Анализът, публикуван в alternatives-economiques.fr*, е от блога на Мартен Анота, професор по икономически и социални науки в лицея Рене Декарт…
Много хора, особено биографите, Рой Харод и Робърт Скиделски, успяха да представят Джон Мейнард Кейнс като либерал, разбира се, но прогресивен либерал. Този етикет далеч не се ползва с единодушие.
Отдясно Кейнс редовно е представян като социалист. В очите на австрийската школа и на неолибералите, кейнсианството предполага увеличаването на намесата на държавата, което не само пречи на свободното функциониране на пазара, следователно, според тях, това е източник на икономическа неефективност, но е и предвестник на една тоталитарна система, независимо дали ще се стигне до нея чрез социализъм, комунизъм или фашизъм: това би поставило обществото на „пътя към робството“.
Отляво мнозина гледат на Кейнс като консерватор. Разбира се, той признава ограниченията на пазара, присъщата на капитализма нестабилност (в основния му труд „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, обяснява защо една пазарна икономика може да попадне в капана на депресията), но той не препоръчва изоставянето на капитализма и заменянето му с друга система, а просто неговото реформиране.
Държавната намеса чрез бюджетната политика изглежда едновременно необходима и достатъчна, за да смекчи колебанията в икономическата активност, да поддържа икономиката в състояние възможно най-близко до пълната заетост и по този начин да гарантира устойчивостта на капитализма. В очите на някои Кейнс дори е написал „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, именно за да предотврати поставянето на капитализма под въпрос от възхода на социализма и комунизма. Не каза ли самият той: „Класовата война ще ме намери на страната на образованата буржоазия” (Кейнс, „Либерал ли съм аз?“, 1925)
Род О’Донъл (1999) изброява няколко причини, които ни убеждават, че Кейнс не е социалист: разработките му не почиват на марксистките постулати; социалните класи не са обект на неговия анализ, той не придава значение на класовата борба в разпределението и в социалните конфликти; той отхвърля използването на революционни средства за завладяването на властта; той е против планирането от съветски тип и държавния контрол върху средствата за производство; няма ясни критерии за социална справедливост.
И все пак Род О’Донъл и в по-ново време Джеймс Кроти (2019), и двамата посткейнсианци по-скоро с лява ориентация, развиха идеята, че Кейнс може да бъде квалифициран като социалист. Така, според Кроти, целта на Кейнс не е била да запази британския капитализъм, а да го замени с либерален социализъм.
Разсъждавайки върху тезата на О’Донъл и Кроти, Матиас Верненго (2023) се опитва да изясни политическото позициониране на Кейнс в светлината на неговите разработки в областта на политическата икономия. Той припомня, че Кейнс е получил образованието си в Кеймбридж в неокласическата традиция, един от клоновете на маргинализма, и по-точно в неокласическата мисъл на Алфред Маршал и Артър Сесил Пигу. Там той е научен, че оптималното състояние на икономиката е резултат от свободното функциониране на пазара, което осигурява по-високата производителност и оптимално разпределение на ресурсите. Именно поради тази причина той въобще не засяга въпроса за разпределението и никога не е разглеждал идеята, че то може да е резултат от междукласов конфликт, точно обратното на това, което ще направят по-късно посткейнсианците, особено Джоан Робинсън.
Така казано, неокласическата мисъл, която по това време доминира в Кеймбридж, не отрича съществуването на недостатъци на пазара, поради което не се изключва някаква държавна намеса с оглед ограничаването на тяхното въздействие. Целта на изследванията на кономистите от Кеймбридж, по-специално Пигу, е разработването на концепцията за недостатъците на пазара. По този начин, според тях, не може да се възприема политика на „laissez-faire“** при всички обстоятелства.
Верненго се съгласява с Кроти в разбирането, че кризата, преживяна от британската икономика през междувоенния период, белязана от безработица, е изиграла ключова роля в мисленето на Кейнс, като му е показала по-специално, че капитализмът се е променил и че политиката на „laissez faire“ от викторианската епоха вече няма място в новите условия. Това кара Кейнс да изостави принципите на политиката на „laissez faire“, които е поддържал през младите си години и да започне да мисли, че са необходими нови институции и политики за регулиране на икономиката.
Чрез публикуването на множество статии, Кейнс активно участва в дебатите около държавната политика през 20-те години на миналия век, в желанието си да осветли и да разреши проблемите, с които се сблъсква тогава британската икономика. През 1925 г. в „Икономическите последствия от г-н Чърчил“ (по онова време министър на финансите) Кейнс остро критикува идеята за връщане към Златния стандарт със същия паритет като преди войната, подчертавайки, че това ще забави възстановяването и ще засили безработицата. През 1926 г., по време на общата стачка на миньорите, той се противопоставя на намаляването на заплатите като регулаторен механизъм. През 1929 г. той призовава за програма за обществени работи, като развива идеята, че тези разходи ще доведат до увеличение на доходите и следователно на спестяванията (Хендерсън и Кейнс, „Може ли Лойд Джордж да го направи“, 1929 г.), идея, която по-късно ще бъде възприета от Ричард Кан*** в неговата концепция за „макроикономическия мултипликатор“.
