Експертите на компанията за управление на риска обръщат внимание, че прекратяването на временните мита по раздел 122  не означава отстъпление в търговската политика на САЩ. На 24 юли тези мита изтекоха, но бяха заменени с нови такива от 10% до 12,5% съгласно раздел 301. Този преход илюстрира решимостта на Вашингтон да поддържа високо ниво на тарифна защита въпреки правните пречки, с които се сблъска през последните месеци.

Очаква се непосредственото въздействие върху средното равнище на митата да остане ограничено: новите мерки не се добавят автоматично към съществуващите мита и не променят значително общата ставка, прилагана към вноса от САЩ. Те обаче демонстрират способността на американската администрация да адаптира инструментите си за осъществяване на търговската си стратегия.

Пламен Димитров, управител на Coface България, коментира въздействието на новото тарифно решение на Вашингтон върху България

По думите му прякото въздействие върху България вероятно ще бъде ограничено в краткосрочен план, тъй като не се очаква новите американски мита да увеличат значително общата средна митническа тежест. Въпреки това, мерките засилват атмосферата на несигурност в световната търговия, което би могло да окаже натиск върху експортно-ориентираните сектори в Европа и косвено да засегне българските компании, интегрирани в европейските промишлени вериги за доставки, особено в преработвателната промишленост и машиностроенето. „По-широкият риск за България произтича от по-слабото външно търсене от Западна Европа и намаленото бизнес доверие, ако търговските напрежения продължат да ескалират“, изтъква Димитров.

Експертите обръщат внимание, че новите тарифи се опират на по-солидна правна основа.

Раздел 301 вече е бил използван от Съединените щати за налагане на мита, по-специално спрямо Китай по време на първия мандат на Тръмп. За разлика от режима по IEEPA, който е отслабен поради липсата на изрично разрешение за налагане на мита, той осигурява на Белия дом по-солидна правна основа.

Въпреки това, тази стабилност не изключва предприемането на по-нататъшни мерки. За да обоснове тези мита, Вашингтон изтъква аргумента, че в целевите държави липсва ефективна забрана или контрол върху вноса на стоки, произведени чрез принудителен труд. Вносителите биха могли да оспорят това основание, особено предвид факта, че то се прилага спрямо много широк кръг от търговски партньори.

Според Кофас е възможно да последват и други мита, тъй като новите мита от 10% до 12,5% възстановяват обща митническа рамка за голяма част от вноса в САЩ, но не възстановяват напълно предишния режим. Този режим включваше и допълнителни надбавки, насочени към конкретни държави или продукти. Именно този втори слой Вашингтон може да се опита да възстанови през следващите месеци.

Натискът, който се оказва върху Канада, илюстрира тази динамика. Съединените щати обявиха нови мита от 50% върху канадски внос на стойност 20 милиарда долара – което представлява 5,2% от канадския износ за САЩ – които трябва да влязат в сила на 19 август 2026 г.

На пръв поглед тази мярка изглежда замислена като коз в преговорите за търговското споразумение в Северна Америка. Макар че макроикономическото ѝ въздействие би останало ограничено, ако тя влезе в сила, тя потвърждава все по-честото използване на митата като инструмент за икономически и дипломатически натиск

Материалът България косвено може да бъде засегната от новите мита на Тръмп е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Глобалните салда по текущата сметка продължиха да нарастват през 2025 г., като основният двигател е Китай, където излишъкът по текущата сметка отбеляза най-голямото си разширяване за поне последните две десетилетия и половина. Това частично е компенсирано от известно свиване на дефицитите в Съединените щати и еврозоната.

Както показва последният Доклад на МВФ за външния сектор, излишъкът по текущата сметка на Китай се е увеличил с около 300 млрд. долара през миналата година – най-голямото абсолютно нарастване поне от 2000 г. насам – достигайки приблизително 0,6% от световния БВП. В същото време дефицитът по текущата сметка на САЩ се е свил със 69 млрд. долара, но въпреки това остава най-големият в света – около 0,9% от глобалния БВП, надхвърляйки общия размер на излишъците на Китай и еврозоната.

Увеличаването на глобалните дисбаланси по текущата сметка се случва на фона на засилено търговско напрежение и съществена промяна в търговската политика на САЩ. Исторически погледнато, въведените в миналото търговски бариери не са оказвали ясно изразено въздействие върху общите салда по текущата сметка. Оценката на ефекта от последните мерки се усложнява и от други фактори, включително бума на изкуствения интелект. Ясно е обаче, че търговските бариери доведоха до значително пренареждане на търговските потоци – рязък спад на американския внос от Китай, съпроводен с увеличение на вноса от останалата част на света.

Прекомерни дисбаланси

Не всеки излишък или дефицит по текущата сметка е повод за тревога. Всъщност държавите заемат и предоставят капитали отвъд границите – обратната страна на международната търговия със стоки и услуги – по редица напълно основателни причини. Проблем възниква обаче, когато салдата по текущата сметка станат прекомерно големи и трайни.

Наред с увеличаването на общите салда по текущата сметка, докладът на фонда показва, че са се разширили и така наречените „прекомерни“ дисбаланси. Най-голям принос за тях отново имат Китай и САЩ, според четиристепенната методология на МВФ за оценка на моментите, в които външните баланси на дадена държава стават прекомерни.

Основен фактор за нарастването на китайския излишък от 2023 г. насам е отслабването на инвестициите – първоначално в сектора на недвижимите имоти, а по-късно и в промишлеността и инфраструктурата. В същото време структурно високото равнище на частните спестявания, обусловено от предпазното поведение на домакинствата заради недостатъчно развитата социална система, продължава да поддържа високия излишък.

В САЩ големите дефицити по текущата сметка отразяват трайно ниското равнище на спестяванията, като съществен принос има и дълбокият дефицит по държавния бюджет.

Натрупващи се уязвимости

Макар че устойчивите прекомерни дисбаланси не създават непременно непосредствени проблеми, те могат да бъдат сигнал за неефективно разпределение на ресурсите, да увеличат финансовите уязвимости и да повишат риска от рязка и хаотична корекция в бъдеще, особено в икономики с големи нетни външни задължения. Освен това значителните и трайни излишъци или дефицити по текущата сметка могат да бъдат признак за неравномерни модели на икономически растеж, да пораждат неблагоприятни трансгранични ефекти и да засилват търговското напрежение и икономическата фрагментация.

Историята показва, че големите дисбаланси могат да се коригират внезапно чрез обрат на капиталовите потоци, спад на цените на активите и отслабване на икономическия растеж, като това носи значителни разходи както за отделните държави, така и за световната икономика.

Най-доброто решение на днешните високи глобални дисбаланси и свързаните с тях рискове е едновременна политика от страна на водещите световни икономики. Взаимно допълващи се мерки в САЩ, Китай и еврозоната биха могли да намалят глобалните дисбаланси и същевременно да подкрепят икономическия растеж. По-силното вътрешно търсене и по-високите инвестиции в икономиките с излишък биха компенсирали отрицателното влияние върху растежа от фискалната консолидация и по-високите спестявания в държавите с дефицит.

Но дори ако международната координация се окаже труднопостижима, всяка държава има собствен интерес да предприеме мерки за ограничаване на вътрешните си дисбаланси, дори и едностранно. При липса на координирани действия усилията на една страна могат съществено да намалят прекомерните глобални дисбаланси, но същевременно да задълбочат вътрешните дисбаланси в други икономики, което още повече подчертава необходимостта и те да предприемат подходящи мерки. В същото време едностранните корекции могат да създадат рискове за финансовите пазари и да окажат неблагоприятно въздействие върху икономическия растеж и инфлацията.

Ако настоящите тенденции продължат и водещите световни икономики не променят курса си, глобалните дисбаланси могат да се разширят още повече. Дори ако в краткосрочен план икономическият растеж остане устойчив, под повърхността ще продължат да се натрупват уязвимости, увеличавайки риска от много по-сериозна и разрушителна корекция в бъдеще.

Материалът Заради нарастващите глобални дисбаланси е необходимо справяне с вътрешните нарушения е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Поскъпването на петрола вследствие на конфликта в Близкия изток отново насочи общественото внимание към цените на горивата и потенциалното им влияние върху инфлацията. Анализът обяснява как промените в цената на суровия петрол се пренасят върху цените, които потребителите плащат за бензин и дизел.

За тази цел авторите на изследването правят три стъпки.

Първо, разделя се крайната цена на три основни компонента – стойността на суровия петрол, маржовете за рафиниране и дистрибуция и данъците – и се показва, че тези компоненти реагират на измененията в цените на петрола в рамките на няколко седмици, като прехвърлянето на ценовия ефект е практически пълно.

