На 4 юли 2026 г. се навършиха 250 години от началото на Американската революция с приемането на Декларацията за независимост. Малко известен факт обаче е, че Американската революция има дълбоки германски корени, които се простират далеч назад във времето.*
Още през 98 г. сл. Хр. римският историк Тацит описва самоуправлението на германските племена. То се основава на два принципа – управление със съгласието на народа и правото на съпротива срещу властта. Решенията се вземали от народни събрания. Кралят или вождът на германско племе трябвало да убеждава, а не да заповядва, освен по време на война. Така например, когато германският мисионер Ансгар (801–865) през 852 г. се опитал да покръсти шведите, кралят му обяснил, че върховната власт по обществените дела принадлежи на народа. Затова Ансгар трябвало да изложи своите доводи пред народното събрание в Бирка, в Централна Швеция.
В северните страни кралете били избирани и понякога сваляни от народните събрания, както пише исландският летописец Снори Стурлусон (1179–1241) в своята история на норвежките крале. Една от тези страни – Исландия – дори съществувала без крал от 930 до 1262 г., управлявана единствено от закона.
Англосаксонският Уитан и скандинавските съсловни събрания
Англосаксонците, които завладяват Англия през V век след римското владичество, пренасят със себе си германските принципи на управление. Първият крал на обединена Англия, Етелстан (894–939), управлявал с помощта на съвет от мъдреци, наречен уитан (Witan), както и неговите наследници.
През 1066 г. обаче норманите завладяват Англия, премахват уитана и установяват феодалната система. През следващите два века са направени множество опити да бъде отхвърлено т.нар. „норманско иго“. Един от най-значимите е приемането през 1215 г. на Великата харта на свободите (Magna Carta), която значително ограничава властта на краля и разширява закрилата на закона върху всички поданици.
В Дания кралят е принуден да подпише подобна харта през 1282 г., а същото се изисква и от неговите наследници. От 1319 г. нататък и шведските крале трябва да приемат подобни ограничения.
Междувременно през 1265 г. благородникът Симон дьо Монфор свиква първия английски парламент. По същество това представлява възстановяване на уитана, а не създаване на нова институция, като съществената разлика е, че членовете му вече се избират пряко. Постепенно парламентът започва да заседава в две камари – Камарата на лордовете и Камарата на общините.
В Дания и Швеция кралят бил длъжен да споделя властта си със съсловно събрание (Диета), в което в Швеция били представени дори свободните селяни.
Договорната теория за държавното управление
Докато в Швеция и Дания кралете успяват за известно време да установят абсолютна власт, в Англия Камарата на общините побеждава крал Чарлз I и през 1649 г. го осъжда на смърт чрез обезглавяване. По време на процеса председателят на съда Джон Брадшоу заявява на краля:
„Съществува договор и споразумение между краля и неговия народ; Вие сте положили клетва и, несъмнено, господарю, това задължение е взаимно.“
Когато синът на Чарлз I – Джеймс II – се опитва да установи абсолютна власт, Камарата на общините го сваля от престола през 1688 г., защото е направил опит „да подкопае държавното устройство на кралството, като наруши първоначалния договор между краля и народа“.
Година по-късно философът Джон Лок защитава Славната революция в своя труд „Два трактата за управлението“, използвайки именно договорната теория за държавата.
В парламента постепенно се оформят две политически партии – вигите, които подкрепят революцията от 1688 г., и роялистите тори.
От другата страна на Ламанша френският философ барон Монтескьо (1689–1755) се възхищава на свободата, с която се ползват англичаните. Според него било достатъчно човек да прочете Тацит, за да разбере, че англичаните са наследили своята забележителна система на народно представително управление от германските гори.
На свой ред идеите на Лок и Монтескьо вдъхновяват американските революционери от 1776 г., които изрично заявяват, че не създават ново общество, а възстановяват и разширяват древните свободи.
Както се изразява Томас Джеферсън:
„Винаги ми се е струвало, че разликата между английския виг и английския тори е следната: вигът извежда своите права от англосаксонския източник, а торито – от норманския.“
*Текстът на Ханес Гисурарсон е за изданието The Conservative