Така между края на Първата световна война и навечерието на Голямата депресия можем да забележим съществени промени в политическите позиции на Кейнс. Неговият теоретичен анализ също се променя през периода, тъй като той вижда ограниченията на маргинализма, но въпреки това остава в рамките на неокласическото мислене, доминиращо тогава в Кеймбридж. Например, със своя „Трактат за парите“ (1930), където се опитва по-специално да обясни възникването на рецесиите, Кейнс се отклонява в голяма степен от количествената теория на парите, за да се доближи до теорията за естествения лихвен процент на Виксел1, но той не изоставя закона на Сей. Голямата депресия оказва огромно влияние върху неговите разбирания, но това не става незабавно.
Някъде между първите чернови на „Общата теория“ през 1932 г. и на публикуването на една статия през 1933 г., започва революцията във възгледите на Кейнс. С идеята за ефективното търсене, която след това започна да развива, той показва, че в дългосрочен план, когато цените и заплатите са напълно либерализирани, икономиката не клони към пълна заетост: безработицата вече не е краткосрочен дисбаланс, произтичащ от известно несъвършенство, а нормална ситуация в дългосрочен план. Той отива по-далеч от разбирането, че пазарът, може да има недостатъци, които оправдават държавна намеса за коригирането им и стига до идеята, че нормалното функциониране на пазара не води до оптимално състояние на икономиката2.
В крайна сметка Верненго смята, че промяната в политическото позициониране на Кейнс предшества промяната в неговото икономическо мислене. И именно тази промяна в политическата гледна точка го накара да се опита да промени аналитичната си рамка, тъй като тази, която е наследил от маргинализма, не му позволява да оправдае икономическите политики, които му се струват подходящи. Ако „Общата теория“ е революционна по отношение на теоретичния анализ, тя не е по отношение на политическите препоръки. Нещо повече, в тази книга Кейнс въобще не споменава за практическите проблеми и в крайна сметка въобще не се спира на въпроса за бюджетната политика.
Кейнс смята, че трябва да се изгради една икономическа система между двете крайности, а именно между социализма и капитализма на „laissez-faire“. От една страна, той отхвърля идеята, че само капитализмът на „laissez-faire“ е съвместим с либералните идеали и вярва, че е необходима известна държавна намеса. От друга страна, той остава критичен към повечето социалистически идеи и смята, че социализмът предполага, ако не изчезването, то поне дълбока трансформация на капитализма. Произхождащ от елита и член на истаблишмънта, той остава привързан към запазването на буржоазните ценности и начин на живот, тоест към поддържането на буржоазния капитализъм.
Това се вижда особено ясно в неговите партийни пристрастия. През 20-те години той подкрепя новия либерализъм на Лойд Джордж по две причини: от една страна, за разлика от консерваторите и лейбъристите, новите либерали отхвърлят „Treasury View“ (твърдението, че фискалната политика няма ефект върху общия размер на икономическата активност и безработицата, дори по време на икономическа рецесия), идеята, че правителството е длъжно да оздравява финансите, което само може да навреди на икономиката, според Кейнс, тъй като ще тласне правителството да приеме мерки за строги икономии; от друга страна, той вярва, че новите либерали имат шанс да дойдат на власт. В началото на 30-те години Кейнс спира да подкрепя новите либерали, тъй като вече смята, че е малко вероятно да спечелят изборите. Това обаче не го кара да се сближи с Лейбъристката партия, тъй като я смята за класова партия, партия на пролетариата, а себе си се възприема ясно като принадлежащ към буржоазията.
Така Верненго отхвърля тезата на О’Донъл и Кроти, като прави заключението, че Кейнс никога не е бил социалист: той си е останал либерал през целия си живот. От друга страна, социалистите в крайна сметка преминаха към кейнсианството.
(1) Според теорията на Кнут Виксел за естествения лихвен процент, централните банки контролират лихвения процент и измененията в него позволяват поддържането на икономиката при пълна заетост чрез съвпадането на инвестициите и спестяванията. Шест години след публикуването на „Трактата за парите“ през 1930 г., в “Общата теория“ Кейнс се отказва от тази идея. Той вече счита, че промените в доходите, а не в лихвения процент, правят възможно коригирането на инвестициите и спестяванията и по този начин поддържат икономиката на пълна заетост.
(2) От тази гледна точка последващите опити за интерпретиране на кейнсианската безработица като резултат от известна твърдост по отношение на заплатите или от други недостатъци на системата, направени от кейнсианците на синтеза или много по-късно от новите кейнсианци, изглеждат стъпка назад, като пропускат това, което е било революционно при Кейнс, според Верненго.
*Превод Георги Саулов
**„Оставете да се прави“ – икономическа среда, в която сделките между икономическите субекти са свободни от държавни регулации под формата на държавно регулирани цени, държавни субсидии, държавно наложени монополи, като се допуска само такава държавна намеса, която да гарантира правото на частна собственост – закони против кражбата и агресията/насилието, и другите основни човешки права.
***Ричард Кан, 1905-1989. Създател през 1931 г. на концепцията за „макроикономическия мултипликатор“, залегнал в основата на на мултипликатора на Кейнс, формулиран от него в „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“.
