„Приятелството без граници“ между Си и Путин е мит. По същество, асиметрично, тяхното партньорство се крепи на интереси и на механизъм, който поддържа илюзията, че между тях не съществуват дълбоки идеологически разногласия. Това изтъкват в статия за legrandcontinent.eu Сьорен Урбански и Мартин Вагнер, автори на монография за китайско-руските отношения, взаимното преплитане на империите може да доведе до тяхната гибел
През 1958 г. Мао Дзедун заяви на Никита Хрушчов: „Без да правим дългосрочни прогнози, можем да твърдим, че нашето сътрудничество е подпечатано за 10 000 години.“ Съветският му колега уж отвърнал: „В такъв случай ще бъде достатъчно да се видим отново след 9 999 години, за да обсъдим сътрудничеството за следващите 10 000 години.“
Този разговор разкрива една константна величина: постоянното разминаване между братската реторика, използвана от Китай на Си и Русия на Путин, и фундаментално противоречивите интереси на двете държави.
От началото на широкомащабната руска офанзива срещу Украйна през февруари 2022 г. Москва и Пекин не спират да изтъкват достойнствата на един уж непоколебим съюз. В новото хилядолетие Си Дзинпин и Владимир Путин описват двустранните си отношения като „приятелство без граници“.
Тези формулировки изглеждат едновременно кухи и заплашителни: те прикриват както общи интереси, така и съществени съперничества. Подобна реторика напомня ентусиазираните декларации за китайско-съветско приятелство, направени при режимите на Сталин и Мао Дзедун; още в средата на ХХ век братският дискурс едва успяваше да прикрие противоречивите интереси, които, само след броени години, доведоха до открит разрив.
При Си и Путин Китай и Русия действително все повече оформят общ блок, който се противопоставя на либералния международен ред чрез една авторитарна политика на велики сили. И макар да съществуват общи точки между двете страни, различията остават многобройни и дълбоки.
Авторитарен съюз
Отношенията между Китай и Русия са определящ фактор в световната политика. В дългосрочен план един възможен авторитарен съюз между Путин и Си може да има далеч по-значими последици от съюза в средата на ХХ век между тогава двете комунистически държави.
Няколко са причините, които трябва да ни убедят в това: Китай е втората по население държава в света, докато Русия е най-голямата по територия; и двете са ядрени сили и постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Освен това Китай е най-големият износител в света, докато Русия притежава най-големите запаси от суровини.
Макар че връзките на икономическата взаимозависимост между Русия и останалия свят отслабнаха след пандемията от Covid и войната срещу Украйна, международните пазари остават силно зависими от тази страна, както и от Китай. А след тези две събития взаимозависимостта между Москва и Пекин значително се засили.
Като авторитарен блок Китай и Русия отправят все по-открито предизвикателство на Съединените щати, Европейския съюз и демокрациите по света. От края на ХХ век насам те отново са обединени от общ враг: либералния световен ред. Координираните им геополитически действия разкриват слабостта на международния ред, основан на правила — ред, който те се стремят да преобърнат.
Проруският „неутралитет“ на Пекин
Нападението на Русия срещу Украйна ясно показа, че Москва е готова, в рамките на своите неоимперски цели, да води борба с военни средства.
Широкомащабната офанзива срещу Украйна от февруари 2022 г. не само разклати архитектурата на европейската сигурност, но и преначерта съотношението на силите между Китай и Русия: противно на надеждите на Путин, това вече асиметрично съотношение се измести още повече в полза на Китай.
Руското настъпление в действителност засили икономическата зависимост на страната от Китай; паралелно с това Пекин от самото начало се стремеше да намери равновесие между стратегическото сближаване с Москва и запазването на съществуващите световни икономически мрежи, които гарантират неговото икономическо превъзходство.
На практика това равновесие се прояви като „проруски неутралитет“: Китай никога не е критикувал открито Москва, но се въздържа при гласуванията в ООН относно суверенитета на Украйна. Същевременно той подкрепя руската икономика чрез търговия, технологии и доставки на суровини, без да поема риска от мащабни западни санкции.
Двустранната търговия между Китай и Русия отбеляза бързо нарастване след началото на инвазията: през 2024 г. обемът на търговския стокообмен достигна около 245 милиарда долара, спрямо 147 милиарда през 2021 г.
Китай получава двойна облага от това увеличение: от една страна се ползва от облекчен достъп до руския пазар и от друга – може да внася суровини на по-ниски цени. Пекин доставя компоненти за дронове и допуска военната употреба на стоки с двойно предназначение, но официално не предоставя военни контингенти на Русия.
Едно е сигурно: без подкрепата на Китай Русия не би могла да води войната.
