„Иван Иванов няма спасителния шанс на бъде информиран гражданин. Ако не прибягва до опасната практика да слуша чуждестранни предавания, чете чуждестранна литература или да разговаря с чуждестранни посетители, той има само един източник на „факти“: съветската държава.
Никой друг в Съветския съюз няма право, под заплаха от тежко наказание, да събира или публикува информация от какъвто и да е вид.“
Джилбърт Уорън Нътър (1969)
(Наблюдения и размисли по повод наскоро издадената книга на Димитър Вацов „Българският Чернобил“)
Българска историография на близкото минало, поне онази, която се отличава с внимание към детайла, контекста, документите и обективен просветен анализ на закономерностите и случайностите, не е популярна.
Събития и процеси с трайни последици не са известни, не присъстват в образователните програми на училищата и университетите, а мнозинството от разбиращите тези процеси и последици преподавателите, не използват свободата си да ги представят на своите ученици и студенти. Забележителни книги и анализи остават затворени в кръга на техните автори и съмишленици, и – с малки изключения – не са в режим на общ достъп години след издаването им.
Единствената промишлена авария, чиято дата е обявена за световен ден за възпоминание
Примерите са много. Но може би най-необяснимо за мен е незнанието за поведението на властта в Народна република България (НРБ) по време на радиационните замърсявания след катастрофата в Чорнобилската[i] АЕЦ от 26 април 1986 г. и последвалото античовешко управление на последиците от тази радиация.
Тази празнота е на път да бъде запълнена от книгата на колегата от НБУ Димитър Вацов.[ii] Ако и доколкото читателите са готови да вникнат в съдържанието й. Интелектуалният и политически климат в България дава признаци за такава готовност. От многото годишнини на Чорнобилската трагедия, които следя, за първи път през последните пет-шест месеца общуванията по неин повод в Интернет, медиите и професионалните комуникации показват жив и задълбочен интерес към последиците от случилия се не съвсем случайно взрив на реактор в Чорнобилската АЕЦ (ЧАЕЦ).
Възбудител на този интерес на първо място е колегата Димитър Вацов.[iii]
Засега обаче осъзнаването на трагедията минава предимно през личния спомен при по-възрастните и емоционално осъждане на властта в НРБ от 1980-те.
През тази и следващата година има два повода за задълбочен интерес към Чорнобилските събития: светът току отбеляза 40 години, а за България ще има втори повод – 40 години от вкарването на радиация в диетата на гражданите на НРБ през 1987 г. Втората годишнина вероятно е изключително „достояние“ само на България и донякъде на бившите републики на Съветския съюз. Както доказва Димитър Вацов, втората катастрофа за нашата страна е причинена изцяло от управлявалите тогава около 250 души и техните сикофанти.
За разбирането на изградената от колегата картина на нарочно вкараното в монументално нещастие население на съвременна България, е необходимо да опиша глобалния контекст на тази годишнина.
Световен контекст
26 април е единственият международен ден на възпоминание за промишлена катастрофа, обявен с решение на Общото събрание на ООН преди десет години. Официалната Интернет-страница на този ден не споменава България. Обръща внимание на факта, че 8.4 милиона жители на СССР (в Беларус, Украйна и Русия) за изложени на радиация, не са информирани или са били нарочно заблудени за действителните размери на бедствието, и отбелязва, че СССР е потърсил международна помощ за справяне с последиците от аварията едва четири години след нещастието. Същият подход – дезинформация, съзнателно лицемерие и заблуда – се прилага през 1986 г. и след това от комунистическите власти в Германската демократична република (ГДР) и НРБ.
В речника на ООН за катастрофа от преди 40 години се говори като за „бедствие“ („disaster“). Така то бива определяно и от общественото мнение – писатели, кинодокументалисти, историци, политолози и социолози. По този начин се подчертава съдбовността на събитието. По произход от древногръцки „dis-aster“ означава „лоша звезда“ и би трябвало да се преде като „лошо предзнаменование“. Лошите предзнаменования често се превръщат в трагедия.
Именно в трагедия по Шопенхауер, сиреч триумф на злото и безнадеждна съдба за праведните и невинните.
По този начин Чорнобилската трагедия е пресъздадена от Светлана Алексиевич в преведените и на български от издателство „Парадокс“ документални романи „Чернобилска молитва“ (2017 г.) и „Цинкови момчета“ (2018 г.). В Украйна от около 30 години събитието се характеризира най-често именно като „трагедия“. Книжнината за нея е необятна и от 1986 г., когато започнах да я изучавам, досега напълно обективна.
Както е видно от прегледа „Чорнобил и Германия: шок, който продължава да резонира“ публикуван от Detschland.de (Интернет-портал на министерството на външните работи), за общественото мнение и правителствата предзнаменованието (“das Desaster”) от катастрофата определя политиката в областта на ядрената енергетика вече 40 години. Едно от последиците на Чорнобил е спирането на производството на атомна електроенергия преди три години. Сянката на случилото се на през 1986 г., и споменът от реакцията на правителствата на Федерална Германия и ГДР, колкото и да са различни преди 40 години и колкото действията на източната комунистическа върхушка да приличат на действията на властите в София, през 2026 г. в съществена степен определят започналото неотдавна обществено обсаждане на възможностите за възстановяване на атомната енергетика.
В Източна Германия, въпреки правилните действия за предпазване на населението от въздействията на радиацията, властите, страхувайки се обществото да не се разбунтува, омаловажават значението на катастрофата. [iv] „Именно това несъответствие между официалното умиротворяване [на недоволството] и действителното разкриване на фактите подкопава доверието на населението и насърчава екологичните групи и опозиционните кръгове да засилят дейността си“, обобщава днес Detschland.de. Това настроение е главен мотиватор както на бягството на източните германци на запад в началото на май 1989 г. през Унгарската народна република (отворило първо Желязната завеса след консултации с Москва), така и на понеделнишките протести в Лайпциг, започнали през септември същата година и разпространили се из цялата страна до отварянето през ноември.
