По време на фазата на затягане на паричната политика през 2022–2023 г. дигиталните банки коригираха лихвените проценти по депозитите по-бързо и в по-голяма степен от традиционните банки. Като предлагаха по-високи лихви, те успяха да задържат притока на депозити от домакинствата. В същото време те не увеличиха лихвите по кредитите повече от своите конкуренти. Това доведе до свиване на техните маржове – разликата между приходите от кредити и разходите за депозити – спрямо другите банки. В резултат дигиталните банки разшириха кредитирането си в по-малка степен.

Първоначалните данни от фазата на облекчаване през 2024–2025 г. сочат частично обръщане на тази тенденция. Дигиталните банки започнаха да намаляват лихвите по депозитите за нови клиенти по-бързо от традиционните банки. Това подпомага възстановяването на техните маржове и намалява предишното им предимство при привличането на депозити. Общата картина е, че дигитализацията на банките засилва ролята на банковото финансиране в кредитния канал на паричното предаване.

Сравнение между дигитални и традиционни банки

Анализът по-долу се основава на извадка от над 170 дигитални банки, опериращи в еврозоната, наблюдавани чрез надзорни отчети за периода 2016–2025 г. Тези банки могат да бъдат групирани в три бизнес типа:

• e-retail – финансирани чрез депозити, насочени към домакинствата;
• e-service – ориентирани към плащания/обслужване и с висок дял на приходи от такси;
• e-wholesale – фокусирани върху пазарите и корпоративните клиенти.

Средно дигиталните банки са по-малки от своите конкуренти с физически клонове. Техните баланси разчитат в по-голяма степен на овърнайт депозити от домакинства, включват по-големи парични буфери и съдържат повече нематериални активи (например софтуерни платформи, ИТ системи и активи, свързани с бранда). Дигиталните банки също така генерират по-голям дял от приходите си от такси и комисиони наред с лихвените доходи. Техният дял в банковата система остава сравнително малък. Въпреки това той нараства устойчиво през последното десетилетие, с много нови участници по време на периода на ниски лихви и първите фалити на банки, настъпили по време на фазата на затягане.

За да се оцени как предаването на паричната политика се различава при дигиталните банки, те се сравняват със сходни институции с физически клонове. Фокусът е върху ключови показатели като лихвите по депозитите и кредитите, както и обемите на финансиране и кредитиране. Анализът обхваща последната фаза на затягане на паричната политика, започнала през юли 2022 г., както и ранната фаза на облекчаване от юни 2024 г. Резултатите са последователни в различни източници на данни – надзорни, парични и публично достъпни данни потвърждават общите тенденции.

Пет извода за поведението на дигиталните банки

Първо, ценообразуването на депозитите се променя по-бързо при дигиталните банки. Когато основните лихвени проценти се повишиха, дигиталните банки увеличиха лихвите по депозитите на домакинствата както в по-голяма степен, така и по-бързо от своите конкуренти. Тази тенденция е най-силно изразена при самостоятелните дигитални банки – тези без подкрепата на по-широка банкова група, която често включва по-традиционни институции.

На какво се дължи това? То отразява естеството на банкирането чрез приложения, което намалява разходите за търсене и смяна на доставчик. Дигиталните банки са под по-голям натиск да променят бързо лихвите по депозитите, за да задържат клиентите си. Дигиталните банки, които са част от групи, обикновено коригират по-постепенно, тъй като репутацията на групата и клоновите мрежи на свързаните банки увеличават доверието на вложителите и намаляват непосредствения натиск върху финансирането.

Второ, лихвите по кредитите на дигиталните банки са по-слабо чувствителни. Въпреки по-високите разходи за финансиране, лихвите по кредитите при дигиталните банки се увеличиха приблизително със същия размер като тези на техните конкуренти.

Това означава, че предаването на паричната политика е по-силно от страната на финансирането, отколкото от страната на кредитирането при дигиталните банки. Конкуренцията в кредитирането между дигиталните банки и стремежът им да привличат нови клиенти изглежда ограничават степента, в която те могат да прехвърлят по-високите разходи за финансиране върху лихвите по кредитите.

Трето, цените изиграха основната роля. Дигиталните банки успяха да запазят притока на депозити от домакинствата по време на фазата на затягане – главно като предлагаха по-високи лихви на вложителите си. В началото на тази фаза не се наблюдаваше ясно ускоряване на притока на депозити към дигиталните банки спрямо конкурентите – но също така нямаше и относително забавяне. Техният структурно висок приток на депозити се запази. Това показва, че корекциите по време на затягането са се осъществили главно чрез цените, т.е. чрез по-високи лихви по депозитите, а не чрез промени в обемите на депозитите.

Четвърто, в крайна сметка дигиталните банки забавиха кредитирането си спрямо конкурентите. Тъй като разходите за финансиране останаха високи, а преоценката на кредитите изоставаше, растежът на кредитирането при дигиталните банки се забави повече, отколкото при традиционните банки. Това е в съответствие със свиването на техните маржове.