Второ, авторите обясняват защо увеличение на цената на петрола с 10% не води автоматично до 10-процентно поскъпване на горивата, тъй като данъците и останалите фиксирани разходи ограничават размера на това прехвърляне.

И трето, разглежда се ролята на маржовете за рафиниране, които понякога усилват въздействието на петролните шокове върху цените на горивата, бюджетите на домакинствата и инфлацията.

Повишението на цените на петрола се прехвърля бързо и изцяло върху цените на горивата

По правило цените на рафинираните горива и на суровия петрол се движат почти синхронно от месец на месец, въпреки че след 2022 г. цените на рафинираните продукти, особено на дизела, на моменти нарастват по-бързо от тези на суровия петрол. Това е първият знак за ролята на маржовете при рафинирането.

За да разберем по-добре как последният петролен шок се пренесе върху цените на дизела на бензиностанциите, трябва да проследим механизма на това прехвърляне.

След избухването на конфликта в Близкия изток цената на суровия петрол Brent нарасна рязко през март, достигайки връх от 138 щатски долара за барел в началото на април. Това е почти двойно повече спрямо нивата от края на февруари.

За производството на дизел суровият петрол преминава през процес на рафиниране. При този случай цените на дизела след рафинирането се повишиха още по-бързо от цените на суровия петрол, достигайки 197 долара за барел през април. Това доведе до ново поскъпване на горивото на бензиностанциите.

Още през първата седмица на април средната цена на дизела в еврозоната достигна 2,18 евро за литър, при 1,63 евро за литър в края на февруари – увеличение с приблизително една трета.

По този начин поскъпването на суровия петрол бързо се пренесе върху цените за крайните потребители, както обикновено се случва. По принцип този процес отнема един до два месеца и е практически пълен. Вместо да бъде компенсирано чрез намаляване на печалбите, увеличение на цената на суровия петрол с 0,10 евро на литър обикновено води до същото увеличение на цената на горивото преди облагане с данъци.

Макар прехвърлянето да е пълно в абсолютно изражение, в процентно отношение крайните цени нарастват по-малко. За да разберем защо, трябва да разгледаме останалите компоненти на крайната цена. Това обяснява и защо цената на дизела се увеличи с 0,55 евро на литър, докато приносът на суровия петрол беше 0,35 евро.

В процентно изражение горивата поскъпват по-малко от суровия петрол

Между края на февруари и първата седмица на април цените на суровия петрол и рафинирания дизел се увеличиха с над 90%, докато цената на дизела на бензиностанциите нарасна с около 34%. Подобна беше динамиката и при бензина. Причината е, че значителна част от крайната цена е фиксирана и не се влияе от колебанията на международните петролни пазари. Еластичността на цените – тоест доколко крайната цена реагира на промени в отделните компоненти – зависи от петте основни елемента, които формират цената на колонката.

Суровият петрол

Цената на суровия петрол е силно чувствителна както към шокове в предлагането (например конфликта в Близкия изток), така и към шокове в търсенето (например пандемията от COVID-19).

От 2021 г. насам делът на суровия петрол във всеки литър дизел е средно 0,47 евро, като варира между 0,28 и 0,80 евро. В първата седмица на април той достига 0,73 евро, което представлява увеличение с 92% спрямо края на февруари.

Разходи и маржове за рафиниране

Този компонент представлява разликата между стойността на рафинирания продукт и стойността на използвания суров петрол. Той включва всички разходи и брутни маржове по веригата – от пристигането на суровия петрол в рафинерията до производството на готовото гориво.

През последната седмица на февруари приносът му към цената на дизела беше 0,13 евро на литър, което съответства на средното равнище след 2021 г. По време на последния енергиен шок обаче този компонент нарасна изключително силно – със 168% спрямо края на февруари.

Разходи и маржове за дистрибуция

Те обхващат всички дейности между рафинерията и крайната продажба – транспорт на горивото, маркетингови разходи, наеми, заплати и други оперативни разходи на бензиностанциите. Тези маржове поеха част от натиска, като намаляха с 14% спрямо края на февруари.

Акцизи

Акцизите представляват фиксиран данък на литър, който рядко се променя. Средно за еврозоната от 2021 г. насам те възлизат на 0,52 евро за литър дизел и 0,66 евро за литър бензин.

Някои държави временно намалиха акцизите, за да ограничат инфлационния натиск върху домакинствата, подобно на мерките след руската инвазия в Украйна. В резултат средният размер на акцизите намаля с около 8% спрямо края на февруари, макар че повечето от тези мерки изтекоха през юни.

Данък върху добавената стойност (ДДС)

ДДС се начислява като фиксиран процент върху цената преди облагане плюс акциза – обикновено между 19% и 22% в повечето държави. Следователно той се увеличава или намалява заедно с цената преди данъчно облагане, но сам по себе си не създава допълнителна ценова волатилност.

ДДС формира приблизително една шеста от крайната цена на горивото. Неговият принос към цената се увеличи с 24% спрямо края на февруари, което е по-малко от увеличението на крайната цена, тъй като средната ставка на ДДС в еврозоната временно беше намалена от 20,7% на 18,9%.

Тъй като акцизите и ДДС представляват голям и до голяма степен фиксиран дял от крайната цена, дори значително процентно поскъпване на суровия петрол води до далеч по-малко процентно увеличение на цената на колонката.

Новата ескалация на конфликта от началото на юли отново изтласка цените нагоре – до около 1,98 евро за литър дизел през третата седмица на юли, като и този път ключова роля изиграха маржовете при рафинирането.

Защо този път маржовете за рафиниране имаха толкова голямо значение

Какво стои зад рязкото поскъпване на дизела и бензина? Този път решаваща роля изиграха именно маржовете при рафинирането.

Те могат да се променят по различни причини:

1. различните технологии за рафиниране в зависимост от необходимите горива и вида на използвания суров петрол;
2. промени в предлагането и търсенето на различните рафинирани продукти – например при временно затваряне на рафинерии за ремонт, при разрушения вследствие на военни действия или когато върху износа на горива от определени държави се налагат санкции.

При последния енергиен шок затварянето на Ормузкия проток засегна значителна част от световния капацитет за рафиниране.

В резултат глобалният износ на рафинирани петролни продукти намаля с около 4,5 милиона барела дневно през второто тримесечие на 2026 г. Този силен недостиг доведе до рязко увеличение на разходите и маржовете за рафиниране – от средно 0,10 евро на литър дизел през февруари до 0,26 евро през март.

По-новата ескалация на конфликта предизвика нов скок на тези маржове почти до рекордни стойности поради ограничените мощности за рафиниране. През първите три седмици на юли те добавиха 0,35 евро към цената на дизела и 0,23 евро към цената на бензина.

Според цените на фючърсите върху дизела към 20 юли се очаква този компонент да достигне връх през август, след което постепенно да намалее до около 0,16 евро за литър в края на 2027 г. – ниво, близко до това отпреди кризата през февруари 2026 г.

Какво се случва, когато цените започнат да спадат?

По време на краткото повторно отваряне на Ормузкия проток (18 юни – 11 юли) цените на суровия петрол спаднаха значително, а цените на дизела на бензиностанциите ги последваха.

През последните десетилетия икономическата литература често обсъжда явлението „ракети и пера“ (rockets and feathers) – дали цените на горивата се покачват бързо като ракета, но спадат бавно като перце. По-ранни изследвания за еврозоната не откриваха убедителни доказателства за подобна асиметрия или стигаха до противоречиви резултати.

По-нови анализи обаче показват, че прехвърлянето на по-ниските цени към потребителите може действително да става по-бавно. Причините могат да бъдат забавената подмяна на запасите, несигурността дали понижението на цените на петрола ще бъде трайно, както и по-слабият конкурентен натиск върху търговците при спад на разходите.

Необходими са обаче допълнителни изследвания, за да се установи дали подобна асиметрия действително е била налице и при последния енергиен шок.

Заключение

Петролният шок, предизвикан от конфликта в Близкия изток, беше значителен и оказа осезаемо влияние върху цените на горивата на дребно, като високите маржове за рафиниране допълнително засилиха този ефект.

Като цяло хармонизираният индекс на потребителските цени (ХИПЦ) за горивата беше основният фактор за ускоряването на енергийната инфлация в еврозоната – от -3,1% през февруари до 10,8% през май 2026 г., след което тя се забави до 8,5% през юни.

Както и при предишни ценови шокове, поскъпването на суровия петрол и на рафинираните горива се пренесе бързо върху крайните цени за потребителите, докато временните намаления на акцизите и данъците помогнаха частично да се смекчи тежестта за домакинствата.

Когато цените на петрола спаднаха по време на краткото повторно отваряне на Ормузкия проток, натискът върху цените на горивата отслабна донякъде. Новата ескалация на конфликта обаче доведе до поредно рязко поскъпване на горивата, обусловено не само от по-високите цени на суровия петрол, но и от силното увеличение на маржовете за рафиниране.