Във Франция le désastre в Чорнобилската АЕЦ също има своя специфика. Делът АЕЦ в енергетиката на страната (над 50% от инсталираните мощности за производство на електроенергия) първоначално сякаш повлиява на властите (съответно метеорологичната служба) да заблуждават хората и да отхвърлят (въпреки тревожната и общо взето реална картина, разкрита от новинарските емисии) вероятността от радиационни замърсявания. В опита участва и пресата, в частност Le Monde. Но след няколко дена картината на замърсяванията е публикувана от други вестници в подробности, а на гражданите са дадени указания какво да правят в създалата се обстановка. Медицинските служби, университети и специализираните правителствени звена като Commission de Recherche et d’Information Indépendantes sur la RADioactivité се впускат в задълбочени изследвания на последиците за здравето на хората.
Поради времевия лаг на въздействията на радионуклидите върху здравето, двадесет години след катастрофата в Чорнобил е установено, че Франция е претърпяла значително радиоактивно замърсяване, особено в източните провинции и Алпите, причинено от Цезий-137 и Йод-131, което е довело до дългосрочно замърсяване на почви и хранителни продукти. Макар първоначално официалните съобщения да омаловажават рисковете, проучванията показват, например, осем-кратно допълнително увеличаване на заболяванията от рак на щитовидната жлеза за периода от 1991 до 2015 г. Във Франция това увеличение е констатирано при малък брой случаи.
Най-значимото въздействие, с регистрирани над 6 000 случая до 2005 г. на този вид рак е установен при деца и юноши в Беларус, Украйна и Русия, много от които са били изложени на замърсяванията с радиоактивен йод-131. Нарастват, макар и не толкова драстично, регистрираните случаи на всички ракови заболявания. Други видове рак, включително левкемия, лимфомия и рак на гърдата, показват повишени нива при ликвидаторите и жителите на силно замърсените райони.
Международни организации като например Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) и ОИСР предпочитат да определят катастрофата като „инцидент“ или авария. Думата обозначава нещо случайно възникнало, поради нечие невнимание или непредвидено и непредсказуемо стечение на обстоятелствата. Този подход не е отношение, а методология: той позволява на тези организации да намерят общ знаменател на взрива в Чорнобилската централа като го сравняват с подобни инциденти преди и след 1986 г., за да могат от анализа им да се извлекат поуки и да се направят препоръки. По повод 30-тата годишнината Европейският парламент издава кратък доклад за последиците от „аварията“ за здравето на хората и околната среда от засегнатите страни. Неговото съдържание и цитираните източници разкриват необхватните мащаби на трагедията.
Същата речева традиция – „авария“ вместо „бедствие“ по повод Чорнобил – обаче е възприета в Русия и в България.
Това не означава, че в СССР и Русия липсват обективни анализи. Такива се появяват още края на 1986 и през 1987 г. в няколко издания на Украинската академия на науките и в популярни издания.[v] В статията в руското издание на Wikipedia за катастрофата има само дребни пропуски. Подробни, макар и не безпристрастни, анализи са направени за това как събитието се превръща в един от основните фактори за провала на управлението на КПСС и Горбачов. С течение на времето са реконструирани почти напълно предисторията от атомни аварии в СССР и са описани конструктивните и производствените дефекти на инсталираните реактори. Преди Чорнобил подобни катастрофални събития са избегнати по щастлива случайност в Литовската АЕЦ „Игналина“, която след 1986 г. работи с намалена мощност, а след 1989 г. постепенно е изведена от експлоатация, частично финансирано от бюджета на ЕС.[vi] Архивите, даващи относително пълна представа за реакциите на Политбюро на КПСС и държавните служби на Съветския съюз през 2020 г. са преведени на английски и са достояние на световната публика, в два тома документи и коментари, безплатно достъпни на страницата на Университета Джордж Вашингтон. Откъси от спомени, дневници и подробни анализи на нарочното прикриване на информация за трагедията от КПСС са резюмирани, анализирани и достъпни от интернет -страницата същия университет.
ООН провежда три глобални изследвания на последиците от катастрофата върху здравето на планетата, през 1998, 2000 и 2008 г. В тях са оценени широк спектър отрицателни здравни въздействия – от рак на щитовидната жлеза до психически разстройства. Темата не е „затворена“: в края на април тази година тя отново е основно възпоминание за много неправителствени и правителствени организации. Включително за министерството на здравеопазването на такава далечна от случилото се страна като Канада.
Един от най-подробните прегледи на последиците от катастрофата в Чернобил е направен от Володимир Берковский и Михаил Балонов, учени от институтите по радиология в Киев и Санкт Петербург, и е представен на семинар на Агенцията по атомна енергетика на ОИСР през 2013 г., посветен на методологията за оценка на разходите, предизвикани от аварии в атомни централи.
Техният анализ е съсредоточен върху последиците в Беларус, Русия и Украйна. В обобщените от тях данни за замърсяванията в други страни картината за България е непълна. Например, представената от тях и други доклади карта на замърсяванията с цезий 137 за нашата страна е празна, макар към това време данните да са публикувани (и на английски) от български специалисти, Българското дружество по ендокринология и Националния център по радиобиология и радиационна защита.[vii]
Цената на катастрофата е оценена от Берковски и Балонов без пълно отчитане на последиците на здравеопазването. Проблемът с каузалността при подобни събития – независимо дали са атомни или просто промишлени аварии и замърсявания – не е тривиален.[viii]
Графиката тук показва годишната смъртност на 1 000 души население на най-засегнатите от Чорнобилската катастрофа страни от 1980 до 2023 г.
Без да е доказателство за причина и следствие, от нея се вижда значително (40-50%) увеличаване на смъртността след средата на 1980-те. За България показателят е по-висок от другите страни, 15 години след събитието е близък като стойности и динамика на най-засегнатите страни (Беларус, Русия и Украйна).
Пълна оценка на стопанската вреда?
Ако се остойностяват всички последици, икономическите щети от катастрофата са огромни. През 2016 г. Институтът за изследване на неравенствата в здравеопазването на планетата към Университета на Южна Калифорния публикува вероятно най-подробният преглед на тези последици, както са описани в наличните тогава изследвания.