В същото време Китай се представя като отговорен и неутрален играч. Неговите медии, контролирани от държавата, тиражират непрекъснато претенциите на страната за нейния подход за разрешаване на конфликтите „основан на диалога“. В същите тези медии критиките към Москва са цензурирани или са обект на автоцензура.: в официалната реторика войната често се омаловажава като се свежда до „украинска криза“ или „украински въпрос“, а Западът се представя като главния виновник.
Два проекта за Европа
Въпреки по-тесните икономически връзки и съюзническата реторика, китайско-руското партньорство си остава крехко. Геополитическите интереси на Китай и Русия частично се припокриват, и двете държави искат да въздържат западния военен съюз, но представите им за евентуален следвоенен ред се различават значително, и то не само по въпроса за Украйна.
Китай следи войната в сърцето на Европа и през призмата на Тайван, който разглежда като неразделна част от единната китайска държава. Затова, докато Русия настоява за намаляване на американското военно присъствие в Европа, Китай предпочита Вашингтон да запази ангажимента си на континента, за да не се компрометира влиянието на Пекин в Азиатско-тихоокеанстия район, което би било отслабено, ако бъдат освободени американски ресурси.
Войната засили зависимостта на Русия от Китай, но и подтикна Пекин към по-активно ангажиране в това партньорството. Целта му е ясна: да се избегне поражението на Русия, без да компрометира собствената си икономическа, технологична и дипломатическа автономия.
Обща имперска традиция?
Уникалността на отношенията между двете страни днес се дължи на тяхното териториално и демографско значение, на икономическа и най-вече на военната им мощ.
Тези аспекти поставят Китай и Русия в ситуация на неизбежна конкуренция; като многоетнически сухоземни империи или авторитарни диктатури те споделят определени възможности, но и предизвикателства породени от един режим, който е коренно различен от този на демокрациите, основани на върховенството на закона.1
Поради тази причина суперлативите, които използват Си и Путин, за да опишат своето партньорство, изглеждат най-малкото любопитни. Няма съмнение, че тези възторжени изявления прикриват наследени съперничества.
От историческа гледна точка империите съставляваха нормата на налаган от държавата ред; сред днешните велики сили обаче само Китайската народна република и Руската федерация се вписват в една имперска приемственост.
Ръководствата в Пекин и Москва черпят своите неоимперски амбиции от собствената си история. Китай основава претенциите си върху наследството на китайско-манджурската империя Цин (1644–1911), докато съвременна Русия търси връзки както със Съветския съюз, така и с империята на династията Романови (1613–1917). Тези линии на приемственост са по същество въображаеми, а имперското поведение на миналите и настоящите политически режими е оставило исторически последици и за двете страни.
Макар Китай винаги да е бил велика сила, неговите елити редовно са упреквали Русия за имперското ѝ поведение; по-късно Съветският съюз е бил обвиняван, че се опитва да установи управление на „нови царе“. Паралелно с това днес в Русия призракът на „жълтата опасност“ продължава да буни духовете под формата на вътрешно присъщ и дълбоко вкоренен страх от Изтока.
Съседство без близост
Китайско-руските отношения са без аналог. Нито една друга държава в света не поддържа с Китай или Русия толкова определяща връзка, като тази, която ги свързва.
Руската империя е първата европейска държава, с която Китайската империя е сключила договор и е водила дипломация на равноправна основа; въпреки всички систематични разриви, белязали четири века история, от монархически империи през комунистически империи до авторитарни държави, двете страни винаги са поддържали преки отношения, белязани от прекъсвания, недоразумения и случайности.
Спецификата на китайско-руските отношения произтича и от географското положение на двете държави, които са съседи на евразийския континент.
Днес Русия се простира през единадесет часови пояса от Балтийско море до Тихия океан; Китай обхваща пет климатични зони — от субарктичния район на Амур до тропическия остров Хайнан — и двете държави са разделени от граница с дължина близо 4000 километра.
До началото на ХХ век, когато Монголия все още е била част от Китайската империя, а държавите от Централна Азия — от Руската империя, границата между двете империи е достигала дори 12 000 километра. Тогава тя е била най-дългата сухоземна граница в света. И въпреки тази географска близост, обществата на двете страни и днес поддържат определена дистанция. Общата гранична зона е преди всичко една слабо населена периферия на двете големи държави.
До 2022 г. река Амур не беше пресичана от нито един мост и към момента съществуват само два пункта за преминаване по приблизително 2000-километровата речна граница между Китай и Русия.
Въпреки политическото сближаване между Пекин и Москва, липсата на такива връзки символизира дистанцията, която разделя двете страни: китайското и руското общество са останали чужди едно на друго през вековете, а политическите центрове на двете империи са отдалечени както един от друг, така и от общата граница.