Материалът От кладенеца до помпата: как се формират цените на горивата е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Въпреки че заема ключово място в глобалната енергийна верига за доставки, рафинирането отдавна е най-малко привлекателната част от петролния бизнес. През последните две десетилетия западните петролни гиганти постепенно се изтегляха от този сегмент, възпирани от високите оперативни разходи, прословутата нестабилност на маржовете, нарастващите разходи за въглеродни емисии и засилващата се конкуренция от държавно подкрепяни рафинерии в Близкия изток, Африка и Азия.

Това отстъпление се ускори в края на 2010-те години, особено в Европа, тъй като правителствата и компаниите все по-силно залагаха, че бързото навлизане на електрическите автомобили ще ограничи търсенето на горива още през 30-те години на XXI век, което ще намали необходимостта от нови инвестиции в рафиниране.

В резултат на това рафинерният капацитет на западните петролни компании се сви значително. По изчисления на Reuters Open Interest общият капацитет на BP, Chevron, Exxon Mobil, Shell и TotalEnergies е намалял от 16,4 млн. барела дневно през 2005 г. – около 22% от световния общ капацитет – до 10,4 млн. барела дневно през миналата година, или приблизително 13% от световната преработка на суров петрол. Най-сериозно отстъпление направи Shell, която е намалила участието си в рафинерии от 40 на едва седем.

През последната година обаче средата за рафиниране се подобри значително благодарение на ескалацията на военните конфликти в няколко богати на петрол региона.

На първо място е Иран. Комбинацията от продължилото месеци наред фактическо затваряне на Ормузкия проток, което ограничи достъпа на рафинериите до суров петрол, и атаките на Техеран срещу рафинерии в Близкия изток изтласка маржовете при производството на бензин, дизел и авиационно гориво до рекордни нива.

Недостигът на близкоизточен суров петрол принуди рафинериите, особено в Азия, да намалят натоварването си. Макар Китай да разполага с огромни запаси от суров петрол, страната избра рязко да съкрати рафиниращата дейност и да спре износа на горива, за да компенсира сериозния спад на вноса на суровина.

В резултат на тези сътресения през второто тримесечие от световното производство на рафинирани продукти отпаднаха приблизително 5 млн. барела дневно, или около 6% от предвоенния глобален капацитет. По данни на Международната агенция по енергетика световната преработка е достигнала средно едва 78 млн. барела дневно – най-ниското равнище от разгара на пандемията от COVID-19 през 2020 г.

Същевременно продължилите с месеци украински атаки с дронове срещу руската енергийна инфраструктура силно намалиха руското производство на рафинирани продукти, принуждавайки Москва да забрани износа на дизелово гориво. Това решение доведе до рязък скок на цените на дизела.

Ценова суперсила

Комбинираният ефект от двата конфликта върху рентабилността на рафинирането е драматичен. Недостигът на горива даде на големите петролни компании огромна ценова сила и ги стимулира да работят с максимален капацитет. В периода 17-24 юли американските рафинерии – превърнали се в най-големите доставчици на горива в света по време на конфликта – са работили при 97% натоварване, значително над дългосрочната средна стойност от около 90%.

Показателят за рафинерните маржове на BP – индикатор за глобалната рентабилност на сектора – се е повишил до 30 долара за барел през второто тримесечие спрямо 17 долара през първото и 12 долара година по-рано. До момента през третото тримесечие той възлиза средно на 42 долара за барел.

Exxon отчете печалба от 5,5 млрд. долара в сегмента „надолу по веригата“ през второто тримесечие – най-добрия резултат от 2022 г. насам, благодарение на рекордното производство на дизелово гориво. При Chevron печалбата от този сегмент достигна 4,9 млрд. долара – най-високото равнище за настоящото десетилетие.

Shell съобщи за коригирана печалба от 2,5 млрд. долара в подразделението си за петролни продукти – най-добрия резултат през последните десет години, като рафинерната ѝ мрежа е работила със средно натоварване от 102% през тримесечието.

Главният изпълнителен директор на TotalEnergies Патрик Пуяне обобщи ситуацията кратко пред анализатори в края на миналия месец, заявявайки, че рафинерният бизнес на компанията се е представил „по изключителен начин“.

Очаква се BP да публикува финансовите си резултати във вторник.

Може ли това да продължи?

Повечето фактори, които в момента поддържат високите рафинерни маржове, вероятно постепенно ще отслабнат. Въпросът е колко бързо. Трайно решение на конфликта между САЩ и Иран, включващо пълно отваряне на Ормузкия проток и възстановяване на китайската рафинираща дейност, би облекчило значително пазара на горива. Кога обаче ще стане това, никой не може да предвиди.

Ясно е също, че проблемите на сектора не могат да бъдат решени веднага. Възстановяването на десетките повредени рафинерии в Близкия изток и Русия ще отнеме месеци, а в някои случаи – години. Междувременно свободният световен рафинерен капацитет остава изключително ограничен.

Има основания за оптимизъм и по отношение на търсенето. Войната с Иран възроди опасенията за енергийната сигурност. В резултат много правителства разширяват стратегическите си резерви както от суров петрол, така и от рафинирани горива, за да се предпазят от бъдещи сътресения в доставките.

Първата задача е възстановяването на запасите, изчерпани по време на конфликта. Според оценките на Администрацията за енергийна информация на САЩ световните петролни запаси са намалели с 5,1 млн. барела дневно през второто тримесечие и се очаква да се свият с още 2,2 млн. барела дневно през третото. Попълването на резервите от дизел, авиационно гориво и бензин вероятно ще отнеме години, поддържайки устойчиво търсене.

Алън Гелдър, старши вицепрезидент по рафинирането в консултантската компания Wood Mackenzie, очаква рафинерните маржове и степента на натоварване да останат високи до края на десетилетието, подкрепени от продължаващото нарастване на търсенето на петрол и ограничения брой нови рафинерни проекти.

Празникът няма да продължи вечно

Настоящият бум обаче прикрива по-дълбока уязвимост. Днешните извънредни печалби са резултат от война, разрушена инфраструктура и недостиг, а не от трайно подобрение на фундаменталните показатели на сектора. Рафинериите печелят, защото светът губи производствен капацитет по-бързо, отколкото намалява търсенето.

Това обаче може да се промени. Редица държави с ограничени собствени рафинерни мощности вече преосмислят необходимостта от изграждане на нови предприятия. Австралия например вече разглежда подобни планове. С течение на времето подобни инвестиции могат да доведат до нова вълна на разширяване на капацитета и в крайна сметка – до свръхпредлагане.

Големите петролни компании добре разбират тази реалност. Няколко години на изключително високи маржове могат да забавят упадъка на рафинерния сектор, но едва ли ще успеят да го обърнат.

Материалът Войната в Иран доведе до златна ера на рафинирането на петрол. Тя няма да продължи дълго е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В една икономическа ситуация, белязана от скок на цените на енергията и увеличаване на разходите за живот, национализацията на ядрената енергетика би позволила осигуряването на евтина и надеждна електроенергия за потребителите. Национализирането на ядрената енергетика би било изгодно и от финансова гледна точка, тъй като, веднъж изградени и въведени в експлоатация, ядрените централи са твърде печеливши. Седемте реактора осигуряват на ENGIE стабилна годишна печалба в рамките на 1,5-2 милиарда евро. Това обяснява защо едно дясно правителство, обявяващо се твърдо в подкрепа на свободния пазар, като това на Барт Де Вевер, което освен това е критично настроено срещу високите социални разходи във Валония и предлага отменянето на санкциите срещу Русия, би предприело толкова силно интервенционистка мярка в белгийската икономика.

Това, което предприема Белгия, не е нищо ново: тя е последната западна демокрация, която поема по пътя на национализацията. При правителството на Киър Стармър Великобритания започна повторната национализация на железниците си през 2024 г., а през 2025 г. пое фактическия контрол върху последния действащ стоманодобивен завод в страната – в Скънторп. В момента се подготвя принудителното му придобиване от китайския му собственик – групата Jingye. Очаква се новият министър-председател Анди Бърнам да поеме контрола върху изпитващото финансови трудности дружество Thames Water и да разпростре тази кампания на национализация и върху други водоснабдителни дружества, както и върху дружества от жизненоважнисфери на  обществените услуги като електроснабдяването и газоснабдяването.

Във Франция Националното събрание гласува през ноември 2025 г. и през юни 2026 г.за национализацията на активите на групата ArcelorMittal. Това решение следва поредица от стратегически придобивания, осъществени от френската държава, сред които са корабостроителниците Chantiers de l’Atlantique през 2017 г. и изкупуването на частните дялове в енергийния гигант EDF през 2022 г. По същия начин нидерландските власти предвиждат държавно участие в най-големия корабостроител в страната – Damen, и от години провеждат програма за изкупуване на говедовъдните стопанства, които имат голям дял в прекомерните емисии на азот.

