Историята на една икономика е история на дълговите й вълни. Циклите на натрупване и погасяване на дълг маркират общите ритми на икономическия живот. През „българския“ 20 век тези ритми ясно са очертани.
До 1912 година икономиката „преработва“ дълг, койт – при други равни условия, е в състояние да погаси. Тя редовно трансформира вътрешните фискални дефицити във външен дълг. Едва смущенията във външната конюнктура и загубата на контрол над държавните финанси предизвикват засечка в този механизъм и остра финансово-парична криза в страната.
Пробивът в системата идва от начина на финансиране на участието в Първата световна война, който пряко обвързва паричната емисия на БНБ с постъпленията от германските аванси, предназначени специално за военни доставки. Опряна на тези аванси, БНБ отпуска преки заеми в левове на правителството, като приравнява германските кредити в пълноценно златно покритие. Така се създава основа за огромно разширение на паричното обращение чрез банкнотна емисия и се поемат огромни рискове. Отпускането и използването на авансите са били съпроводени от многобройни условия. Което ги е правило всичко друго освен пълноценен заместител на златото. При това конвертируемостта на тези авоари на трети пазари и била напълно ограничена.
Всички тези рискове се реализират в най-черния вариант и се превръщат в основата на книжно-паричната инфлация . След войната победителите блокират българските авоари в Германия, а и БНБ не прави необходимото за да ги освободи през краткия период, когато това е било възможно. Останалото се стопява заедно с „изчезването на марката по време на германската хиперинфлация през 1923 г., като причинява значителни загуби на българската емисионна банка. Окончателно става ясно, че базата на емисията през войната е била „куха“ и че германските аванси единствено са подхранвали книжно-паричната инфлация.
С договора от Ньой на България е наложен колосален репарационен дълг – 2,250 млрд. златни франка. Фактически платената сума след многократните ревизии на условията за изплащането му е едва 60,4 млн. зл. франка. Това е приблизително размерът на двугодишната лихва по намаления през 1923г. репарационен дълг. Но въпреки съществената разлика между първоначално обявените и фактически изплатените по-късно репарации, ефектът на записаните в Ньойския договор суми може да бъде определен като „виртуален дълг“ – до момента на някакво окончателно споразумение, дори и да не се изплаща, той оказва въздействие върху цялостната макроикономическа ситуация. Това става чрез очакванията на всички участници в стопанския живот, които дисконтират значителен бъдещ дълг и дестабилизират курса на лева. Именно поради това, стабилизацията на лева идва едва след споразумението от март 1923 г., което изяснява графика и размера на бъдещите репарационни плащания.
България възстановява обслужването на външните заеми през 1920 година, но не според условията на договорената златна клауза, а в книжни френски франкове. До средата на 20-те години страната е откъсната от капиталовите пазари, а въпросът с предвоенните дългове не е окончателно решен. Те са обслужвани частично, като на практика страната е в състояниe на частичен мораториум по тези задължения. С цената на отстъпки от двете страни споразумението от декември 1926 г. легализира тази ситуация и открива пътя за сключването на стабилизационните заеми. Златната клауза е възстановена и е приет график, който предвижда (след постепенно увеличаване на погашенията) в далечната 1952 година обслужването на задълженията да бъде подновено изцяло според златната стойност на дълга. Така в края на десетилетието дълговата тежест действително нараства, при това под влияние на нарасналия кредит на страната в чужбина, към новите държавни дългове се прибавят и значителни краткосрочни търговски задължения, натрупани през кратката кредитна еуфория от края на 20-те години.
Повратна точка е депресията, която – в глобален мащаб – привежда размера на дълговете към новия мащаб на цените на активите. Доколкото при дефлация дълговата тежест нараства неколкократно, „ликвидирането“ на дълга е неизбежно. Това става чрез серия от споразумения между България и кредиторите, сключени през 1932-35 година, които признават фактическото положение и приемат обслужването на дълга да става в редуцирани мащаби.
На 15 април 1932 България (след редица други страни) обявява частичен мораториум. Паралелът с мораториума от март 1990 година обаче е само привиден. През 30-те години правителството нито за момент не беше прекъснало контактите си с кредиторите и самият акт по никакъв начин не представляваше изненада. От друга страна кредиторите не приеха схемата за редукция на дълга, подобна на плана „Брейди“ от 80-те години, като докрай държаха на формалното запазване на първоначалния номинал на дълга.
След мораториума и поредицата от преговори с кредиторите фактическото обслужване на българския външен дълг бе крайно редуцирано. През 1934 г. котировките на книжата по българските предвоенни заеми бяха спаднали до 5 %, а на следвоенните до 12 на сто от номинала. Към 1934-та плащанията по лихвите по стабилизационните заеми от 1926 и 1928 година бяха намалени от 7-7,5 на 2,275 и 2,437 % от златната им стойност. За предвоенните заеми фактически платените лихви достигаха 0,58-0,91 процента. След края на депресията, към 1937 г., фактическата лихва по стабилизационните заеми беше сведената до 1,3-1,4 процента от златната стойност на капитала им.
Тази редукция на дълга позволи на икономиката през втората половина на 30-те години да започне нова фаза на оживление при напълно променен външен контекст. В него системата на клиринга създаваше нови уловки и ниши, където да се трупат дълг и вземания. Този път обаче България се оказа и кредитор, натрупвайки значително положително салдо по клиринговата си сметка с Германия. Това салдо се оказа поредният кух актив, който (подобно на ситуацията през Първата световна война) служи за разширяване на паричната емисия. Именно то бе една от основните причини за военновременната инфлация, развила се след 1939 година.
