Намесата на валутния пазар — действия, чрез които паричните власти се опитват да влияят върху обменния курс на своите валути — отново се завръщат в инструментариума на водещите световни икономически сили. Китай отдавна управлява своята валута, за да предотврати нейното поскъпване, което той смята за нежелателно. Съединените щати също това лято отново прибегнаха до интервенции на валутните пазари като геополитически инструмент, както редовно са го правили до 90-те години, изтъква Ерик Моне, икономист и историк, преподанател във Висшето училище по икономика в Париж, в анализ за изданието alternatives-economiques.fr
Европа не може да се откаже от разработването на стратегия в тази област — не защото би трябвало да манипулира курса на еврото, а защото в институционално отношение тя остава недостатъчно подготвена за свят, в който други сили все по-често мобилизират валутните курсове в служба на своите икономически и стратегически цели.
На 31 юли Вашингтон се присъедини към усилията на Токио в подкрепа на йената. Япония осигури по-голямата част от финансовите средства, докато американският принос беше по-скромен, но значим в политическо отношение. Американското участие се изразяваше в продажба на евро срещу покупка на йени, за да се подкрепи курсът на японската валута. За Съединените щати това означаваше избягване на опасността Япония да продава американски доржавни облигации в долари, за да подкрепи собствената си валута. Ставаше дума за решение на Министерството на финансите на САЩ, тоест на американското правителство, а не за промяна в паричната политика на Федералния резерв, централната банка на Съединените щати. Министерството на финансите на САЩ може да извършва подобни интервенции чрез своя Фонд за стабилизиране на валутния курс (Exchange Stabilization Fund).
Това разграничение е важно, тъй като политиката на въздействие върху валутния курс и паричната политика могат да вървят в обратни посоки. Интересите на двете институции не е задължително да съвпадат, откъдето и необходимостта, поне по принцип, от съгласуване. Американското правителство може да желае по-силна йена, за да ограничи хаотичните движения на капитали, да намали напрежението върху доходността на американските облигации или да подкрепи стратегически съюзник.
Но слабостта на йената до голяма степен отразява разликата в лихвените проценти между Япония и Съединените щати. Подкрепянето на японската валута чрез интервенции, докато американската парична политика предлага висока доходност, означава да се лекува симптом, който отчасти е породен именно от посоката на провежданата парична политика.
Последиците не се ограничават нито до Япония, нито до геополитиката. Продажбата на евро срещу покупка на йени влияе пряко върху обменния курс на еврото. Освен това продажбите от страна на Япония, реални или само очаквани, на американски държавни облигации могат да доведат до промени в доходността в Съединените щати, а тези движения бързо се пренасят и върху европейските пазари на облигации.
Колебанията на валутите също така променят цените на вносните стоки в еврозоната, нейната конкурентоспособност и в крайна сметка инфлацията в нея. Затова Европейската централна банка (ЕЦБ) трябва да включва чуждестранните валутни интервенции в своя анализ при определянето на паричната политика, дори когато не е била нито консултирана, нито предварително уведомена за тях.
Институционална празнота в ЕС
Досега Европа никога не е създавала истинска политика по отношение на валутния курс. Съгласно член 127, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) провеждането на валутни операции е сред задачите на Евросистемата и Европейската централна банка (ЕЦБ). Но политическата власт се намира на друго място.
Член 219 от ДФЕС предвижда, че Съветът на ЕС, който обединява министрите на държавите членки, може да сключва формални споразумения за създаване на система за въздействие върху валутния курс. При липса на такава система той може да определя „общите насоки на обменната политика“ по препоръка на Европейската комисия или на ЕЦБ. Но ЕЦБ трябва да бъде консултирана, а всяко подобно споразумение трябва да е съобразено с основната ѝ цел — поддържането на стабилността на цените. Европейският съюз не разполага със собствен фонд за стабилизиране на валутния курс. Следователно всяка реална интервенция на валутния пазар задължително ще трябва да мине през ЕЦБ.
Никога досега ЕС не е приемал някакво споразумение или общи насоки в това отношение. При тази институционална празнота ЕЦБ запазва възможността да се намесва самостоятелно или съвместно с други централни банки. Но наличието на възможност не означава наличие на стратегия, а една правна възможност сама по себе си не осигурява демократична легитимност.
Досега в своята история ЕЦБ се е намесвала само два пъти: първия път — за да подкрепи новосъздаденото евро през 2000 г., а втория — в рамките на координирана международна операция, проведена след земетресението и цунамито в Япония през март 2011 г. Тази операция обаче беше изрично одобрена от финансовите министри и управителите на централните банки на страните от Г-7.
Една намеса не означава определяне на целеви обменен курс, нито сключване на валутно споразумение. Тя също така не може трайно да неутрализира основните парични, бюджетни и търговски фактори, които определят движението на валутата.
Но тя може да смекчи хаотичните движения на пазара, да посочи целите на икономическата политика и да спечели време, особено когато тя е съгласувана.
Следователно Европа би трябвало предварително да определи обстоятелствата, които биха могли да оправдаят една намеса, легитимните цели, които тя би могла да преследва, както и механизмите за съгласуване между Съвета, Комисията и ЕЦБ.
Институционна непълнота, която нече се превъща в опасност
Този въпрос се вписва също така и в по-широкия дебат за международната роля на еврото. ЕЦБ не може сама да интернационализира единната валута. Европа се нуждае от политически импулс и от по-голямо предлагане на общи, ликвидни и високо оценени дългови ценни книжа: европейски сигурен актив, способен да съперничи на американските държавни облигации. Самата ЕЦБ вече признава, че ролята на еврото като резервна валута е ограничена от недостатъчното и фрагментирано предлагане на такива активи.
Контрастът е също толкова очевиден, що се отнася до суап линиите (заемите) между централните банки. Съединените щати и Китай са изградили широки мрежи, които осигуряват на чуждестранните централни банки достъп до техните валути, като същевременно служат на по-широки стратегически цели. Европа остава значително по-предпазлива: достъпът до механизмите за осигуряване на ликвидност на ЕЦБ е по-ограничен и е подчинен на повече условия.
Подобна мрежа от заеми между централните банки не може да се разглежда просто като инструмент на паричната политика; тя неизбежно има геополитически и бюджетни последици. Затова ЕЦБ има основание да се колебае дали да се ангажира в тази област без твърда политическа подкрепа от европейските законодателни и изпълнителни институции. Но да се смята, че една голяма централна банка може да остане встрани от свят, който все повече се оформя от суап линиите и валутните интервенции, би било илюзия. Една действително независима и демократично легитимна централна банка може да действа в тази сфера само въз основа на ясен мандат и в тясна координация с останалите направления на икономическата и външната политика.
Съединените щати разполагат едновременно с орган, отговарящ за валутния курс, и с широк пазар на държавен дълг. Европа притежава световна валута, но няма нито ясно формулирана доктрина по отношение на валутния курс, нито общ сигурен актив, съпоставим с американските държавни ценни книжа.
В един по-интервенционистки и по-геополитически ориентиран паричен ред тази институционална непълнота се превръща в опасност. Съветът и Комисията трябва да запълнят тази празнина, преди следващата криза да принуди ЕЦБ да импровизира.