Извън Европа национализацията също намира подкрепа сред различни политически партии от целия политически спектър. В САЩ второто правителство на Доналд Тръмп се стреми да утвърди господството на държавата не само в сектора на редкоземните елементи, но и спрямо големите технологични компании, специализирани в социалните мрежи, производителите на полупроводници, стоманодобивните предприятия и компаниите за изкуствен интелект. През 2025 г. то придоби мажоритарен дял в MP Materials – единственият рудник за добив на редкоземни елементи в Съединените щати; наложи продажбата на цена по-ниска от пазарната на американските активи на TikTok на консорциум от американски инвеститори в рамките на една от най-мащабните технологични експроприации през този век; запази т.нар. „златна акция“ в US Steel, за да се наложи над японските ѝ собственици; и придоби 10% дял в производителя на електронни чипове Intel. Наскоро Тръмп също така загатна за възможността държавното участие да бъде разширено и към компаниите, развиващи изкуствен интелект.

В началото на лятото на 2026 г. в Съединените щати се разгоря истински национален дебат относно публичната собственост върху компаниите за изкуствен интелект. OpenAI вече предложи на Белия дом да придобие 5% дял от капитала на компанията.

Най-амбициозното предложение обаче дойде от преподавателите по право Джереми Беърър-Френд и Сара Полц, публикувано в Columbia Journal of Tax Law: да бъде наложен еднократен данък в размер на 50% върху капитала на компаниите за изкуствен интелект със системно значение, като той обаче бъде платен в акции. Тази политическа идея, която се състои в прехвърлянето на 50% от капитала на големите компании за изкуствен интелект в публичния сектор, наскоро получи подкрепата на сенатора Бърни Сандърс и други представители на лявото крило на Демократическата партия. Днес тя се разглежда като авангардно направление в прогресивната политика по отношение на изкуствения интелект.

Извън западния свят също се наблюдават множество процеси на национализация на всички континенти. Така например Мексико и Чили започнаха съответно през 2018 г. и 2023 г. действия за поемане на контрола от страна на държавата, съответно върху своите вериги за доставки на литий. Златните мини и находищата за производство на уран бяха национализирани в Мали, Буркина Фасо и Нигер, след като военни хунти завзеха властта в тези страни в началото на 20-те години. В Индонезия правителството на Прабово Субианто започна мащабна програма за конфискация на активи на чуждестранни компании в секторите на палмовото масло и никела. Приходите от тези операции бяха използвани за засилване на обществените услуги и за финансиране на новия държавен инвестиционен фонд на Джакарта – Danantara.

Засилващото се неравенство, дължащо се частично на непрекъснато увеличаващите се разходи за живот, предизвиква социално напрежение, представляващо важен фактор, който не може да бъде пренебрегнат, за обяснението на тази засилваща се вълна от национализации и нарастващ държавен контрол върху частната собственост. В Берлин на общ референдум, проведен през 2021 г., беше одобрена експроприацията на Deutsche Wohnen & Co., най-голямата частна компания собственик на недвижими имоти в града. Тази мярка е допустима съгласно член 14 от германския Основен закон (Grundgesetz) – конституцията на страната, който позволява на държавните органи да отчуждават недвижима собственост с цел подобряване на благосъстоянието на населението. Част от това е и гарантирането на достъп до жилища на достъпни цени. Призивите за национализация на железниците, водоснабдяването и обществените услуги във Великобритания произтичат от същия стремеж за защита на общественото благосъстояние.

На общинско равнище Париж и Барселона през последните години провеждат политики, насочени към придобиване на частни терени с цел увеличаване на дела на обществените пространства и инфраструктура. В Ню Йорк новият кмет Зохран Мамдани представи стратегия, която той нарече „Block by Block“ („Квартал по квартал“), която позволява на града да отчуждава рушащи се жилищни сгради, или такива, в които са наети само няколко апартамента. В много случаи смисълът на тези политики на отчуждаване не се състои толкова в реалното им прилагане, колкото в тяхното стимулиращо въздействие. Заплахата от одържавяване насърчава частните собственици да влагат повече средства в инвестиции и модернизация на инфраструктурата, за да избегнат загубата на собствеността си.

Нова световна вълна на национализации

Това, на което сме свидетели с всички тези инициативи за засилване на публичния контрол и държавната собственост в индустрията на първо място – явление, което на пръв поглед изглежда разнородно, но в цялост разкрива забележителна последователност – е появата на нова световна вълна на национализации. Това явление не е нещо ново и ние вече сме го наблюдавали в миналото. Историята показва, че национализациите обикновено се случват на последователни вълни. Те често са служили като политически сигнал при различни исторически състояния – от войни и ясно изразени идеологически промени до икономически депресии и резки ценови сътресения.

Ето защо национализациите често се концентрират в кратки, но интензивни периоди. Но съществува също и ефектът на имитация и демонстрация на сила: от момента, от който големите държави започнат да национализират активи, това насърчава и други страни да предприемат подобни действия.

От 2016 г. насам се наблюдава разпадане на представата за неприкосновеността на частната собственост, както и на консенсуса около свободната търговия и икономическия принцип на laissez-faire (ненамеса на държавата в икономиката). От 2021 г. насам използването на индустриалната политика, митата и санкциите като средства за политически и икономически натиск се превърна в широко разпространена практика по света. Военните конфликти с висока интензивност в Източна Европа и Близкия изток породиха нови интервенционистки тенденции както в международната, така и във вътрешната икономическа политика. Целта е да се стабилизират пазарите, да се предотврати изнасянето на производства, да се гарантира снабдяването на страната с жизненоважни стоки, както и да се налагат санкции на противниците и да се конфискуват ресурсите на съперниците.

В този смисъл настоящата вълна от национализации е свръхдетерминирана от множество причинни фактори. Но всяка свръхдетерминация се съпътства от противоречия и може да бъде характеризирана като специфична комбинация от доминиращи и подчинени тенденции. Сред различните движещи сили на настоящата вълна от национализации (геополитиката, екологично-инфраструктурната криза и социалния конфликт) доминиращият фактор е първият: радикализирането на геоикономическите политики, водени от Съединените щати и все повече следвани от държави като Китай, Иран, Русия, Индонезия и страните членки на Европейския съюз.

Този процес може да бъде характеризиран по различни начини: според Адам Туз може да се каже, че наблюдаваме настъпването на една американска „хиперагенция“ в постхегемоничната епоха; Ерик Хелайнер, от своя страна, говори за „неомеркантилистки свят“; а Арно Орен описва това като завръщане към нова фаза на „капитализма на ограничеността“.

Независимо от използваните определения, тази промяна се утвърждава като структурна и идеологически разнородна: социалисти демократи, привърженици на „Make America Great Again“, партийни функционери на Лейбъристката партия, фламандски националисти, чилийски и мексикански популисти, военни хунти в държавите от Сехел и бивши индонезийски генерали – всички те осъществяват програми, които допринасят за тази световна тенденция: да прибягват към национализацията.

След като това е установено, как да оценим тази вълна от национализации от историческа гледна точка? В статия, наскоро публикувана в списание Finance and Development на Международния валутен фонд, имах възможност да се върна към три вълни на национализация, които белязаха XX век. Първата беше възходът на национализацията като част от политика за борба с кризата. Тя беше от етатистки тип и започна по време на Голямата депресия, когато световната икономика се срина, а водещите национални индустриални предприятия започнаха да бъдат повторно национализирани след повече от половин век на нарастваща глобализация.

В тази вълна участваха множество действащи лица с много различни политически убеждения – от прогресивни демократи като Франклин Рузвелт, Народния фронт на Леон Блум във Франция и популистите в Мексико, до фашистките режими на Хитлер и Мусолини, като се мине през генералите в Латинска Америка и сталинската държава-партия в Съветския съюз.

Втора вълна се състоя в края на 40-те години, когато европейските държави национализират голяма част от обществената си инфраструктура, жилищния фонд, енергийните си системи и значителна част от индустриалните предприятия. Тези реформи се вписват в по-ясно оформеното общо идеологическо разбиране, основано на следвоенното възстановяване и на нов обществен договор, който отстоява принципите на социалната справедливост и по-активната роля на държавата.