Също така, до ХХ век междинната зона между двете империи е била обитавана от народности, които не са се чувствали нито руски, нито китайски. Доминиращите етнически групи в двете страни остават отдалечени една от друга ,както в културен, така и езиков и религиозен план. Те не споделят обща митология и култура, макар да са преживели сходна историческа съдба. Културните различия и историческите конфликти създават напрежение, което деклараците за наличие на съюз и все по-показните приятелски формулировки не успяват да прикрият.
Амнезия на дипломатическите отношения
Отношенията между Русия и Китай имат дълга история. Те се простират във врмето от първата експедиция на един сибирски изследовател в Пекин през 1618 г. до геополитическото сближаване между Си и Путин в контекста на широкомащабната руска инвазия в Украйна през 2022 г.
Някои важни етапи от тази история днес са до голяма степен забравяни или премълчавани; в Русия малко се помнят „неравноправните“ договори, подписани от Китай в средата на XIX век2, както и пограничните сблъсъци от 1969 г. между двете страни.
Външната политика на двете страни отразява вътрешната им политика: комунистическата революция в Русия или отварянето на Китай в рамките на капиталистическите реформи предизвикват интензивни дискусии в съседната страна, които понякога предвещават собственото им бъдеще.
Същевременно китайско-руските отношения винаги са били белязани от международния баланс на силите. От своя страна развитието на тези отношения само по себе си е довело до промени в международния ред.
Териториалната експанзия на Русия към Китай, разпадането на Съветския съюз или китайската инициатива „Нови пътища на коприната“ показват, че китайско-руските отношения винаги са били част от по-широк контекст: първо имперската надпревара през XIX век, после стратегическият триъгълник на Студената война между Съветския съюз, Китай и Съединените щати — и накрая крехкият съвременен световен ред.
От дистанция към взаимозависимост
Отвъд тези дълготрайни отпечатъци, четирите века китайско-руски отношения могат да бъдат разделени на три различни периода, всеки със своя собствена логика: имперската епоха от XVII, XVIII и XIX век, социалистическите империи от XX век и съвременните авторитарни режими.
Имперските отношения между Китай и Русия първоначално са били белязани от териториална експанзия, преминавайки от първоначална дистанция към открита конфронтация.
През XVII век двете империи започват преки търговски взаимоотношения, които зависят от йезуитите и от монголските посредници. Едва с изграждането на железопътните линии в края на XIX век географските разстояния започват да се скъсяват, тъй като модернизацията на транспортните връзки насърчава масовите миграции и ежедневните контакти, като същевременно засилва стремежа на двете империи да затвърдят контрола си до своите — все по-строго охранявани — национални граници.
В имперската логика с проникването посредством новите пътища, непознатите дотогава територии се превърнаха в оспорвани и станаха предмет на конфронтация.
През XX век двете имперски образувания се превръщат в две комунистически империи.
Под диктата на Москва икономическата взаимозависимост между двата центъра достигна нови върхове в средата на века, докато нерегулираният трансграничен трафик намалява.
Социалистическата епоха е белязана от предполагаемо идеологическо единство и асиметрични отношения в полза на Съветския съюз. Когато разривът стана очевиден, крехкият съюз се разпадна, без обаче да доведе до война. След него този съюз е заменен от ожесточено съперничество за морално превъзходство.
Според комунистическата логика фикцията за идеологическо единство превърна субординацията в открита борба за монопол върху интерпретацията.
Различните системи, появили се след отварянето на Китай през 1978 г. и разпадането на Съветския съюз през 1991 г., позволиха ново сближаване. Макар днес двете държави да имат различни идеологии, недемократичният характер, който те споделят, ги прави по-съвместими.
Днес прагматичните интереси от политически и икономически характер обединяват Пекин и Москва. Като авторитарни режими и двете усъвършенстват техниките си на репресия вътре в страната и отхвърлят международния ред, доминиран от Съединените щати.
Китай и Русия са свързани от история на междудържавни контакти, транснационални икономически и социални взаимозависимости, както и от конкуренция между международни системи. Техните двустранни отношения вече не могат да бъдат описвани като проста сума от въоръжени конфликти и дипломатически споразумения. В този нов ред латентните конфликти между двете държави, като този, засягащ влиянието им в Централна Азия, засега са оставени настрана. Причината за това е проста: хармонията между антидемократичните системи позволява на Русия и Китай да поддържат една илюзия — че е възможно завинаги да оставят различията си настрана.
1.В исторически план геополитическите приоритети на двете страни дълго време са били твърде различни: докато Русия се е съсредоточавала главно върху Европа, Китай през вековете се е сблъсквал с Русия, Европа и Япония.
2.Договори, наложени на Китай от колониалните сили през втората половина на XIX век (като повечето от тях са сключени по инициатива на Руската империя, Франция или Великобритания), които принуждават страната към икономическо отваряне.