30 години след аварията всички отчетени загуби и разходи за справяне със заболяванията възлизат на 700 млрд. щатски долара. Сумата е равна на 1% от глобалния БВП за 2014 г. (за когато са последните отчети). През същата година глобалните разходи за отбрана са 2.4% от БВП.[ix] Сметката обаче е непълна, понеже за много страни, включително България, липсват отчети, които да свързват разходите за здравеопазване с аварията. Сигурно е, че тези разходи са значително над разходите по извеждане от експлоатация и обезопасяване на ЧАЕЦ, включително защитата на взривения и другите реактори по време на войната на Русия срещу Украйна.[x]
Българският контекст: безопасност за 0.01 процента от населението
Направих опит да се запозная с колкото е възможно повече споделени в Интернет мнения и спомени по повод 40-та годишнината. Впечатлението ми е, че огромното мнозинство от тях са за лично преживяното и засегнати от радиацията роднини, приятели, съученици и колеги, и че те са повече от предишни годишнини от събитието.
Не мога да твърдя със сигурност, но ми се струва, че Интернет споделянията бяха в съществена степен предизвикани от многобройните разяснения на констатациите от археологията на моралната нищета на българските партийни и държавни „ръководители“ по време и след катастрофата от самия Димитър Вацов.
Неговата книга доказва, че бедствието Чернобил в България е от политическо и аморално естество. Тя предоставя на читателите най-пълния възможен в момента набор документални доказателства, записани спомени и тълкувания на случилото се от самия автор.
В нея те ще намерят 462 позовавания на документи. Не малка част от тях са изключително професионално добре подбран доказателствен материал по т.нар. „Чернобилско дело“ (Следствено дело №15/29-1-1990), завършило в средата на 1994 г. с окончателна присъда на господата Стоичков и Шиндеров.
Освен тях към основния текст са дадени над 400 обяснения на контексти, източници за международни сравнения и позовавания на широк кръг автори.
Цитирането на тези документи може да изгледа прекалено подробно. Но замисълът на автора очевидно е да предостави на своите читатели и вероятни бъдещи изследователи, независимо от предварителните им нагласи за властта и историята на НРБ, възможността сами да се ориентират и видят поразителните размери на бедствието. Включително като прочетат свидетелствата и оправданията на неговите причинители.
Изпълнението на този замисъл отнема на Димитър Вацов пет години.
Без да преразказвам съдържанието на „Българския Чернобил“ и без намеса в предполагаемите мисловни и емоционални сблъсъци на читателите, ще си позволя, както и дотук, да споделя някои собствени наблюдения и размисли, предизвикани от тази книга.
Аварийно всекидневие: „времето беше такова“
Определението „авария“ спрямо Чорнобилското бедствие тривиализира случилото се, а не го поставя в рамките на анализа на подобни събития с цел извличане на поуки, какъвто е случаят с посочените по-горе международни организации.
В комунистическа България авариите са всекидневие и заедно с катастрофите, те са „хроника на социалистическата индустриализация“, според сполучливото определение на Даниел Вачков (на когото Вацов няколкократно се позовава в „Българския Чернобил“). Нещастията или се премълчават и потулват, такава е практиката дори при смъртоносни катастрофи, каквото е опустошителното наводнение на Згориград поради скъсване на стената на хвостохранилището на мина Плакалница на 1 май 1966 г. По официални данни загиват 118 души, днес обаче се смята, че около 500 намират смъртта си на този ден и че ранените са приблизително 2 000. Четирима души са обвинени и през 1967 г. осъдени като виновни за катастрофата. Но след две години са помилвани от Политбюро на БКП по случай 25-годишния юбилей на 9.IХ.
Според изучените и анализирани в „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ на Вили Лилков архиви, за периода 1970-1973 г. в НРБ са регистрирани 253 941 трудови злополуки, от които 2 133 са с летален изход. Според архивните материали, реконструирани от Вачков само през 1959 г. от трудови злополуки са загубени почти 12.5 милиона работни дни. Тези загуби са повод не за рационализиране на производството и управлението, а за преследване на „врагове“ и „саботьори“ и пропагандно обругаване на „запада“.
През май 1959 г. в Държавния металургичен завод „Ленин“ в Перник рухва покривът на прокатния цех в момента, в който издигат знамето в чест на предсрочно свършената работа. Загиват седем, а 121 души остават инвалиди до края на живота си. Младият Георги Марков, командирован от Съюза на писателите, е свидетел на нещастието, описва го в роман и с Вили Цанков подготвят филмов сценарий. Романът е отхвърлен от издателство „Народна младеж“ през 1964 г. Издаден е 29 години след убийството на писателя. През 1990 г. Блага Димитрова ще сподели, че инженерът и писател Марков е разкрил „грешка не в конструкцията, а в системата“.
НРБ не е изключение. Литературата за подобни събития е необятна и изследванията по темата далеч не са завършени. Вероятно е все пак по-насилствената и сравнително късна (спрямо Централна Европа) индустриализация на България да е взела повече жертви и да е имала по-висока обществена цена.
Поставен в такъв контекст, взривът в ЧАЕЦ и управлението на последиците от него в България могат да изглеждат обикновени, типични и част от „такова беше времето“.
Времето наистина е „такова“ и управлението на обществения живот в НРБ е само частен случай на общ начин на устройство на властта и контрол върху икономиката и гражданството в целия лагер от полуостров Камчатка до провинция Ерфурт в Източна Германия. Местните политически пейзажи са различни, но подробностите се проявяват в културата на отделните страни и комунистите на власт в тях, при налагането на съветския модел,[xi] опитите за промяна на режима[xii] и при екстремни ситуации.
Катастрофата в Чорнобил е една от тези ситуации. Причините за нея са подобни на тези в останалите аварии. На тях ще се спра накратко по-долу.
Навсякъде в Източна Европа и СССР реакцията и последвалите действия на комунистическите власти са закъснели и половинчати. Но само в България през от април до края на лятото на 1986 г. и след това, тези действия са осъзната и нарочна заблуда на гражданството.
Демоцид и odium erga populum
Демоцид е убийството на човек или хора от правителство, включително геноцид, политически и масови убийства.[xiii]
Книгата на Димитър Вацов e документално и знаниево разкриване („археология“, реконструкция и обяснение) на доказателствата за демоцидийството – последователни, но разтеглени във времето действия на българските власти по време и след катастрофата в ЧАЕЦ.
