През 1949 г., на върха на творческата си слава, Елин Пелин си спомня: „Аз му написах тогава „Андрешко“ и той човекът [Марин Пундев, редакторът на сп. „Просвета“] ми даде сто лева. Тогава сто лева бяха много пари… Той ми засили положението доста много“.
На колко лева в днешни пари възлиза хонорарът, запечатал се тъй дълбоко в съзнанието на писателя? През 1903 г., когато излиза „Андрешко“, средната надница в селското стопанство е под 2 лева*, тоест хонорарът на Елин Пелин е равен на примерно 50 дни селски труд. В края на 2025 г. средната брутна месечна заплата в селското стопанство възлиза на 1770 лева. В зависимост от това колко почивни дни ще оставим на селянина – само неделя, или събота и неделя, еквивалентът днес би бил между 1800 и 2050 евро.
Наистина доста пари за кратък текст на прохождащ писател. Но „Андрешко“ си ги заслужава – доказва го многократната смяна на официалната позиция по издигнатата в текста морална дилема. От състрадателен съсед и добродетелен християнин Андрешко се превръща в рушител на държавността, после в предвестник на класов конфликт и настъпващо справедливо общество, след това във вреден анархист, напоследък сякаш отново преобладават благосклонните оценки.
Защото изглежда българите действително не обичат да плащат данъци. Националноосвободителното ни движение се разгръща, след като Османската империя, раздирана от финансова криза, вдига плоския данък на селяните от 10% на 12.5% (Повече за фалита на Високата порта от 1875 г. прочетете тук). А след Освобождението селяните измислят всякакви хитрини, за да не плащат данъците, нужни за формирането на новите институции на Княжество България – включително се обявяват за „свободно казачество“.
Хиляда години да се върнем назад, пак ще срещнем същото. Българският апокрифен летопис е запазил описание на фискалната политика на легендарния цар Симеон: „И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той взимаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо [влакно, намотано на хурка] и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие в онова време имаше при тоя цар Симеон“.
Още преди хиляда години в културния код на българския народ е изсечено: Златният век е век на ниски данъци. Не коментирам дали това отговаря на историческата истина (по-скоро не), нито дългосрочните последици за държавността от тази нагласа. Установило се е такова мислене и трябва да се съобразим с него.
Впрочем българските публични финанси са се съобразили. Голямата част от данъците, събирани от българската държава, сега идва от косвени, „невидими“ данъци. Купуваш хляб и мляко – плащаш невидим данък. Купуваш бензин и цигари – плащаш още повече. От заплатата може да ти удържат малко, но в магазина държавата си взима своето с излишък. Всъщност това, че уж ти взимат само 10% подоходен данък, става възможно с това, че с ДДС и акцизи, с невидимите данъци, ти плащаш чувствително повече.
Да, българските макроикономисти през последните десетилетия преоткриха съвета на френския финансов министър от XVII век Жан-Батист Колбер: „Изкуството на данъчното облагане е да оскубеш гъската така, че да получиш най-много пера с най-малко съскане“.
Да се върнем на Андрешко. Постъпката на този литературен герой вече 123 години поляризира литературните критици и средношколците, затова нека добавим малко икономика и антропология в ценностната какафония. Трябва да знаем, че Байлово – родното село на Елин Пелин и мястото, където се разиграва Андрешковата драма, е бедно планинско селище. Обработваемата земя е малко: толкова малко, че преди Освобождението някои байловски селяни се наемат за ратаи в съседното черкезко село.
Да си толкова беден, че да трябва да станеш ратай на черкези – това е драматично. Исторически факт е, че селата в Софийско са необлагодетелствани откъм природни ресурси. По отношение на хората от Пернишко, където ситуацията е сходна, икономист коментира през 1911 г.: „Селяните са много бедни и съвсем не са в материално отношение така, както са по-голямата част от селяните в другите части от страната ни“.
С други думи, простите български селяни в началото на миналия век изглеждат едва ли не заможни на фона на пернишките и софийските. А Андрешко, от своя страна, твърди, че Станой бил „сиромах“ – сиромах по байловските стандарти!
Станой, да реконструираме материалното положение на този литературен герой, е един от онези 15% от българите, които в началото на XX век разполагат с по-малко от 2 хектара обработваема земя. Тъй като живее в бедния Софийски край, ще предположим, че има по-малко дори от 1 хектар. Но това не е тлъстата добруджанска или тракийска земя, а няколко нивици, покрити с тънък слой планинска почва, размесена с дребни камъни.
Земята на Станойчо ражда под 100 кг ечемик или пшеница на декар**. В най-добра година той ще събере 1000 кг жито, от което обаче 300 кг ще отидат за семе. От останалите 2 килограма жито на ден той трябва да си плати данъците и да нахрани 5-6 членно семейство (контрацептивите ще се появят едва през 1960-те години). Къшей хляб на ден е най-доброто, на което може да се надява неговото домочадие.
Разбира се, домакинството на Станой диверсифицира източниците на препитание. Може би имат няколко кокошки, коза, кошер, може и да гледат буби. Поотраснал син може да се е главил нейде ратай. Дори така, дори в добра година, самото физическо оцеляване на тези хора е под въпрос. Какво да говорим за дрехи и евентуално читанка?!
