Как Иран наскоро разкри голата истина за собствения си режим и защо това променя всичко, коментира икономистът Мишел Санти в анализ за изданието latribune.fr…
В историята на религиите съществуват моменти, в които маската не пада под външен натиск. Тя пада поради вътрешен инцидент, защото кризата налага твърде бързо решение, което не може да се вземе на светло и без да има време да се поддържат привидностите.
На 8 март 2026 г. Иран преживя такъв момент. Въпросната вечер, по време на тайно заседание в свещения град Кум, проведено под ударите на бомбардировките, Събранието на експертите1 назначи Моджтаба Хаменей за върховен лидер на Ислямската република. За по-малко от десет дни режимът реши единствения въпрос, който никога не беше се осмелявал да решава публично. И с това той каза, неволно, но необратимо, какъв всъщност е.
Основополагащата измама
За да разберем какво се случи, трябва да се върнем към основните принципи, върху които е изградена властта в Иран. От 1979 г. насам Ислямската република се основава на една структуроопределяща фикция: върховният лидер не е монарх. Той е духовник — факих, ислямски правник — чиято власт произтича от фундаменталното му познаване на свещените текстове, а не от потеклото му. Именно това отличаваше революцията на Хомейни от монархията на Пахлави, която тя свали. Властта не се предава по кръвна линия. Тя се заслужава чрез познаването на религията.
Именно затова наследяване от баща към син до онази нощ през март се смяташе за немислимо дори вътре в самата система. В продължение на години Моджтаба се сблъскваше със силната съпротива в рамките на иранския духовен и политически елит. Ислямската република беше създадена именно, за да избегне всякакво видимост за наследствено управление, което характеризираше Иран по времето на шаха, и мнозина в рамките на режима смятаха перспективата за предаване на властта от баща на син за фундаментално противоречаща на идеологическите основи на системата. При нормални обстоятелства, ако Али Хаменей беше починал от естествена смърт, след дълга институционална агония, Моджтаба нямаше да бъде назначен.
Следователно не става дума за обикновено наследяване. Това е явната трансформация на Велаят-е факих2 в наследствена власт: синът наследява бащата начело на една антимонархическа диктатура, която претендира да унищожи завинаги династичната система.
Така Ислямската република сама се превърна в шах. Тя вече не може да отмени това.
Но това все още не е най-същественото. Защото Моджтаба не е просто син, който наследява баща си. Той е нещо по-точно, по-разкриващо и безкрайно по-дестабилизиращо за вътрешната структура на режима.
Пасдаран3 в расо: анатомия на едно тихо завземане на властта
Ето какво почти никой коментатор не формулира ясно. Моджтаба Хаменей не е духовник, който се опира на Гвардейците на революцията. Той е гвардеец на революцията, който носи расо.
Разликата не е семантична. Тя е конституционна, институционална и, за бъдещето на режима – екзистенциална.
Моджтаба се присъединява към Корпуса на гвардейците на ислямската революция в края на 80-те години, служейки в последните години на войната между Иран и Ирак. В продължение на повече от двайсет години той изгражда тесни връзки с командирите на гвардейците — от силите „Кудс“4 до милицията „Басидж“5 и разузнавателната организация на пасдараните. Министерството на финансите на САЩ го санкционира през 2019 г. с аргумента, че сътрудничи с командирите на „Кудс“ и „Басидж“, за да прокарва регионалните цели на режима и неговата политика на вътрешни репресии. В този смисъл особено показателна е историята на „батальон Хабиб“: мрежа от ветерани от пасдараните от войната Иран–Ирак, които впоследствие стават част от тесния кръг на Моджтаба и допринасят за набирането на доверени кадри за изградения около него апарат за сигурност.
Без подкрепата на пасдараните Моджтаба Хаменей не би могъл да наследи баща си. Кризата просто предостави условията, в които те можаха да наложат онова, което обичайните институционални съпротиви досега им бяха забранявали.