Това разбиране надхвърли простото разделение между леви и десни партии и засегна както християндемократите, социалдемократите, консерваторите, така и либералите.Всичко това с ясната цел да се преодолеят  последиците от фашизма и да се демократизира икономиката. Студената война и неравенствата, наследени от империалистическото господство обаче наложиха сериозни ограничения върху способността на т.нар. държави от „Третия свят“ да провеждат подобен тип политика. Затрудненията, свързани с платежния баланс, както и насилствената намеса и подривните действия водени от западните държави, възпрепятстваха национализациите, въпреки че редица страни в Латинска Америка, Африка и Азия многократно се опитваха да сложат ръка върху чуждестранни активи. Такъв беше случаят с Иран (1951–1953 г.), Гватемала (1954 г.) и Египет (1956 г.).

Този неравнопоставен режим на отчуждаване, който улесняваше национализациите в страните от Севера, но практически ги правеше невъзможни в страните от Юга, започна да се променя през 70-те години, когато хаосът в международната парична система след разпадането на системата от Бретън Уудс предостави по-голяма гъвкавост в осъществяването на експроприациите. Съединението прави силата: държавите от ОПЕК използваха приходите си от петрол, за да поемат контрола върху своите въглеводородни ресурси, докато страните от Г-77 поведоха кампания в Организацията на обединените нации за увеличаване на дела им в световния доход.

През 1975 г. развиващите се държави национализираха по едно чуждестранно предприятие (главно с американски, британски, германски и френски капитали) на всеки четири дни. „Шокът на Волкър“ (1979–1981 г.) и последвалата световна дългова криза сложиха рязко край на този процес. Въпреки това този период остава най-продължителната вълна на национализации, наблюдавана досега.

Представената по-долу класификация на трите вълни на национализация през XX век не е изчерпателна. Ако се върнем към периода преди 20-те години на XX век, могат да бъдат откроени и други подобни периоди: продължителният процес на секуларизация на църковните имоти и премахване на църковните привилегии (1760–1870 г.); национализацията на железопътните компании (1860–1900 г.), през който повече от една четвърт от световната железопътна мрежа е национализирана; огромната вълна от конфискации на вражеско имущество станало по време на Първата световна война, когато воюващите страни конфискуваха значителни активи на своите противници, проправяйки по този начин пътя към Октомврийската революция от 1917 г. Това гигантско по своето значение събитие доведе до едни от най-мащабните експроприации, познати в световната история.

Независимо дали разглеждаме настоящата вълна на национализации като четвъртата за сто години или като седмата за последните два века, остава фактът, че тя е благоприятствана от определен брой фактори, които лесно могат да бъдат идентифицирани. Това е широко разпространено политико-икономическо явление, което обхваща както различни региони на света, така и различни категории активи.

След като вече успяхме добре да я идентифицираме, сега трябва да я анализираме. Сравняването ѝ с предишните вълни на национализация ни позволява да откроим както нейните най-нови аспекти, така и онези, които я доближават до предходните.

Национализиране в епохата на глобализирания капитал: безпрецедентната конюнктура на 20-те години на XXI век

Вълната на национализации през 20-те години на XXI век напомня тази от 30-те години на XX век, тъй като съвпада с разпадането на един предишен международен икономически ред: от една страна либералната световна икономика, основана на златния стандарт, изградена през 70-те години на XIX век, а от друга – съвременният неолиберален свят на свободната търговия и господството на глобалните капиталови потоци, който се оформя от 70-те години на XX век. Днешната тенденция напомня също така периода между двете световни войни, доколкото национализацията се използва като инструмент от много широк кръг държави, заемащи както господстващи, така и подчинени позиции в световната икономика.

През 30-те години на XX век национализации се извършват в Съединените щати, Боливия, Франция, Съветския съюз, Великобритания и Румъния. Днес отново сме изправени пред широко разпространена вълна от национализации, която обхваща както най-богатата държава в света – Съединените щати, така и някои от най-бедните, като Нигер. Това ясно отличава настоящата вълна от двете вълни в средата на XX век, при които те се извършваха или в най-силните икономики (през 40-те години), или в най-слабите (през 70-те години).

В настоящия момент всички едновременно се борят за привилегировано място в световната икономика, използвайки всички налични средства. Макар че дългогодишните механизми за дисциплиниране, упражнявани от глобалния Север, и властта на кредиторите остават силни, интересът и вниманието към контрола върху международните икономически норми са значително по-слаби, отколкото преди. Поради това една сравнително благоприятна нормативна среда, в която много развиващи се държави могат да извършват национализации, вероятно ще се запази, докато неомеркантилизмът продължава да доминира.

Въпреки това, както откриха страните от Г-77 през 70-те години, това не означава, че развиващите се икономики разполагат с пълна свобода на действие. Продължават да съществуват тежки икономически средства за принуда. Остават сериозни икономически ограничения: може ли чуждестранната собственост да бъде изкупена? Може ли държавата да устои на неизбежната ответна реакция от страна на инвеститорите и правителствата, които се противопоставят на национализацията? Възможно ли е да се постигне нов modus vivendi между държавите, извършващи национализации, и мултинационалните корпорации? Перифразирайки Маркс: държавите могат да национализират както пожелаят, но не могат да извършват експроприации при каквито условия пожелаят.

Една последна важна прилика между 20-те години на XXI век и 30-те години на XX век е политико-идеологическото многообразие сред привържениците на национализацията. И в двата случая усещането за неотложност е толкова силно, а социалният и икономическият натиск в нейна полза е толкова мощен, че политическите табута и традиционните идеологически разделения в крайна сметка отстъпват пред натиска на обстоятелствата. Доналд Тръмп и Бърни Сандърс имат много малко общо помежду си в идеологически план, освен убеждението, че американският либерализъм от края на XX век се е провалил в очите на американското общество. Тръмп е привърженик на регресивното преразпределение с авторитарни тенденции, докато Сандърс подкрепя прогресивното преразпределение и е привързан към демократичните ценности.

Политиката, насочена към разширяване на публичната собственост върху предприятията в областта на изкуствения интелект, ще има много различни последици в зависимост от това кой я осъществява. Ентусиазмът на Тръмп в това отношение е ясно отражение на неговата обсебеност от борсовите курсове, на силния му интерес към личното обогатяване и на склонността му да третира държавата като частна фирма.

За сметка на това при Сандърс има друг дълбок философски аргумент, с който се обявява в защита на публичната собственост. Като се има предвид, че компаниите в областта на изкуствения интелект вече присвоиха голяма част от нашия живот, от нашите данни и от нашата култура, без да изплатят каквото и да било възнаграждение на собствениците и творците, чиито труд позволи създаването на големите езикови модели (LLM), според него е справедливо хората, които са били ограбени по този начин, да получат обратно част от средствата, генерирани благодарение на техните способности.

За да разберем тази нова епоха на национализации, е важно да обърнем внимание на структурните различия в мотивацията за провеждането им. Зад политики, които на пръв поглед изглеждат сходни, се крият съвсем различни политически програми, икономически интереси и обществени визии. Структурните аналогии на равнището на политиките не могат и не трябва да ни отклонят от необходимостта да ги тълкуваме и да предприемаме политически действия, за да се изправим срещу тях, да ги оспорваме, да ги подкрепяме или да ги адаптираме.

Това, с което настоящата вълна ни сблъсква, е неизбежният характер на тази политика в една епоха, белязана от структурни промени в световния икономически ред, геополитически съперничества и климатични и енергийни кризи. Необходимо е отново да се обърнем към историята на принудителните промени в собствеността, да приспособим нейните поуки и уроци към съвременните условия и да си изясним добре какво те могат и не могат да изпълнят. Тя може да постигне повече, отколкото твърдят най-яростните ѝ противници, но не толкова, колкото очакват най-ентусиазираните ѝ привърженици.

Поставянето на настоящето в историческа перспектива помага преди всичко да се разбере какво е новото и безпрецедентното в това, което преживяваме днес. Ако има нещо наистина ново, то е специфичното съчетание между широко разпространената национализация в различни държави, при различни идеологии и в различни икономически сектори, и същевременното запазване на исторически високи равнища на трансграничната мобилност на капитала. На хоризонта не се очертава нито нова Голяма депресия, нито друга криза на деглобализацията.

Никога досега не сме живели в свят, в който държавата разширява контрола си върху собствеността, докато едновременно с това глобализацията на капитала и финансите остава толкова силна, колкото е днес.

Именно в тази поразителна действителност се крие новостта на настоящата историческа ситуация.

Материалът Задаващата се национализация. (Не става дума нито за Маркс, нито за Тръмп) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Промените в Кодекса на труда, които влизат в сила от 1 януари 2027 г., променят начина, по който се изчислява трудовият стаж при работа на непълно работно време. Заявената цел е ясна – да бъдат ограничени фиктивните четиричасови трудови договори, при които служителят е назначен на половин работен ден, а в действителност работи осем (или дори повече) часа.

Проблемът обаче не е, че в България има твърде много работещи на непълно работно време. Картината е противоположна – непълната заетост почти липсва като доброволен избор, въпреки че в много европейски държави е важен инструмент за активиране на повече хора към заетост.