Първата поредица такива действия е непосредствено по време и след събитието. И тяхната същност е последователно и повтарящо се укриване на информация.
Предполага се, че след по-малко от 48 часа след взрива, се е състояла среднощна среща на посланика на СССР в София с Тодор Живков. За нея има само едно свидетелство, което не е потвърдено от други източници.[xiv] Както може да се установи и от скорошни резюмета на съветското информационното покритие и сравнение на „новините“ за катастрофата, през първите месеци българските медии стриктно следват шаблоните и речника на съветските държавни средства да масова информация или – по-скоро – дезинформация. По случай 37-мата годишнина от аварията в ЧАЕЦ БТА публикува подробен материал, който показва какво и как е било съобщено на гражданите на НРБ.
Първата информация и по-нататъшните (на съвременен жаргон) „мероприятия“ на властта са подробно описани, документално представени и анализирани от Вацов за цялата 1986 г. Без да възпроизвеждам тук изключително интересните подробности, тези „мероприятия“ са следните:
- Отричане на каквито и да е замърсявания в България от катастрофата в продължение на десет дена;
- Неизпълнение на задълженията на Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели (КИАМЦ) да информира населението и да предприема мерки за неговата защита в случай на атомни аварии и радиоактивни замърсявания и други рискове, каквито задължения са вменени по закона за това използване, приет шест месеца преди събитието; на 1 май 1986 г. обратното на онова, което е установил, КИАЕМЦ оповестява, че „радиационната обстановка в страната е спокойна“ и че „не са регистрирани изменения от средните стойности на естествения радиационен фон“;[xv]
- Организация на манифестации из цялата страна по случай Деня на труда (в изключително неподходящи атмосферни условия, сега почти без изключение споменати във всички споделени в Интернет спомени с валидни морални упреци);
- На четвъртия ден обаче са взети мерки за осигуряване на незаразени с радиация храни, вода и напитки на всички семейства от Политбюро, ЦК на БКП и Министерски съвет, предмет на специална грижа от Управлението за безопасност и охрана (УБО);
- Частично признаване на „проблеми“ пред широката публика, за да бъде разпространена информация (противоречаща на всички доклади на наблюденията на замърсяванията и препоръки за предпазване на населението, изпратени от властите до онези, за които се грижи УБО), че след десетина дена проблемите, по някакъв чудесен начин, са се изпарили;
- Провеждане на следващите майски манифестации на ученици, младежи и преподаватели по случай 24-ти май;
- Без много шум същата „оценка“ на радиационната обстановка е използвана и за други публични изяви и манифестации през цялата година;
- Поддържане на същата дезинформация през цялото лято и есента на 1986 г. и организация на селскостопански бригади на студенти и ученици, пионерски и детски лагери плюс „военно обучение“ на учениците от Х клас;
- Запазване на привилегирования статут на обгрижваните от УБО през целия период;
- Приписване на отговорността за дезинформацията и манипулирането на общественото мнение на онези служители в държавни комитети, министерства и за наблюдение на екологичната и радиационната обстановка, които де факто (а в абстрактно-конституционен смисъл и де юре) не участват във вземането на решения;
- Поддържане канали за съобщение на решенията и свеждане на решенията отгоре надолу по начини, които не оставят документални среди.
Колко са децата и младежите на манифестации, бригади и лагери, колко са вероятно другите граждани, изложени на същите радиационни рискове – отговори на тези и други въпроси може да намерите в книгата.
Грижа да себе си
От икономика на политиката, от теорията на обществените избори е известно, че политиците на изборна длъжност или управляващите по някаква династична схема са хора като всички останали. Т.е. те се грижат първо за собствените си, а не за обществените интереси.
Онова, което е ясно за описания период, е, че през 1986 г. управляващите НРБ се грижат за себе си. Т.нар. „номенклатура“ обаче съзнателно принуждава, включително с дезинформация и пропаганда, всички останали да водят един вид нормален начин на живот по време на извънредна и непозната напълно като вредни здравни въздействия радиация. В същото време на номенклатурата й е безусловно ясно, че радиационната обстановка е безпрецедентно опасна за здравето на населението.
Това неглижиращо отношение спрямо опасностите за здравето на хората продължава и през 1987 г., когато заразената през пролетта и лятото след катастрофата реколта е пусната в хранителните вериги – от млякото за кърмачета, през кухнята на детските градини и училищата, до заводските и учрежденски столови до магазинната мрежа.
Това е Вторият Чорнобил, произведен в България с ключовото участие на обслужваната от УБО ръководна клика. Ако представителите на тази клика са имали някакъв човешки мотив, той може да е само анти-хуманен: недоверие и омраза към хората и народа (odium erga populum).
Според колегата Вацов става дума за 250 номенклатурни семейства, които той правилно характеризира като лишени от морал и хуманитарни инстинкти етически дебили.[xvi]
Йерархия на привилегиите и на защитата от радиация
Иначе казано, с отчитане на средния брой граждани в едно домакинство, установен от преброяването на населението от 1985 г., целенасочено (политически) защитени от вредните въздействия на радиацията са не повече от 0.01 жителите на НРБ. Това са хора от негражданското общество или представителите на нецивилизованото общество („uncivil society“), според точното, съвсем не метафорично определение на управляващата върхушка в комунистическите страни на Стивън Коткин и Ян Томаш Грос.[xvii]
Липсата на цивилизованост се доказва от широкия набор привилегии на това „висше“ общество на НРБ. Не докрай завършените мои опити за парична оценка на техните привилегии (от непосредствено високите възнаграждения до специалния достъп на стоки и услуги, затворени за населението здравни и почивни заведения и резиденции) винаги са показвали в парично изражение повече от 100 пъти по-високи доходи на нецивилизованата комунистическа върхушка спрямо средните доходи на населението. Тази сметка не е пълна: в нея не са включени средства на населението за издръжка и устойчивост на привилегиите, нито пък по-добрите възможности за личностно развитие, също финансирани от гражданското общество.
Връщайки се към археологията на моралната нищета, описана от Димитър Вацов, изглежда важно да бъде описана йерархията на радиационната защита.
