и други купувачи на нефт и газ освен САЩ. Например Китай в момента внася от Русия едва 15-17% от нефта, който купува от световните пазари. Ако процентът се удвои, Кремъл ще прибира 60 милиарда долара годишно – само от това перо.
Да не забравяме, че Русия, както и Иран, ще са принудени да дават на Китай търговска отстъпка, за да пласират петрола си в условия на санкции, което допълнително ще засили конкурентоспособността на китайската промишленост. Също така, Китай и Русия не са длъжни да се разплащат само в долари: ролята на юана на световния пазар ще се засили, доларът ще олекне. Това е отрезвяващ пример за ефектите от сепаратизма върху водещите страни в глобалната икономика. Отвъд политическата реторика и „правилните“ медийни публикации, западните командни центрове са напълно наясно с последиците.
Стана дума за Иран: тази страна след 4 десетилетия западни санкции ще ни покаже как те действат. Инфлацията е висока, шири се безработица, хората недоволстват – но по паритет на покупателната сила на човек Иран към 2020 г. е рамо до рамо със страни като Украйна и Молдова. Детската смъртност в годините след революцията през 1979 г. е спаднала десет пъти. Заради санкциите – и заради липсата на валутни приходи от износ на петрол – националната преработваща промишленост се развива и в момента в нея са заети 1/5 от населението. Средният ръст на промишлената продукция е над 7% годишно.
Такова бъдеще ли искаме за икономиката на агресора Русия? Всъщност, ако не беше блокирана от Студената война, съветската икономика надали щеше да може да изпрати човек в космоса през 1961 г. Може би още по-важна – ще оставя това само като намек – е възможността за отвързване на националното парично предлагане от т.нар. твърди пари на западните демокрации. Да предлагаш на икономиката толкова пари, колкото се нуждае? Да не стане така, че икономическите санкции да доведат до разцвет на агресора…
И други анализатори забелязват този парадокс. Робърт Скиделски в статия от 18 март предупреждава: „Помислете два пъти, преди да санкционирате Русия още повече“. Да лъже, че санкциите не му вредят, е за някой дребен диктатор. Злите умове в Кремъл правят обратното: викат до възбог колко тежки са западните санкции, така радикализират още повече своето население и намират оправдание за подли ответни ходове.
Икономическите санкции на Запада срещу Русия удовлетворяват чувството за някаква справедливост на средния западен телевизионен зрител, но самите санкциониращи знаят, че ефективността на тези мерки е ограничена. Тогава, какво да се прави?
Ястребите призовават за конфронтация с Русия – до кръвта на последния украинец. Гълъбите, търсещи човешки черти в Путин, се компрометираха. Нужен е трети път и това е пасивната съпротива. В полето на икономиката това означава да се правят неща, сходни със санкциите – но не брандирани като обидни наказания, целящи да превърнат Русия в „страна-парий“. Нужен е истински морален жест: пълен отказ от търговия с Русия, с изключение на износ на медикаменти за руското население.
Иначе Кремъл излиза морален победител от сегашния режим на санкции: наричаш го „военен престъпник“ и го включваш в забранителни списъци, а продължаваш да сучеш нефт и газ от него. И да продаваш лукс на болярите-олигарси. За да победи Западът в тази икономическа война, той трябва действително да се откаже от мръсните руски пари.