Българският пазар на труда вече е съвсем различен от ситуацията преди десетина години. Безработицата в последните месеци е най-ниска в ЕС,  заетостта е рекордно висока, а работодателите продължават да изпитват затруднения при намирането на работници (въпреки първите признаци на охлаждане на търсенето на кадри, за които може да прочетете тук.)  Демографските процеси допълнително ограничават предлагането на труд. Това означава, че бъдещото увеличение на заетостта все по-малко ще идва от намаляване на безработицата и все повече  от по-успешното включване на хората, които към момента са останали неактивни.

Именно тук непълната заетост заслужава внимание.

В много развити икономики тя не е просто по-кратък работен ден, а инструмент, който позволява на повече хора да бъдат икономически активни, когато пълната заетост не е възможна поради здравословни, семейни или други причини.

България е държавата с най-нисък дял на работещите на непълно работно време в Европейския съюз.  В същото време работната седмица у нас остава сред най-дългите в Европа, а стандартният модел продължава да бъде един работодател и един осемчасов работен ден. Това показва, че непълната заетост остава по-скоро изключение.

Допълнителни аргументи дава структурата и причините за непълната заетост. От малкото хора, които работят на непълно работно време, 32,8% (при средно 16,7% за ЕС) го правят не по собствен избор, а защото не са успели да намерят работа на пълен работен ден.

Въпросът е защо тя толкова рядко изпълнява ролята, която има в много други европейски държави.

В развити  икономики като Нидерландия, Австрия, Дания непълната заетост често служи като вход към пазара на труда. Тя позволява на студенти да натрупат първи професионален опит още по време на обучението си, на родители да се върнат постепенно към работа след отглеждане на дете, на хора, които полагат грижи за близък, да останат икономически активни, както и на по-възрастни работници плавно да преминат към пенсиониране, без да напускат рязко пазара на труда.

За работодателите пък възможността една позиция да бъде заета от човек, който може да работи четири или шест часа дневно, често е по-добра алтернатива от това тя да остане незаета. В условията на хроничен недостиг на работна сила по-гъвкавите форми на заетост могат да разширят кръга от хора, които изобщо могат да участват на пазара на труда.

Това е особено важно за групите лица, които традиционно срещат по-големи затруднения при навлизането или завръщането си на пазара на труда.

Особено предизвикателство остава преходът от образование към заетост. В България възможностите учениците и студентите да натрупат реален трудов опит още по време на обучението си остават ограничени. Дуалното обучение, което съчетава учене и работа при работодател, все още обхваща сравнително малка част от професионалното образование. Това означава, че за много млади хора първият досег с пазара на труда идва едва след завършването на образованието. Именно тук непълната заетост би могла да играе по-голяма роля – като даде възможност за постепенно навлизане в работната среда, натрупване на практически умения и професионален опит още преди първата постоянна работа. Тя не може да замени дуалното обучение, но може да се превърне в още един инструмент, който да направи прехода от образование към икономическа активност по-плавен.

Разпространението на непълната заетост зависи не само от законодателството, но и от нивото на заплащане. Българските възнаграждения, макар и да нарастват през последните години, остават сред най-ниските в Европейския съюз в номинално изражение. За много домакинства доходът дори при  пълен работен ден понякога означава лишения, а работа на половин ден просто не е икономически реалистичен избор. Именно това вероятно е една от причините страната ни да има едновременно нисък дял на доброволната непълна заетост и сравнително висок дял на хората, които работят на непълно работно време по принуда.

Затова новите правила за четиричасовите договори не бива да се разглеждат единствено през призмата на ограниченията. Ограничаването на фиктивните трудови договори е необходима стъпка, но паралелно с борбата срещу злоупотребите си струва да мислим как българският пазар на труда може да предложи повече реални възможности за хората, които не могат или не желаят да работят на пълен работен ден.

Непълната заетост не може да замени по-високата производителност, по-доброто образование или ръста на доходите. Но в условията на застаряващо население и недостиг на работна сила тя може да бъде още един инструмент за по-пълноценно използване на човешкия капитал. Ако все по-малко хора ще навлизат на пазара на труда, всяка форма на заетост, която позволява повече хора да работят, ще става все по-важна.

Материалът Има ли място за непълната заетост на българския пазар на труда? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Две изключения показват възможния път за промяна. Ирландия и Нидерландия подобряват представянето си до голяма степен благодарение на притока на чуждестранни инвестиции. През 2025 г. Ирландия регистрира рекордно увеличение от 38% на преките чуждестранни инвестиции, докато Нидерландия отчита по-ограничено, но осезаемо възстановяване след десетилетие на спад. Позицията на България остава до голяма степен в застой, без признаци за появата на нови устойчиви фактори на растеж.

Едно от възможните обяснения за това разминаване е икономическата адаптивност на отделните държави – способността им бързо да разработват и внедряват критични технологии, да пренасочват ограничените си обществени ресурси, да поемат външни сътресения и да мобилизират достатъчно частен капитал, за да уловят все по-кратките иновационни цикли.

Какво спъва Европа: демографският спад и недостигът на капитал

Общата негативна тенденция в конкурентоспособността на Европа може да бъде сведена до няколко структурни проблема в рамките на единния пазар. На първо място, демографските предизвикателства продължават да бъдат основен фактор, който ограничава икономическия растеж. Най-силен спад на населението се очертава в държавите от Източна и Южна Европа вследствие както на отрицателния естествен прираст, така и на нетната емиграция.

Същевременно делът на населението на възраст над 65 години достига 22% през 2025 г. спрямо 19% през 2015 г. Това води до намаляване на общия брой отработени часове с 9% и ограничава способността на компаниите да се разрастват и да внедряват технологични иновации. Застаряването на населението създава и допълнителни икономически разходи, включително за пенсии и инфраструктура за дългосрочни грижи. Очаква се свързаните със застаряването публични разходи да нараснат с 1,9 процентни пункта до 2070 г.

На второ място, европейската екосистема за разработване на авангардни технологии и успешно разрастване на иновативни компании е изправена пред фундаментален недостиг на рисков капитал. За сравнение, пазарът на рисков капитал в Съединените щати е близо шест пъти по-голям от този в ЕС. Значително се различава и структурата на инвеститорите. Докато в САЩ водеща роля имат пенсионните фондове и капиталовия пазар, в Европа преобладават публичните институции. Ограниченото участие на институционалния капитал във финансирането на високорискови инвестиции остава една от основните пречки пред развитието и задълбочаването на европейския пазар на рисков капитал.

В резултат, от приблизително 3000 компании еднорози в света над 50% са базирани в Съединените щати, докато на Европа се падат едва 10%. За да намали тази разлика, ЕС трябва да продължи целенасочените мерки за подобряване на привлекателността на местната иновационна екосистема, включително чрез създаването на фонда Scaleup Europe. За да има реален ефект обаче, той трябва да привлече значителен капитал от големите пенсионни фондове, а регулаторната среда следва да бъде облекчена, за да улесни привличането на квалифицирани специалисти от други държави.

Конкурентоспособността на България: бавното възстановяване губи инерция

През 2026 България се изкачва с едно място до 56-а позиция в общата класация на IMD за световната конкурентоспособност, но остава значително под равнището, което заемаше през 2022 г. Сред положителните резултати е класирането на страната сред първите 30 по привлечени преки чуждестранни инвестиции, равнище на безработица и растеж на БВП. Това показва, че България запазва известна привлекателност за инвеститорите, обяснима, наред с други фактори, с членството в еврозоната, ниските ставки на корпоративния данък и данъка върху дивидентите, както и със сравнително ниската цена на труда. Същевременно тези предимства разкриват дългосрочната уязвимост на модел на конкурентоспособност, който не се основава в достатъчна степен на иновации.

Като следваща стъпка България може да приложи няколко стратегически препоръки в отговор на предизвикателствата, пред които е изправена, включително:

• Ограничаване на политическата нестабилност, така че присъединяването към еврозоната да бъде използвано за привличане на инвестиции и за дългосрочно натрупване на капитал.
• Запазване на ниското равнище на публичния дълг, което да осигури фискално пространство за инвестиции в изкуствен интелект, отбрана и технологии с двойна употреба при облекчените правила на ЕС за държавната помощ.
• Решителен фокус върху мерки за подобряване на качеството на живот и върху целенасочена имиграционна политика с цел ограничаване на демографския спад и недостига на квалифицирани кадри.
• Адаптиране на националната система за иновации и технологичен трансфер, така че да подкрепя нарастващата предприемаческа активност сред младите хора.
• Разработване на политики, които да пренасят силните позиции на секторите на изкуствения интелект и информационните технологии към останалата част от икономиката.