Вероятно е, че УБО-прислугата на номенклатурата, знаейки поради изпълнение на служебен дълг какви са мероприятията по защита, също е взела възможните предпазни мерки за защита на себе си, членовете на собствените си семействата и тези на приятели и по-далечни роднини. Това те са могли да правят и като крадат от безвредната продукция на стопанствата за изхранване на номенклатурната „каста“, и като съветват непосредственото си обкръжение какви мерки може да предприема дори при липса на достъп до продукция от обезопасени стопанства. Делът на тези неявно облагодетелствани от политиката на НРБ по повод Чорнобил през 1986 и 1987 г. в населението на страната е 0.04-0.06%.
Най-подробното изследване на ролята на Комитета за държавна сигурност (КДС) е дело на Момчил Методиев. Неговата книга „Машина за легитимност: ролата на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (София, ИИБМ и Сиела, 2008) е достъпна в Интернет-страницата на Института. Димитър Вацов няколкократно се позовава на тази книга, както и на съдействието, оказано му от членовете на Експертния съвет на Института.[xviii] На страница 213 са приведени документални свидетелства за броя служители на КДС (част от който е и УБО).
Отчитането на тази категория в йерархията на защита се налага включително защото част от сътрудниците на ДС имат задължението да събират информация за случващото се в света, Западна Европа и Северна Америка. През 1950-те обикновените граждани са били изпращани в лагера „Белене“, защото са слушали или за които има донос, че са слушали западни радиостанции.[xix] КДС сътрудниците обаче легитимно са разполагали с информация за развитията след катастрофата в ЧАЕЦ и начините за възможно предпазване вредните въздействия на радиацията. Включвайки установените от Методиев 6 200 – 6 300 сътрудници в сметката, някаква информация какво могат сами да сторят, за да се предпазят себе си и свои близки са разполагали 0.28-0.35% от населението.
Ако към предпазените от УБО 200-250 семейства, добавим семействата на всички членовете и кандидат-членове на ЦК на БКП, чийто конгрес работи три седмици преди катастрофата, положението не се променя съществено. Тези хора, част от тях задължително обгрижени от УБО, са 330-340 – незначителен процент от населението. Ако са били в приятелски отношения с други семейства, може да се предположи, че приблизително 3 000 души (0.03% от населението) са имали някаква информация за опасностите и са могли да вземат мерки.
Сумирайки, се получава, че не повече от 0.5 на сто от жителите на страната са били по някакъв начин предупредени полуофициално и са могли в някаква степен да се предпазят.
Както ще забележат читателите на „Българския Чернобил“ тази равносметка за получилите информация за евентуална самозащита от последиците от радиоактивните замърсявания през 1986-1987 г. не е съвсем пълна.
Димитър Вацов отделя специално внимание на обстоятелството, че ръководството на армията, включително министърът и член на Политбюро на ЦК на БКП, разпореждат наблюдение на радиационните замърсявания, поръчват и прилагат мерки за защита на личния състав.
Хората, които изпълняват тази задача са известни, някои от тях познавам лично от 1988 година и са сред основните експерти на комисията, която имах честта да ръководя във ВНС. Един от тях завършва кариерата си като министър на околната среда и по-късно е управител на Фонда за опазване околната среда, финансиран със сделки от типа „дълг срещу опазване на околната среда“.[xx] През 1990 г. те са част от групата експерти, които разкриват цялата налична информация за Чорнобилската трагедия и стореното от управляващата каста през 1986-1987 т., и са свидетели по делото срещу господата Шиндеров и Стоичков.
Димитър Вацов специално отбелязва заслугата на ръководството на министъра и неговите подчинени, че не засекретяват данните от наблюденията и списъка предложени мерки, както това правят „висшите държавни и партийни ръководители“, началниците на споменатите държавни органи, включително КИАЕМЦ, УБО и други.
През 1986 г. личният състав на армията е приблизително 150 хиляди души под пагон. Това прави 1.7% от населението. Не е възможно днес да знаем дали и колко военнослужещи са предприели всички възможни предпазни мерки. Но е ясно, че началниците са направили опит да ги предпазят.
Последиците за гражданите на нова България
Двоумях се дали да използвам термините „демоцид“ и „омраза към народа“ в този преразказ на „Българския Чернобил“. Но събитията, документите и данните, представени и коментирани от автора на книгата, не оставят място за политически коректни оценки.
Ако 0.01% от гражданите са запазени от въздействия на радиацията най-пълно и последователно, а още 0.5-1.7% имат шанс да се възползвали от онова, което се е знаело и предприемало по този повод, за останалите единственият източник на информация са достъпните, но заглушавани, чуждестранни радиостанции.
Според една оценка на броя на тези хора, направена от рано напусналата този свят колега от СУ, Мария Дееничина, в края на 1970-те – началото на 1980-те години около или малко над един милион граждани на НРБ следят предаванията на такива радиостанции. И се интересуват предимно от новини. Вероятно защото по-дългите предавания се заглушават.
Ако предположим, че тази 1/9 от населението се е самоинформирала през първите месеци след катастрофата за радиационната обстановка в страната и за възможните мерки за самозащита, не е ясно следното.
- Колко от тези хора са си позволили да не изпратят своите деца и студенти на лагери и бригади или сами са взели такива решение. Броят на децата на лагери и бригади, участници в манифестации и Софийския маратон при силно радиоактивно замърсяване е по-голям от максимално възможния брой на гражданите на НРБ, които са били информирани за рисковете.
- Дори и да са били наясно с обстановката през пролетта-лятото на 1986 г., не е имало никакви източници, които да информират хората за катастрофата със заразените храни вкарани почти 100% в диета на животните и хората в България. Материалите, публикувани в книгата, доказват, че замърсяванията са в пъти над нормите
- Ако случайно някой е имал представа за подробно разгледаните от Вацов решения[xxi] на властите за използване на заразените с цезий 134 и 137 храни – от билки и фуражи до мляко и млечни продукти, месо и месни продукти, плодове, зеленчуци, брашно и детски храни – какви са били възможностите за алтернативни доставки на незаразени или по-малко заразени храни: очевидно почти никакви.