Един член на Събранието на експертите, шейх Махмуд Раджаби, го потвърди неволно с необичайна откровеност: „Условията на война, в които се намира страната, бяха сред най-важните фактори при избора на лидера.“ Тази фраза заслужава да се спрем по-внимателно на нея. Раджаби не е либерал, който отправя критика, той е идеолог от кръга на Месбах-Язди, човек от твърдолинейните семинарии в свещения град Кум. Наричайки нещата по този начин, той казва това, което режимът има интерес да премълчи: изборът не се основава на теологични причини. Той е резултат от съобръжения за националната сигурност. Не заслугите на факиха, а спешните нужди на войната. Велаят-е факих подкопа собствените си основи.
Това не е духовник, който е опитомил една армия. Това е човек от апарата за сигурност, който е научил езика на духовниците, за да носи тяхното облекло. Неговата титла „аятолах“ между другото му беше официално присъдена в същата вечер на назначението му, на живо по държавните медии, в нещо, което приличаше по-малко на религиозно признание и повече на коронация.
Човек не става аятолах за една нощ, просто му се слага короната.
Разделението на властите като щит — и като илюзия
От 1979 г. насам архитектурата на иранския режим се основаваше на продуктивното противопоставяне между два полюса: духовенството и гвардейците на революцията. Върховният лидер, най-висшият духовник, играеше ролята на арбитър между тях. Тази двойственост беше изтощителна, конфликтна, често парализираща, но също така беше и източник на устойчивостта на режима. Тя не позволяваше един-единствен апарат да погълне всички останали.
Днес гвардейците на революцията представляват близо 25% от иранската икономика. Те контролират балистичните ракети, дроновете, мрежите от прокси сили в Близкия изток и вътрешния репресивен апарат. Това, което им липсваше до 8 март 2026 г., беше духовната власт. Сега вече я имат.
С Моджтаба арбитърът изчезна. Върховният лидер вече не стои над гвардейците на революцията — той е техен продукт, тяхно творение, тяхна еманация. За първи път в историята на Ислямската република двата институционални полюса се сляха в едно и също лице. И това сливане не е укрепване, то е структурна катастрофа, маскирана като консолидация.
Защо? Защото двойствеността не беше дефект на системата. Тя беше нейният механизъм за саморегулация. Премахвайки я, режимът загуби основния си вътрешен предпазен клапан. Всички напрежения, които се натрупваха между духовната ортодоксалност и военно-икономическите амбиции на революционната гвардия, вече нямат институционално пространство, в което да се разрешат. Те ще търсят изход другаде.
А това „другаде“ има име.
Артеш6: институцията, която не се сля с върховната власт
Артеш открито се определя като аполитична. Нейните ръководители многократно заявяват, че са лоялни към всяко управление на властта. За разлика от революционната гвардия, тя не се определя като революционна институция.
Тази формула — „лоялни към всяко управление на властта“ — днес придобива напълно нов смисъл. Защото въпросът вече не е „Артеш лоялна ли е към режима?“, а „Какво всъщност представлява режимът вече?“
Върховен лидер криещ се в бункер, ранен, невидим, назначен по наследство в един антимонархичен режим, издигнат до ранг на аятолах за една нощ от духовници, които искаха да оцелеят от бомбардировките — това ли е режимът, който управлява? Или това е режим, който бяга?
След Дванадесетдневната война от юни 2025 г., Артеш вече придоби по-голямо влияние при обсъждането на стратегическите въпроси, като ролята ѝ се засили чрез присъствието ѝ във Върховния съвет за национална сигурност и създаването на Национален съвет по отбрана. Тази промяна в роляте на институциите предшества настоящата криза, а не е реакция на нея. Това е дългосрочна тенденция.
И ето конкретният механизъм, който се задейства: при един върховен лидер „призрак“, докато Артеш поема първия военен удар и нейните бронетанкови и пехотни формирования се бият на първата отбранителна линия, някой трябва ежедневно да подписва, да взема решения, да координира. Гвардейците на ислямската революция, вече слели се с върховната власт в лицето на Моджтаба, са твърде много изложени едновременно на показ и на прицел, за да изпълняват тази административна функция. След 29 януари 2026 г. те са обявени за терористична организация от Европейския съюз. Техните командири са легитимни цели за Израел и Съединените щати.