От май 2026 г. България разполага с правителство със стабилно парламентарно мнозинство, което позволява провеждането на ефективни икономически реформи и стимулиране на инвестициите. Предварителната стойност на бруто образуването на основен капитал през 2025 г. възлиза на 20,1% от БВП. Правителствените политики трябва да повишат това равнище поне до над средната стойност от 21,3% за ЕС-27 (за периода 2015–2025 г.), за да може България да преодолее застоя в конкурентоспособността си.

В първия проектобюджет на правителството, приет през юли 2026 г., е заложен дефицит от 5,7% от БВП и поемане на нов публичен дълг в размер на 3,8 млрд. евро. Това представлява съществен риск за устойчивостта на публичните финанси, който може да бъде оправдан единствено чрез високоефективно и стратегически насочено разходване на средствата за критични отрасли, инфраструктура и технологии.

Настоящата икономическа несигурност в Европа е свързана и с изключително високата уязвимост на континента към геополитически сътресения. Те влошават икономическите нагласи на бизнеса и потребителите и в началото на 2026 г. прекъсват крехкото възстановяване на българската икономика (Фигура 1).

Материалът Конкурентоспособност: Европа изостава, България буксува е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Инфлацията, породена от силно търсене, обикновено изисква затягане на паричната политика чрез по-високи лихвени проценти. Когато обаче инфлацията е причинена от неблагоприятни фактори в предлагането – например поскъпване на енергията или нарушения във веригите за доставки – прекалено агресивното затягане може да се окаже неоправдано и дори да навреди на икономическата активност.

Според анализа на ЕЦБ настоящият инфлационен епизод има много повече характеристики на инфлация, породена от производствените разходи (cost-push inflation), отколкото на инфлация, движена от прекомерно търсене.

Новият енергиен шок напомня на 2022 г., но икономическата среда е различна

След началото на войната в Близкия изток през 2026 г. цените на суровия петрол се повишават рязко, което води до ускоряване на енергийната инфлация. В резултат общата инфлация в еврозоната нараства от 1,9% до 2,8% на годишна база само за няколко месеца.

На пръв поглед ситуацията изглежда подобна на тази след руската инвазия в Украйна през 2022 г., когато цените на енергията също се изстреляха нагоре. ЕЦБ обаче подчертава, че въпреки сходния първоначален шок икономическата среда днес е значително по-различна.

През 2022 г. европейската икономика все още се възстановяваше след пандемията. Търсенето беше силно, особено в сектора на услугите, а световните вериги за доставки продължаваха да страдат от сериозни затруднения. Това означаваше, че тогава едновременно действаха както мощни фактори на търсенето, така и ограничения в предлагането.

Настоящата ситуация е различна. Днес икономическото търсене остава сравнително слабо, докато основният двигател на инфлацията са по-високите разходи за енергия.

Два метода за оценка на инфлационния натиск

Тъй като официалната статистика се публикува със закъснение, ЕЦБ използва два алтернативни подхода за оценка на ситуацията в реално време.

Първият представлява текстов анализ на разговорите между публичните компании и инвеститорите, както и на публикациите във финансовите медии. Целта е да се установи как самите предприятия и анализатори обясняват причините за инфлацията.

Вторият подход използва бизнес анкетите на Европейската комисия, чрез които компаниите ежемесечно съобщават своите очаквания за цените, производството и икономическата активност през следващите месеци. С помощта на структурни иконометрични модели тези данни позволяват да се разграничат шоковете, произтичащи от търсенето, от тези, породени от предлагането.

И двата метода имат важно предимство – предоставят информация много преди публикуването на официалните макроикономически данни.

Компаниите виждат основния проблем в енергията

Анализът на разговорите с инвеститори показва, че след началото на войната в Близкия изток компаниите все по-често обсъждат инфлацията и свързаните с нея рискове. Независимо от това тревожността остава значително по-ниска в сравнение с периода непосредствено след руската инвазия през 2022 г.

Особено показателен е анализът на финансовата преса. Алгоритъмът на ЕЦБ класифицира публикациите според това дали обясняват инфлацията чрез фактори на търсенето или чрез фактори на предлагането.

Резултатите показват ясно доминиране на обясненията, свързани с предлагането. В повечето публикации основната причина за инфлацията са високите енергийни цени и поскъпването на производствените разходи. Значително по-рядко се споменават фактори като прекомерно потребление, силно вътрешно търсене или стимулираща парична политика.

За разлика от това през 2022 г. медиите значително по-често обръщаха внимание както на нарушенията във веригите за доставки, така и на възстановяващото се търсене след пандемията.

Бизнес анкетите потвърждават същата картина

Изводите от бизнес анкетите също подкрепят тезата, че настоящата инфлация произтича главно от производствените разходи.

След избухването на войната компаниите значително повишават своите ценови очаквания. В същото време обаче очакванията им за бъдещото търсене остават почти непроменени.

Структурните модели показват, че увеличението на очакваните цени е причинено основно от затруднения в снабдяването с материали и суровини, които произтичат от по-високите енергийни разходи.

Най-силно са засегнати енергоемките отрасли, включително химическата промишленост, производството на рафинирани петролни продукти и хартиената индустрия.

Сравнението с 2022 г. показва още една съществена разлика. Тогава ценовите очаквания на компаниите достигат много по-високи равнища, тъй като инфлационният натиск е бил значително по-широкообхватен. Освен ограниченията в предлагането е съществувало и силно възстановяващо се търсене, което е засилвало инфлацията.

Днес подобен натиск от страна на търсенето почти не се наблюдава.

Изводите за паричната политика

Според ЕЦБ всички използвани показатели водят до един и същ извод – настоящото повишаване на инфлацията се обяснява предимно с енергиен шок от страна на предлагането, а не с прекомерно вътрешно търсене.

Това означава, че сегашната ситуация не налага автоматично толкова агресивно затягане на паричната политика, каквото би било необходимо при класическа инфлация, породена от свръхтърсене.

В същото време ЕЦБ предупреждава, че подобни шокове могат постепенно да се превърнат в по-траен инфлационен проблем, ако по-високите производствени разходи започнат да се прехвърлят върху заплатите, инфлационните очаквания и впоследствие върху потребителското търсене.

Поради това централната банка счита за изключително важно да наблюдава своевременно очакванията на компаниите и сигналите, идващи от финансовите пазари и медиите. Подобни индикатори могат да функционират като своеобразна система за ранно предупреждение и да позволят на паричната политика да реагира навреме, още преди официалната статистика да потвърди настъпващите промени.

В заключение ЕЦБ подчертава, че настоящият инфлационен епизод съществено се различава от този през 2022 г. Докато тогава инфлацията беше резултат както от силно търсене, така и от ограничения в предлагането, днес основният фактор е поскъпването на енергията и на производствените разходи. Именно затова при определянето на бъдещата парична политика е необходим по-внимателен и балансиран подход, основан на непрекъснато наблюдение на реалните двигатели на инфлацията.

Материалът Шок в предлагането вдига инфлацията в еврозоната, а не прекомерното търсене е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Бюджетът за 2026 г. е приет, ще действа пет месеца и официализира вече безспорното наличие на прекомерен дефицит. От макро гледна точка единственото неизвестно беше точният очакван размер на дефицита, и оттам – нуждата от нов дълг за финансирането му. Стана ясен и политическият избор на новите управляващи – те обвиниха предходните правителства за наследени вече извършени или договорени разходи и констатираха най-големия в историята ни след въвеждането на валутния борд дефицит, вместо да се опитват да ограничават харченето в средата на текущата година. Може би това е логичният подход, след като Европейската комисия вече беше поискала откриване на процедура по свръхдефицит срещу България, още повече, оставаха много малко месеци, за да може да се промени траекторията на разходите и приходите до края на годината. Така или иначе, това е решението и сега ни остава да насочим вниманието си към предстоящите промени и дискусии по бюджета за 2027 година.

Мнозинството все пак започна да реализира през бюджетния закон част от заявките си в областта на фискалното управление и икономическата политика като цяло. Отменя се формулата за определяне на минималната работна заплата. Някои от механизми за определяне на заплати в обществения сектор бяха отменени, други заменени с нова обвързаност със заплати на депутати, за друга група решението бе просто отложено. Отпада и ангажиментът за минимално финансиране на висшето образование като дял от БВП. Разширява се обхватът и основата за облагане по отношение на хазарта. Променя се правилото за изчисляване на трудовия стаж, като той вече ще зависи пропорционално от отработените часове. Държавните служители ще започнат да плащат част от дължимите осигуровки за своя сметка, като се предвижда от догодина третирането им да се изравни с това на всички останали наети лица. Числеността на бордовете на публичните предприятия ще бъдат ограничена. Практически се закрива програмата за общински инвестиционни проекти, като се предвижда ред за довършване на вече стартирали при определени условия, с важното уточнение, че няма да се включват капиталови проекти, които могат да получат европейско финансиране.