В резултат на омразата към народа, гражданите с увреждания на щитовидната жлеза са от два до шест и над шест пъти по-често от войниците. НРБ е на осмо място в света по заразена от катастрофата площ. Но на първо място в света по съдържание на цезий 137 в човешкото тяло.[xxii] Измереното съдържание в Южна България е по-високо отколкото в съседната на катастрофата Брянска област на Съветския съюз. Не подлежи на съмнение, че тези количества са проникнали в тялото на гражданите на България с храните. И останали там до края на живота им. Една от статистическите екстраполации през 2016 г. показва, че, според замервания от 1998 г., е вероятно 10-кратно увеличение на карцином на щитовидната жлеза при деца. Тези и други данни са представени и анализирани в глава 11 от книгата. Там Димитър Вацов формулира и въпросите за здравните последици от Чорнобил, на които засега няма отговор.
В тази обстановка тези, които изпращат децата на манифестации, лагери и бригади са онези, за които УБО се грижи да пият само незаразени вода и мляко и през цялата следваща година се радват на доставката на чисти храни.
Проблемът с обясненията на Българския Чорнобил
Отвъд анализа на всички известни факти и документи за политиката на властите в НРБ по време и след Чорнобилското бедствие, основна тема на книгата на колегата Вацов е обяснението и моралната оценка на тази политика.
От 1920-те години е известно, че обещанието за равенство на октомврийската революция в Русия и всички подобни на съветския режими, наложени в Европа и света първоначално от СССР, а след това до голяма степен и от коалицията страни от СИВ и Варшавския договор, винаги резултират в диктатури на малка клика приближени на водачите на тези обществени промени.
Историята на НРБ, под общата редакция на Ивайло Знеполски (София, ИИБ и Сиела, 2008), доказва, заедно с много други исторически изследвания, на малка част от които се позовавам в тази рецензия, реконструиращи процеса на подобен „преход“ в България. Добре е известна и проследена вертикалната организация на диктатурата на една партия.
Йерархизацията на защитата по време и след катастрофата в ЧАЕЦ, бегло описана по-горе, е само на пръв поглед моментен феномен. Под нея, под вожда, кликата, обслужващия персонал (УБО и пр.) се спускат „Властовите структури на БКП 1944 – 1989 г.“. Разгръща се уредба на привилегиите, може би най-известна с уредбата на привилегиите, включително пенсиите, на т.нар. активни борци като бенефициенти на обещаното равенство, „борците“, които са може би най-известната компактна и разширяваща се подгрупа на нецивилизованото общество.
Йерахия на сикофанти. На двулични ласкатели в очакване на привилегии и подаяния. Една от последните глави от „Дългата нощ на комунизма в България“ на Георги Фотев (София, Изток-запад, 2008) описва нелогичните антиципации на много обществени слоеве от властта на БКП, като основа на продължителното присъствие в съвременната ни история.
Страхът от бунт на сикофантите у обитаващите върха на тази пирамида изглежда типичен, ако си спомним действията на властите в ГДР и първоначално СССР. Онези на върха знаят, че тя вече толкова и не само на сила, но и на организирана донякъде стихийно корупция и организирана престъпност отгоре надолу.
Страхът в България сигурно се подсилва и от настроенията, породени от привидно успешно приключилото насилствено преименуване на българските турци през 1984-1985 г. За да е гарантиран този „успех“, властите отварят повторно лагера на остров Персин. Не ми е известно да има друг възстановен концлагер в цяла Източна (без СССР) след 1968 г. И там са въдворени водачите на турската общност. Икономическите последици от този „успех“ са стопанска трагедия, реконструирана в подробности от Румен Аврамов в „Икономика на възродителния процес“ (София, ИИБМ и Рива, 2005).
Икономическите причини на катастрофата също са добре описани. Тя е бедствие предизвикано от централното планиране, не от човешки грешки. Освен примитивното изпълнение на реактори от този тип в СССР, особено съществени са следните фундаментални фактори: липса на нормални цени, задлъжнялост и изолираност на икономиката и същата йерархична антиципация на награди и стимули в условията на икономика на дефицитите. И това е съпроводено от промишлени аварии, смърт на работното място и упадък на жизнената и околната среда. Икономиката на дефицитите на НРБ е една от причините за второто бедствие от 1987 г. Към това време фалитът по външни дългове вече е напълно сигурен, а самите дългове са взети за изпълнение на непазарна индустриална политика и за финансиране на текущо потребление, чиято функция е подкупи на общественото мнение и гарантира спокойствието на управляващите. По този повод също има изчерпателни изследвания. Но същата „логика“ на държавните дългове се пропагандира и през 2026 г.
За информираността на населението ХIII конгрес на БСП взима важно решение именно през април 1986 г., когато е постановено, че съветските „преустройство“ и „гласност“ не са актуални за НРБ. По същото време почти всички днес бивши комунистически страни членки на ЕС, вече са престанали да заглушават предаванията на западни радиостанции; от средата на 1986 г. това не прави и Кремъл, в България тази практика е прекратена през март 1989 г. На това отгоре същият конгрес вдъхновява правителството през октомври същата година да приеме известното и иронично тълкувано Постановление за самозадоволяването. Всяка информация за радиационната обстановка и радиоактивните замърсявания би изисквала отпадане на тази „алтернативна“ на упадъка на селското стопанство политика. А, както се казва в чл. 2 на постановлението „задоволяването на потребностите на населението с всички видове зеленчуци и плодове, с месо, мляко, яйца и други селскостопански продукти е първостепенно задължение на народните съвети, на бригадите в селското стопанство, на аграрно-промишлените комплекси, другите селскостопански и кооперативни организации и на другите организации, които извършват селскостопанска дейност.“ На това отгоре най-съществената работна сила в селското стопанство на НРБ са турците…
От гледище на всичко, което тук се опитвам да си спомня и възпроизведа като контекст, триумфът на злото и безнадеждната съдба за праведните и невинните вследствие на политиката на БКП след катастрофата в ЧАЕЦ е почти закономерен и напълно тривиален.
Но това твърдение само по себе си препраща към обяснения от типа „такова беше времето“.
