Селскостопанските протести, които разтърсиха Европа през последните месеци, разкриват трудностите при определянето на бъдещето на селското стопанство на нашия континент. Европейският земеделски модел е в задънена улица, пише alternatives-economiques.fr…
През 1962 г., когато беше въведена Общата селскостопанска политика (ОСП), целите бяха ясни: да се произвежда повече, за да се гарантира продоволствената сигурност на Европейския съюз и дори, за определени продукти, да стане световен износител. Постигането им се основаваше на провеждане на протекционистка политика по границите на Европа, която далеч не съответстваше на правилата за отваряне на международна търговия.
Системата, която беше въведена по онова време представляваше съвкупност от отнемане (данъци върху вноса) и възстановяване (субсидии за износа), благоприятствайки развитието в Европа на високопроизводително земеделие на основата на семейни ферми, чийто размер непрекъснато нарастваше (69 хектара във Франция през 2020 г. и средно 17 хектара за Европа като цяло).
Но тази обща селскостопанска политика, която превърна Европа в голяма сила в отрасъла, след това претърпя известни видоизменения, за да стане по-съвместима с пазарните правила, наложени по време на търговските преговори в ГАТТ (Генерално споразумение за митата и търговията), а по-късно и в Световната търговска организация (СТО).
От 90-те години на миналия век се премина от система на субсидиране на цените към система на субсидиране на хектар, насочена към намаляване на разходите за едно селско стопанство, което, във все по-голяма степен се ориентираше към експорта. Но същевременно то ставаше все по-скъпо за европейския бюджет с тогавашните интервенционни запаси от мляко на прах и зърнени храни, с квотите за мляко и захар.
В резултат на това, след 2010 г. бяха изоставени гарантираните цени за отрасъла. Бяха премахнати интервенционните запаси на Общността, чиято цел беше регулиране на цените. Така нестабилните цени на международните пазари се разпростряха и върху европейския пазар. Европейското селско стопанство се интегрира в световната търговия. Вносът започна все повече да се увеличава, докато износът като цяло намаляваше.
Екологизиране
ОСП също се вписа в перспективата за екологизиране на европейското селско стопанство. От началото на века заявената цел е да се използват по-малко торове, по-малко пестициди, по-малко вносна храна за добитъка, за да се насърчат късите снабдинелни вериги и да се ускори прогресивната декарбонизация на сектора. Новата ОСП, приета през 2021 г. и въведена на 1 януари 2023 г., върви в тази посока, макар че понякога движението може да изглежда ограничено и непостоянно, поне що се отнася до използването на хербициди, или когато е поставено под съмнение от някои селскостопански лобита и агробизнеса.
Новата обща селскостопанска политика е част от Европейската зелена сделка, чието начало беше дадено през 2019 г., и която има за цел да се намалят нетните емисии на парникови газове с 55% през 2030 г. и да се постигне въглеродна неутралност през 2050 г. Запазва се по прицип моделът на семейното земеделие, с неголеми площи, което се подкрепя от държавната политика. При средно 17 хектара на стопанство спадът в броя на стопанствата е твърде ограничен. От друга страна, европейското селско стопанство вече няма големи амбиции по отношение на количествата на произведената продукция нито дори да остане сила в износа на селскостопански продукти в световен мащаб.
Това развитие значително промени условията на производството, доходите и конкуренцията. Производството на повечето елскостопански продукти беше подложено на ударите на международната конкуренция. Субсидиите от ОСП се разпределят на хектар, а не за пряка подкрепа на доходите. Все повече се прилаа политиката на ограничаването на използването на торове, пестициди и фунгициди, което среща все по-голямата съпротива на производителите. Така ОСП противоречи на целта за постигане все по-голяма производителност в определени селскостопански сектори (цвекло, зърнени култури, горско стопанство, овощарство и лозарство).
Без протекционизъм, дори и с увеличаване на размерите на стопанствата, европейското земеделие по отношение на себестойността не е конкурентно на огромните стопанства в Украйна, Русия, Бразилия или Аржентина, разпростиращи се на хиляди хектари и развиващи интензивно животновъдство в клетъчни ферми.
На всичкото отгоре международните конкуренти на европейските селскостопански производители не са подложени от своите правителства на същите екологични ограничения, което деформира конкуренцията с европейските фермери на техния собствен вътрешен пазар, а който същевременно става все по-отворен.
И накрая, цените на селскостопанските суровини (зърнени храни, мляко на прах, фураж) са по природа нестабилни, тъй като тяхното съхранение е трудно и скъпо, а предлагането им – несигурно. За сметка на това платежоспособното търсене остава относително постоянно, което води до ценова нестабилност.
Да се излезе от коловоза на идеологическите постулати
Така вече с продажбата на продуктите си европейските фермери не могат са си осигурят необходимите им за преживяване приходи. Те не могат да засилят конкурентоспособността си, като повишат производителността благодарение на използването на химически торове. А съобразяването с екологичните цели пряко тегли надолу някои сектори като животновъдство и зърнените култури.
Продажбата на продуктите на европейските фермери на вътрешния европейски пазар се затруднява от евтиния внос на конкурентни стоки, при производството на които не се спазват същите здравни и екологични стандарти, но те са търсени от някои предприятия от обработващата промишленост, както и от потребителите заради ниската цена.
Тогава как да излезем от тази задънена улица? Може би като се върнем към един по-реалистичен поглед за бъдещето на европейското селско стопанство. Тоза означана за погледнем истината право в очите.
Първо, ако европейците искат да защитят, както са го правили досега, един модел на семейно земеделие, е илюзорно да се мисли, че този модел може да бъде конкурентен по отношение на цени и количества с големите износители от останалия свят.
Второ, ако европейците искат да се хранят с качествени местни продукти, отговарящи на екологичните стандарти, е необходимо да се защити производството на тези продукти, чиито производствени разходи са по-високи.
Целите на Зелената сделка, които са много важни и напълно оправдани по отношение на екологизирането на европейското селско стопанство, могат да се превърнат в реалност само чрез защита на европейското селско стопанство. Това трябва ясно да се разбере.
Ако искаме да създадем тук качествено земеделие, устойчиво земеделие, земеделие, което зачита животните и природата, потребителят трябва да се съгласи да плати цената, за да могат фермерите да оцелеят. Създаването на стойност трябва да става чрез качествено земеделие от гледна точка на здравето и околната среда, чрез преработка и комерсиализация в самата фермата.
На международно ниво това означава, че не трябва да третираме селскостопанските продукти като всички останали, които трябва да отговарят на законите на пазара и да бъдат включени в споразумения за свободна търговия. Това също означава, че е необходимо да се насърчава развитието на жизненоспособно и суверенно земеделие във всяка една страна, независимо от размера на стопанствата.