След края на Втората световна война проблемите за страната възникваха не само от новите репарации, които увеличиха външния дълг, но и от несъбираемите вземания на България от Германия, натрупани по неуравновесения клиринг. Парижкият мирен договор от 1947 г. ни лиши от възможността те да бъдат събрани.
През комунистическите години страната преживя няколко дългови кризи. Острата криза от началото на 60-те години е преодоляна за сметка на златния резерв, който в последствие постепенно е възстановен. В края на 60-те годни българската икономика започна да изпитва комбинираното влияние на собствения си склерозиращ модел на развитие и на все по-силната зависимост от конюнктурата на световната икономика. Начинът, по който функционираше СИВ, позволи петролният шок от средата на 70-те години да бъде дефазиран и в България да се почувства едва в края на десетилетието. Нещо повече, страната успя да си позволи през 1979-83 да редуцира външния си дълг до незначителни размери. Това стана възможно благодарение на чисто политическия жест на късния брежневизъм, разрешил на България да реекспортира съветски петролни продукти, с което да погасява задълженията си.
Последната дългова вълна се надигна след 1985 година. От една страна властта целеше да омекоти неизбежния шок върху потреблението и доходите от неблагоприятните промени във външния сектор. В същото време режимът бе обхванат от инвестиционна мегаломания в момент, в който всичко налагаше да се провежда стриктна антиинфлационна и консервативна фискална политика.
До 1987-88 г. нарастването на дълга беше възможно, благодарение на редовното рефинансиране от големите световни банки, които търсеха стабилни пласменти след латиноамериканската дългова криза от 1982 година. Свикнали с превратна и надценена представа за стабилността на комунистическите режими, на западните банки им бяха необходими убедителни доказателства за разклащане на системата, за да променят позицията си. При това през всичките тези години България не е била третирана от международната финансова общност, като самостоятелен дългов обект – за длъжник (колатерал) от последна инстанция винаги се е смятал СССР.
С разпадането на социалистическата система през 1988-89 ситуацията се промени из основи. Големите банки първо затегнаха условията за рефинансиране на българския дълг, а през 1989 г. прекратиха изцяло рефинансирането. След отказа и на СССР от началото 1990 г. да поеме българските задължения спирането на плащанията по външния дълг ставаше неизбежно.
Погледнато във вековна перспектива, България е била нередовен длъжник в течения на десетилетия. През 1914-49, както и през 1990-94 страната има неуредени проблеми с основните си кредитори. Към това се прибавят по-дребни колизии и въпроси, които са възниквали инцидентно или са били влачени както преди Първата световна война, така и след споразумението от 1994 г.
България далеч не е единственият подобен случай. Но този факт трябва да се има предвид, доколкото паметта на световните финансови пазари е забележително дълга. Примерът с руските дългове от 1917 г. е класически. Независимо от отдалечеността от събитието, борбата на кредиторите за спасяването поне на част от загубеното при обявеното от болшевиките ликвидиране на „несправедливите“ дългове продължи няколко поколения за да се стигне все пак до частично решение в края на века.
Макар и разпръснати в течение на цяло столетие, няколко мараториума по външните плащания не се забравят, нито се прощават. Репутацията на един длъжник се гради с години и то върху всички негови прецеденти. Чудеса на „надскачане“ на статута, определен от пазарите – които преработват не само текущото поведение, но и цялата дългова история, не се случват. Само продължително минало на перфектен платец може трайно да повиши кредитоспособността на една държава.
Въпреки възловото значение на проблема с мораториумите, най-повтаряните от обществото въпроси около всички български дългове са други.
Къде са милионите? Мълви, слухове, инсинуации съпътстват сключването и уреждането на заемите от началото на века насам. Тази атмосфера се превърна в банален фон на дълговата сага. В края на 20 век с положителност може да се твърди, че където има големи външни дългове има и корупция – за България в по-далечни години това може вече да бъде архивно доказано.
Спомогнал ли е с нещо дългът за растежа? Това е вторият натрапчив въпрос. Пряка връзка може да се установи единствено за първите заеми от началото на века и за част от заемите през социалистическите години. Останалите дългове – включително и тези от текущото десетилетие (текстът е писан в края на 90-те години на 20 век, б.р.) – са буквално stand-by, тоест те са идвали да „поддържат икономиката изправена“, да разчистват натрупаните Авгиеви обори на вътрешните дългове, да „санират“ изстисканата от държавата и от частни интереси банкова система (включително БНБ) и да гасят пожарите от платежния баланс. Много от тези критични ситуации възникват при паническото търсене на средства за покриване на разходите за популистки политики, при простото запълване на дупки в потреблението, при неравновесията, произтичащи от разточителството на държавата.
Българската икономика е била свръхзадлъжняла по-рядко, отколкото се приема. Истинският проблем е бил не толкова в инцидентните пикове на задлъжнялост, предизвикани от неконтролируеми промени във външните условия, като световни кризи или репарации: в подобни моменти световните пазари и водещите държави са намирали глобални решения, които под една или друга форма са се прилагали и за България. Фундаменталният проблем с външния дълг винаги е бил вътрешен. Той е в слабата поглъщателна способност на икономиката, незрялостта на социума, хроническата невъзможност на българското стопанство и общество да преработят продуктивно нов дълг, който да ги изведе на стабилна траектория на растеж. При всеки пореден неуспех в това отношение дългът се превръща от решение в проблем.
***
Из „Стопанският 20. век на България“, Румен Аврамов