Въпросът е, че този материален статус ражда специален начин на мислене и ценностна система. В условията на крайна оскъдица мрежата на взаимопомощ в чертите на селото става насъщна. Това, че Андрешко оставя съдия-изпълнителя в Байловското блато, за да може съселянинът му да си скрие житцето, е благородна, но донякъде очаквана постъпка.
От друго естество са благодеянията на Серафим, който дарява пари на жената на болен, и на баба Илийца, която носи хляб на преследван от турците бунтовник. При тях доброто се прави не вътре в малката общност, а на непознати, затова е универсално, общочовешко. А в нашия Андрешко се задейства механизъм номер едно: „Ако не помогна, и на мен няма да помогнат в нужда, а нужда винаги идва“.
Механизъм номер две е хитростта в отношенията с чужденците (гражданинът също е чужденец, разбира се). От гледна точка на една бореща се за оцеляване общност, да измамиш чужденеца не е грях. Европейски пътешественици из Южните морета често записват в дневниците си как „туземците“ си присвояват всичко, до което се докопат. Това не означава „крадливо“ местно население, а осъществяване на архаичен модел, който награждава с почит съобразителността на героя, позволила му да преметне глупавия чужденец. В крайна сметка, Одисей също е прочут крадец и измамник – на чужденци.
Софийско не е единственият край на света, където обработваемата земя е малко. В Китай нивите са плодородни, но хората са много. През 1909 г. американски агроном обикаля страната и удивен констатира: мъж изхранва дванайсетчленно семейство (родители, жена и деца) благодарение на нива от 10 декара, върху която гледа пшеница, просо, сладки картофи и боб; има и магаре, крава и две прасета. Друг бил „заможен“, защото за 8-членното си семейство разполагал с 13.5 декара.
Американецът с уважение отбелязва „впечатляващата продуктивност, която постигат китайските земеделци“, но прави и по-важно наблюдение: „Нищо не предизвиква по-голямо сътресение от излишните разходи, от всяко разточителство или лоша преценка при правенето на покупки“. Майкъл Уд (пасажът е взет от неговата „История на Китай“) коментира: „Непрестанното внимание към детайла, упоритият труд и безкрайното търпение помагат [на китайските селяни] да се изхранват в мирно време. И все пак равновесието винаги е крехко…“ По-нататък Уд отбелязва и „тяхното чувство за общност“ като механизъм, който им позволява да се справят с трудностите на живота.
Действително, ако си дребен стопанин няма място за излишни разходи и лоши сделки. Това е дълбоко залегнало в китайската култура, дори когато става дума за по-заможни хора. В една от книгите си за Китай писателят Джеймс Клавел описва как героинята му Мей-мей, красива китайка, изпада в опасна ситуация – и в пристъп на отчаяние обещава богати дарове на боговете. Когато опасността преминава, тя само се преструва, че хвърля слитък сребро в реката като подарък на речния бог, а всъщност го прибира в дрехата си.
На възмутения от тази божествена измама европеец Мей-мей отвръща: „Ти да не си мислил наистина, че ще хвърля всичкото това сребро във водата? Да не би случайно да съм луда? За какво на боговете им е истинско сребро?“
Българите понякога се срамуваме от своята бедност, но още повече от особеностите в характера, които сме развили покрай нея. „Андрешко“ е обидна дума – в същата степен, както „байганьовщина“. Обикновено „Андрешко“ означава да хитруваш на дребно, да мамиш за незначителна изгода. А напоследък – просто да се държиш като бедняк.
Китайската култура гледа по-различно на хитростта и съобразителността, породени от бедност. През 1670 г. император Канси, управлявал страната си над 60 години, обнародва Свещения указ, състоящ се от 16 максими, които трябва да възпитат обикновените хора как да бъдат добри граждани. Първите три максими касаят социалните отношения в семейството и със съседите – почит, хармония, мир. Четвъртата настоява: „Уважавай земеделската работа“. Петата гласи: „Бъди икономичен!“
Е, както сме започнали, да кажем и 14-тата максима: „Плащай си данъците навреме и изцяло, за да не те принудят да ги платиш“.
Ето затова „Андрешко“ е велика творба, която напълно си е заслужила стоте лева – защото дебелият господин във вълчи кожух, който обира първосигналната неприязън на читателя, всъщност е съвсем прав, когато заявява: „…(П)ропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата“.
Днес България е страната с най-ниската данъчна тежест в Европейския съюз – но само за богатите, докато данъците за бедните хора са седмите най-тежки в Европа. Това не са метафори, това е статистика. Кой сега е Андрешко? Беднякът, който и при минимална заплата плаща данъци и осигуровки в пълен размер, или господинът от града, радващ се на скришната облага на максималния осигурителен праг?
* Средната надница на обикновен работник в Княжество България през 1900 г. е била 1.45 лв., на косач 2.10 лв., на зидар 2.28 лв. Статистически годишник на Царство България 1909 г. София: Държавна печатница, стр. 303.
** През 1907 г. средният добив от декар пшеница в България е изчислен на 65.6 кг; добивът от декар ечемик е 63.5 кг., от декар ръж е 54.1 кг. Статистически годишник на Царство България 1909 г., стр. 198.