Може би най-фундаменталният принос на реконструкцията на трагедията от Димитър Вацов е анатомията на злонамереността на нецивилизованото общество на НРБ. Някои елементи в тази реконструкция препращат към командните практики на Хитлер при „решаването“ на еврейския въпрос: устни заповеди и по възможност никакви документални следи. Покъртително е проследяването в книгата на начина, по който това се случва в наглед цивилизована България. В това си усилие Вацов привлича на помощ Хана Аренд, Мишел Фуко, Вацлав Хавел, Желю Желев и Ивайло Знеполски. Но това изброяване не е пълно.
Наистина ми се струва, че точни определения на мотивите са омразата към народа и демоцидийство по Румел за резултата.
Особеното обаче на българският сценарий на Чорнобилската трагедия е, че, от една страна, има поредица лични аморални решения на облагодетелстваните от пирамидата на властта при практически напълно постижим, макар и с известни усилия, достъп до информация от страна на праведните и невинните, а от друга, фаталните последици от тези решения не са моментно лишаване от живот, а разтеглено във времето здравно страдание на потърпевшите.
Има и трети елемент на трагедията: борбата на доброто със злото, опитите на хора от БАН, СУ и армейските служби да се противопоставят на лишаването на потенциално потърпевшите от информация за замърсяванията и достъпните начини обикновените граждани сами да се предпазят от рисковете. Следвайки примера на Александър Дюма – баща, Димитър Вацов нарича тези поборници на доброто „мускетари“.
Присъствието на такива хора е основанието на автора да реконструира историята на последиците от катастрофата без криворазбрана политическа и академична коректност. Подходът му е съзнателно ad hominem, назовава виновниците за демоцида поименно и проследява ролите в зависимост от мястото им йерархията на държавата НРБ.
В рецензиите на книги е прието да се сочи в какво се състои тяхната актуалност.
„Българският Чернобил“ показва как не трябва да се управлява България и какви са опасностите от липса на доверие на управляващите към техните избиратели.
[i] На украински наименованието на града е „Чорнобил“.
[ii] Димитър Вацов. Българският Чернобил. Археология на моралната нищета. София, Институт за изследване на близкото минало, НБУ и СИЕЛА, 2026, 544 страници. Авторът разказва съдържанието на книгата и споделя личните си причини да изследва, опише, разтълкува и публикува всичко известно за „българския Чернобил“ в предаването на Генка Шекерова и Миролюба Бенатова „Дневен ред“ на 9-ти април т.г. Към часа на публикацията на тази рецензия епизодът е видят от 120 хиляди души. Изданието става повод за голяма и добре посетена международна конференция, проведена в университета на 17 и 18 април т.г.
[iii] Благодарение на неговите усилия и чуждестранните медии научават за Българския Чернобил онова, което дори у нас знаеха малцина, а мнозинството дълго време не се интересуваше или бе забравило.
[iv] Подобно на властите в България, правителството на ГДР в продължение на 10-11 дена не информира официално населението. Хората обаче научават за бедствието от новинарските емисия на Западна Германия и следи развитието на замърсяванията от съобщенията на тамошните радио и телевизии. Изток официалните медии критикуват „паническата реакция на събитията“ във ФРГ. През април 2006 г. Spiegel описва като цензура следните действия на правителството в Източен Берлин: то е едно от първите в Европа, което публикува таблици с нивата на радиоактивност на въздуха; но ги тълкува като „стабилизирали сена ниско равнище“ и не дава информация какви са били нивата преди аварията; освен това на хората не е съобщено, че валежите в източната провинция Саксония-Анхалт са замърсили земята до степен, че някои проби от мляко за бебета показват нива на радиация до 700% над нормата; политици от източните провинции на обединена Германия определят това поведение на властите като „целенасочено отравяне на населението с радиация“.
[v] По лични стечения на обстоятелствата следях развитието на ситуацията след 28-ми април 1986 г., през 1987 г. публикувах – в неизбежен езопов, но вре пак разбираем стил – сравнение на правителствените реакции в различни политически системи, като взех за пример аварията в Three Mile Island Nuclear Generation Station в Пенсилвания и АЕЦ Чорнобил, при разработването на становища (по законодателството у нас и проекта „АЕЦ Белене“, включително като член на експертната група БАН за оценка на проекта) и материали за движение „Екогласност“ през 1988-1989 г. продължих да събирам информация за България, а като председател на комисията по опазване на околната среда във ВНС бях информиран за хода на делото срещу господата Шиндеров и Стоичков и се срещах с някои от положителните герои в книгата на колегата Вацов, използвах техните знания в работата си като народен представител и запазих приятелски отношения с тях след като напуснах активната политика. (За това какво е значението на 26 април 1986 г. за моето интелектуално развитие и политически пристрастия съм писал в една кратка своя автобиография в края на 2023 г.)
[vi] През 2012 г. референдум спира изграждането на втора атомна централа (по проект на Hitachi) в Литва. В момента „Игналина“ е популярна туристическа дестинация, там, поради абсолютната идентичност на съоръжения, е филмът „Чернобил“ на НВО.
[vii] Публикациите на Нина Чобанова и нейните съавтори дават подробна информация за заболяванията след катастрофата.
[viii] В късната пролет на 1991 г. бяха готови анализите на здравните последици от замърсяванията от КЦМ „Димитър Благоев“ (сега КЦМ Груп), поръчани от комисията по опазване на околната среда VII Велико народно събрание. В обсъждането на докладите на експертите (около 20 най-авторитетни учени) участваха 30 народни представители и приблизително толкова деятели на екологични организации. Архивът на комисията е загубен. Въпреки въпросите и настояванията на неправителствените организации и народните представители, експертите не можеха да намерят пряка връзка между замърсявания на подпочвените води и въздуха в Пловдивска област, родопски общини в близост до КЦМ и Горнотракийската долина и заболяванията в региона. През април същата година с вече бившите народни представители от Пловдив Иван Костов и Александър Томов посетих комбината и получихме ясна представа за неговите финансови отчети за предишните десет години. Сравнявайки ги докладите на здравните и екологични експерти се оказа възможно да се проследи причинно-следствената връзка между „индустриалната политика“ на БСП и замърсяванията. Картината се оказа тривиална: през 1980-те години от КЦМ (и всички предприятия на цветната металургия) се изземва финансов ресурс в размер, който не позволява поддържането и изграждането на извикваните по закон пречиствателни съоръжения, докато същият ресурс се пренасочва за развитие други отрасли, считани тогава от БКП за приоритетни. Решението на проблема със замърсявания от КЦМ се оказа просто и бе приложено от правителството на Димитър Попов (министрите Иван Пушкаров и Димитър Воденичаров): три постановления на Министерски съвет (за либерализация на цените, автономност на предприятията намаляване бюджетните разходи) позволиха на предприятията, в зависимост от пазарните условия и реализацията на своята продукция, да посрещат разходите за опазване на околната среда. През 1995 г. КЦМ вече е даден за пример от Световната банка като предприятие с драстично намаляване на замърсяванията и през следващите години получава кредити и субсидии от от най-екологично строгите организации и банки в света и България.