Макар и неизчерпателен, този списък разкрива намеренията, подхода и очакваните бъдещи действия на управляващите. Ако трябва да заключим, има два повода за оптимизъм и три – за притеснение. Първият е, че това правителство под натиска на високия дефицит и рисковете от иначе силно непопулярното теглене на големи държавни дългове все пак действа. Втората добра новина е, че са преодолени немалко считани за табу бариери – това са такива привилегии или специални правила, които доскоро се считаше, че никой и никога няма да посмее да „пипне“. Това отваря широко врата и за по-смели действия – противно на заклинанията, че са политически невъзможни. Но тук идва и първото притеснение – в тази списък няма по-дълбоки и дългосрочни структурни промени. Няма и стъпки към адаптиране на обществения сектор най-малкото към свиващото се население и потенциала на новите технологии, например. Нито се дава заявка за промяна в механизмите на финансиране така, че да създават стимули за по-добри резултатите и ефективност на засегнатите публични сфери. За всичко това ще чакаме бюджетния пакет наесен, при риск всъщност да не дочакаме нищо от това.

Заедно с това се натрупва усещането, че приетите мерки по-скоро отговарят на обществени очаквания – често емоционално мотивирани – или дават някакъв макар и минимален бюджетен ефект, вместо да търсят стратегическо и трайно подобряване в дейността и управлението в различните обществени услуги и администрацията. Още повече, едно е да отмениш лошо работещ механизъм, съвсем друго е да измислиш и въведеш умен и дългосрочно устойчив на негов място.

Накрая отново е редно да припомним, че правителството някак безгрижно планира поне три години с високи (над 3% от БВП) бюджетни дефицити при допускане за изключително благоприятна икономическа конюнктура – най-висок ръст на потреблението и най-ниска безработица в ЕС, бърз ръст на заплатите, продължаваща с притеснителни темпове кредитна експанзия. Управляващите като че ли не смеят да помислят какво би станало с бюджетните параметри при някакъв нов външен шок или дори само ако се охлади вътрешното търсене. А съвсем отделен е въпросът, че засега не виждаме визия за фискална политика, която да насърчи инвестиции и технологична трансформация към една по-производителна и глобално конкурентна икономика.

Материалът Плахи стъпки, другото – догодина? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Досега Европа се справя сравнително добре с глобалния енергиен натиск, предизвикан от войната с Иран, започнала на 28 февруари, най-вече благодарение на мащабните инвестиции в терминали за втечнен природен газ (LNG), задължителното съхранение на газ и засилената зависимост от американския LNG. Цените на природния газ в Европа се повишиха, но регионът все още не е изпаднал в истинска кризисна ситуация, каквато преживя през 2022 г. след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна.

Конфликтът с Иран обаче показа и друго – зависимостта на Европа от световните пазари на изкопаеми горива я прави уязвима към смущения в корабоплаването, геополитическа нестабилност и конкуренция с азиатските купувачи за доставки на LNG. Докато вносните изкопаеми горива определят цените на електроенергията, всеки външен шок рискува да се превърне в по-високи разходи за европейските домакинства и индустрията.

До края на 2025 г. цените на природния газ и електроенергията в Европа бяха съответно с 34% и 14% по-ниски спрямо средните им стойности през 2022 г. Въпреки това те останаха приблизително с 50% и 38% над нивата отпреди войната.

Повишените цени на енергията вече оказаха сериозно икономическо въздействие върху Европа. Между 2019 и 2023 г. континентът загуби повече от един милион работни места в индустрията. Германия, смятана доскоро за двигателя на европейския растеж, изгуби още 143 000 индустриални работни места през 2025 г., според Handelsblatt.

Причините за това са много – смущенията, свързани с пандемията, високата инфлация и засилената конкуренция от Китай във високотехнологичното производство. Но високите цени на енергията също изиграха съществена роля, тъй като затрудниха европейските производители да останат конкурентоспособни. Следователно Европа е изправена пред риск от ускорена деиндустриализация, ако достъпната електроенергия остане дефицитна.

Криза на достъпността

Индексът за риск за енергийната и климатичната сигурност за 2026 г. (ECSRI), разработен от Центъра за изследване на демокрацията, показва, че достъпността вече е изпреварила геополитиката като най-големия източник на риск за енергийната сигурност в повечето европейски икономики.

Рисковете, свързани с достъпността, намаляха с 13% на годишна база през 2025 г., но останаха значително по-високи в сравнение с 2021 г.

Държавите, които са най-зависими от изкопаемите горива – като Полша, България, Румъния и Гърция – са изправени пред структурно по-високи енергийни разходи и по-слаба индустриална конкурентоспособност в дългосрочен план.

Най-устойчивите в енергийно отношение държави в Европа – включително Швеция, Финландия и Франция – предлагат различен модел. Те съчетават нисковъглеродно производство на електроенергия, включително ядрена и водноелектрическа енергия, с бързо нарастващ капацитет от слънчеви и вятърни централи и висока степен на електрификация.

Когато през март войната с Иран наруши потоците на LNG през Ормузкия проток, средните борсови цени на електроенергията в Германия бяха по-високи с 61 евро, 33 евро и 35 евро за мегаватчас съответно спрямо Финландия, Швеция и Франция, според платформата Electricity Maps.

Причината е, че в тези силно електрифицирани енергийни системи природният газ рядко определя цената на електроенергията. Електроенергията вече представлява около 30% от крайното енергийно потребление както във Финландия, така и в Швеция – значително над нивата в голяма част от Европа. Междувременно електроенергийната система на Франция се възползва от факта, че над 70% от електроенергията ѝ се произвежда от ядрени централи.

Това подсказва, че дългогодишният европейски спор дали бъдещето принадлежи на ядрената енергия или на възобновяемите източници всъщност не е правилно поставен. Най-успешните електроенергийни системи са тези, които комбинират и двете.

Болките на прехода

За съжаление Европа все още не разполага с необходимата институционална рамка, която да позволи изграждането на по-балансирана енергийна система по надежден и достатъчно бърз начин в целия континент.

Безспорно европейската електроенергийна система се променя с безпрецедентна скорост. Между 2021 и 2025 г. инсталираният слънчев капацитет в няколко държави от Централна и Източна Европа почти се учетвори, докато капацитетът за съхранение на електроенергия с батерии в ЕС се увеличи десетократно, според Евростат.

Бързото нарастване на дела на непостоянните възобновяеми енергийни източници обаче оказва все по-голям натиск върху електропреносните мрежи, системите за съхранение и механизмите за балансиране – слабости, които бяха ясно разкрити от мащабното прекъсване на електрозахранването на Иберийския полуостров през миналата година.

Държавите, които съчетават възобновяеми източници с надеждно нисковъглеродно производство, по-добри междусистемни връзки и по-големи инвестиции в електропреносната инфраструктура, изглеждат значително по-устойчиви от страните, които продължават да разчитат в по-голяма степен на изкопаемите горива.

Друг проблем е, че новите проекти за ядрени централи продължават да се сблъскват с разпокъсани регулаторни режими, продължителни разрешителни процедури, затруднен достъп до финансиране и тесни места във веригите за доставки, което увеличава разходите и забавя строителството.

Какво може да се направи?

Като начало, вместо всеки проект да се разглежда като уникално национално начинание, Европейският съюз би могъл да разработи общи програми за изграждане, основани на стандартизирани процедури и икономически жизнеспособни модели за финансиране. Това би позволило успешните технологии и модели на реализация да бъдат възпроизвеждани бързо в множество държави.

В крак с надпреварата в областта на изкуствения интелект

Надпреварата за изграждане на конкурентоспособна екосистема за изкуствен интелект допълнително ускорява и надпреварата за енергийна сигурност. Центровете за данни за AI и производството на съвременни полупроводници изискват огромни количества надеждна, нисковъглеродна електроенергия.

Те също така зависят от сигурни вериги за доставки на критични суровини, батерии, полупроводници и модерно оборудване за електропреносните мрежи – области, в които Европа остава силно зависима от китайското производство. Ако Европа не диверсифицира тези вериги за доставки, тя рискува просто да замени една стратегическа зависимост с друга.

В ерата на изкуствения интелект енергийната сигурност вече не се свежда само до наличието на доставки. Тя зависи от това дали континентът може да осигури достатъчно достъпна, чиста и надеждна електроенергия, за да поддържа индустриалната си конкурентоспособност, технологичното си лидерство и икономическия си суверенитет.

Държавите, които осъзнаят тази промяна, ще определят бъдещето на Европа през следващото десетилетие. Онези, които не го направят, ще изостанат.

Материалът Енергийният преход на Европа вече е надпревара за икономическа сигурност е публикуван за пръв път на Икономически живот.