Артеш обаче не фигурира в никакви черни списъци. Тя не е избивала протестиращи през януари — това беше дело на революционната гвардия и „Басидж“. Тя е единствената иранска институция, която все още изглежда приемлива на международната сцена. Във всеки следвоенен сценарий тя е единствената, с която ще може да се преговаря.
Това не е подготвян държавен преврат. Това е нещо по-гъвкаво и по-мощно: прехвърляне на легитимност по подразбиране.
Фразата, която трябва да бъде четена като политически документ
По време на поредицата от вълнения през последното десетилетие една фраза обощава народното разбиране за възкачването на Моджтаба: „Моджтаба, нека смъртта ти те възпре да управляваш.“
Тази фраза беше важна, защото извади на показ истинския скандал. Истинският скандал не беше корупцията, нито дори жестокостта. Беше прозрачността. Иранците бяха разбрали още преди анализаторите какво точно представлява Моджтаба: не легитимен наследник в една теократична система, а доказателство, че тази система никога не е била това, за което се е представяла. Монархия, която се представя за Бог. Апарат за сигурноаст, облечен в ислямското право.
Днес в иранското общество мнозина смятат, че Моджтаба Хаменей е мъртъв, или поне искат да вярват в това. Това не е отрицание: това е политическо заявление. Един водач, когото смятат за мъртъв още преди да е управлявал, все още не съществува като реална власт. А власт, която не съществува като психологическа реалност в съзнанието на онези, които трябва да управлява, по същество вече е овакантена.
Какво помни историята за режимите, които основават своето оцеляване върху непрозрачността
Съществува едно емпирично правило в политическата наука, което рядко се формулира, но почти винаги потвърждава своя универсален характер: авторитарните режими не падат, когато са на върха на своята жестокост. Те падат, когато бруталността им загуби вътрешната си легитимност, когато самите членове на апарата престанат да вярват в лозунгите, които оправдават собственото им насилие.
Като посочи Моджтаба, режимът каза на собствените си войници, духовници и бюрократи: Велаят-е факих е бил фикция. Това, което има значение е семейството и службите за сигурност. Ние не сме революция. Ние сме въоръжено семейно предприятие.
Някои от тях вече го знаеха. Но да го знаеш мълчаливо и да го заявяваш официално на езика на ислямското право и на Съвета на експертите са две различни неща. Разочарованието на хората остава безмълвно. Институционализираното разочарование търси изход.
Този изход, в Иран от март 2026 г., може да приеме само една форма: институция, която не е участвала в измамата. Институция, която утре може да каже, че не е била там, когато маските са паднали. Институция, чиято причина за съществуване не е да защитава революцията, а да защитава Иран.
Армията (Артеш) няма нужда да завзема властта. Достатъчно е да остане изправена, докато другите се сриват под тежестта на това, което току-що са признали.
Ислямската република няма да умре под бомбите. Тя ще умре, защото най-накрая си е казала истината сама на себе си.
_____
*Мишел Санти е макроикономист, специалист по финансови пазари и централни банки
- Събранието на експертите – Това е събрание на Ислямската република Иран, съставено от 88 религиозни членове, избирани за осем години чрез пряко всеобщо гласуване, натоварено със задачата да назначава, наблюдава и при необходимост да отстранява върховния лидер. (бел. прев.)
- Велаят-е факих – управление от върховен религиозен лидер в отсъствието на очаквания спасител. В същото време съществуват изборни институции като президент, парламент и съвет на експертите. (бел. прев.)
- Ислямският революционен гвардейски корпус (Армия на пазителите на ислямската революция), накратко „Пасдаран“ или Революционна гвардия, е създадена през 1979 г. с цел да защитава новата система и революционните ценности от външни и вътрешни врагове (бел. прев.).
- Подразделение на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (бел. прев.)
- Полувоенно опълчение в рамките на Корпуса на гвардейците (бел. прев.)
- Редовната иранска армия (бел. прев.)