[ix] През 2014 г. тези разходи нарастват с 0.4% поради завземането на Крим от Русия.
[x] Аргументът на авторите е че тези разходи „обхващат цял живот и евентуално достигат дори до следващото поколение“, като в същото време „невропсихологичните ефекти, като депресията, са сред най-разпространените и скъпи дългосрочни последици.“
[xi] Във всички страни от Източна Европа (без ГДР) е налице силна политическа опозиция срещу този модел през 1944-1948 г. Известни са поне петнадесет стихийно възникнали движения на въоръжена съпротива срещу него, подобни на българските Горяни.
[xii] Някои от тези движения могат да се тълкуват днес като националистически, но най-общо те са израз на дълбоко обществено недоволство. То е видно от работническия и гражданския бунт в Източна Германия през юни 1953 г. Копнежът за демокрация и реформи е в основата на въоръженото въстание в Унгария (октомври 1956 г.), студентските протести срещу режим на тока в Прага от края на 1967 г., прераснали в плахи стъпки към промяна на комунистическата уредба в Чехословакия (през пролетта на 1968 г.), задушени от Варшавския договор през лятото на същата година и повтарящите се вълнения в Полша (1956, 1970, 1976, 1980 г.). В другите страни и в СССР недоволството и копнежите са подобни
[xiii] Терминът е въведен от Рудолф Румел през 1994 г. в глава II на неговата книга „Смърт чрез правителство“. За Румел необходимото и достатъчно свидетелство на „демоцид“ е това да е акт или поредица действия за „умишленото убийство от страна на правителството на невъоръжен човек или хора.“ След като посочва разграничаването на това понятие от „геноцид“, Румел продължава: „демоцидът не се ограничава до компонента на убийството на геноцида, нито до политицид, масово убийство или клане, или терор“, а „включва всички тях, както и това, което те изключват, стига такова убийство да е целенасочен акт, политика, процес или институция на управление“. На друго място давам възможните обяснения на увяхваща памет за демоцидийството през ХХ век.
[xiv] На „начало“ от действията на властта в НРБ бе посветена част от доклада на Момчил Методиев на международната конференция “The Radioactive Decay of the Iron Curtain: Re-Examination of the Chernobyl Catastrophe in Comparative Perspective” (17-18 април т.г., НБУ).
[xv] Ден преди това БТА е изпратила на около триста адресата информация за това каква е радиационната обстановка и предприетите мерки за защита на населението в страните от Европа, включително Балканите. Димитър Вацов привежда откъси от тези поверителни съобщения.
[xvi] По-долу описвам теоретическата призма, която Вацов използва за охарактеризирането на бенефициентите на УБО. Тук следва да спомена само, че техният брой може да е по-малък. Един от добрите биографи на Тодор Живков и създател на Интернет портала „ДЕСЕБГ“, Христо Христов и началникът на УБО от онзи период говорят за около 200 бенефициенти на УБО.
[xvii] Виж: Stephen Kotkin, The Uncivil Society: 1989 and the Implosion of the Communist Establishment, New York, Modern Library Chronicles, 2009. Колкото и точно да е определението, основната теза на книгата, популярна и в други тълкувания на събитията от 1989 г., че не гражданското общество, а нецивилизованата върхушка в страните от Варшавския договор се е саморазрушила, не е издържа на критиката.
От една страна, в икономика на политиката отдавна е установено (най-подробно от Гордън Тълок в Автокрацията, 1987), че социалната промяна в условията на авторитарни и деспотични устройства на държавата, независимо дали са абсолютни монархии или просто републикански диктатури, почти винаги се осъществяват от най-близкото обкръжение на диктатора. Причините са очевидни: а) изкривяване на представата за света, която се гради върху „изгодна“ информация, предоставена от бенефициентите на режима и б) усилията за превенция на бунт от страна на диктатора са насочени и често ефективни спрямо опонентите и очакваните врагове на режима, но не могат да са ефективни спрямо собственото обкръжение. Както показва Пиер Лемю за читателите на ИЖ, същите закономерности важат и за диктатурата и войната на Путин.
От друга страна, съпротивата срещу комунистическите диктатури започва със самото им въвеждане и унищожаването и подтисничеството поколения несъгласни не могат да се справят с изначалната и стопанска неефективност тези диктатури и разрастващата се културна опозиция на несъгласните с тях. Някои свидетелства за тези процеси са събрани от мен в анализа на ролята на „поколението 1968 година“ за присъединяването на европейските бивши комунистически страни към НАТО и ЕС.
[xviii] Момчил Методиев представи на споменатата по-горе конференция ролята на КДС след Чорнобил, чиято публикация предстои. Членове на този съвет са Галина Гончарова, Георги Господинов, Даниел Вачков, Даниела Колева, Иван Еленков, Лилия Топузова, самият Методиев, Мартин Иванов, Михаил Груев и Райна Гаврилова.
[xix] Изследвайки архивите за лагера „Белене“, миналата седмица сътрудници на Софийска платформа откриха казус с човек въдворен там, защото „слушал“ радио Ню Йорк (което очевидно е технически невъзможно).
[xx] Първоначалните средства идват от опрощаване на дълг към Япония, като изискването е средствата да бъдат инвестирани в консервация на мината за добив на уран в село Бухово.
[xxi] Един от най-разпространените правителствени подходи за „справяне“ със замърсяванията на храни е чувствително намаляване на нормите за замърсяване.
[xxii] В следствие на неразумни политики през 2021 г. България се класира на едно първите места в света по извънредна смъртност.