Пето, предаването от страната на финансирането при дигиталните банки се случва и по-рано във фазата на облекчаване. С първите намаления на лихвените проценти по паричната политика през 2024–2025 г., лихвите по новите депозити в дигиталните банки спаднаха по-бързо, отколкото при традиционните банки, особено за по-дълги матуритети. Това помогна за нормализиране на техните маржове. Но предимството им при привличането на депозити отслабна, като притокът на депозити от домакинствата намаля спрямо конкурентите. Лихвите по кредитите на дигиталните банки намаляваха по-постепенно, оставайки „лепкави“ при понижение.

Какво означава това за предаването на паричната политика?

Предаването на паричната политика все повече се осъществява чрез канала на банковото финансиране. В по-дигитализирани пазари, където търсенето и сравняването на оферти е по-интензивно, лихвите по депозитите се коригират по-силно и по-рано в отговор на промени в политиката, докато лихвите по кредитите остават по-„лепкави“. По време на затягане на паричната политика това намалява маржовете и забавя разширяването на балансите на банките.

Предаването също така се различава между фазите на затягане и облекчаване. Когато политиката се облекчава, дигиталните банки по-бързо намаляват лихвите по депозитите, предлагани на клиентите, но предишната ценова премия се неутрализира с известно закъснение, тъй като съществуващите депозити се преоценяват по-бавно. Обемите на кредитирането реагират със закъснение. Така, във фазата на облекчаване лихвите по депозитите се коригират по-рано, отколкото при традиционните банки, но тази разлика е по-малка в сравнение с фазата на затягане.

Какво означава това за финансовата стабилност?

Свиването на маржовете по време на затягане – което се възстановява само частично и със закъснение при облекчаване – може да натовари рентабилността на дигиталните банки и да намали тяхната пазарна стойност, ако се задържи за по-дълъг период. В една все по-дигитализирана банкова система повече банки могат да бъдат изложени на натиск върху печалбите и ерозия на капитала. За банковите надзорни органи това означава необходимост от по-внимателно наблюдение на структурата и стабилността на финансирането от домакинствата. Стрес тестовете и надзорните прегледи трябва да отчитат както натиска върху маржовете при бързо преоценяване на депозитите, така и способността на банките да поемат този натиск.

Материалът Защо приложенията са важни: светът на дигиталните банки в еврозоната е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Графиката на МВФ илюстрира една причина за безпокойство. В Червено море атаките срещу корабоплаването, започнали през 2023 г., принудиха много кораби да се пренасочат около Африка, вместо да използват Суецкия канал. Повече от две години по-късно транзитът през пролива Баб ел-Мандеб между Йемен и Джибути остава на приблизително половината от нивото си преди атаките.

Бъдещето на транзита през Ормузкия проток и регионалния въздушен трафик остава неизвестно. Въпреки това, вече е ясно, че растежът ще бъде по-бавен, дори ако бъде постигнат траен мир. Както е описано в Световния икономически преглед от април 2026 г., прекъсванията на корабоплаването и въздушния транспорт забавят търговията, повишават разходите по веригите за доставки и най-силно засягат зависимите от туризма и вноса икономики. Потребителите усещат това чрез по-високите цени на храните и стоките от първа необходимост, като домакинствата с по-ниски доходи носят най-голям дял.

Ако транзитните превози през Ормузкия регион и регионалните полети се възстановят бавно, подобно на пътя Баб ел-Мандеб, препятствието за растежа ще продължи дълго след края на военните действия. Политиките, които укрепват устойчивостта на транспортните мрежи, сега са от основно значение за поддържането на растежа и защитата на прехраната.

Материалът Глобалните смущения тестват как светът може да движи стоки и хора е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Много от често срещаните икономически заблуди произтичат от еволюирали психологически инстинкти, оформени в малки племенни среди, а не в съвременните пазарни системи. Тези „народно-икономически вярвания“ карат хората да тълкуват погрешно търговията, имиграцията, печалбата и регулациите по начини, които противоречат на основните икономически принципи, като често водят до подкрепа за контрапродуктивни политики. Тъй като тези интуиции са предсказуеми продукти на човешката еволюция, те помагат да се обясни защо погрешни политически идеи продължават да съществуват. Разпознаването на техния произход може да помогне за противодействие на подвеждащите инстинкти, като същевременно се засилят онези, които подкрепят сътрудничеството, откритостта и обмена.

Икономическите модели, основани на предположенията за рационални агенти, които максимизират полезността си при налични ограничения, отдавна предоставят елегантни рамки за разбиране на човешкото поведение в пазарите и обществата. Въпреки това съществува трайно напрежение между тези идеализирани представи за човека и начина, по който хората реално вземат икономически решения. Хората често подкрепят политики, които противоречат на основни икономически принципи, включително минимални работни заплати, за които се предполага, че увеличават доходите, без да повишават безработицата, контрол върху наемите, от който се очаква да подобри достъпността на жилищата, без да намали предлагането, или мита, които противоречат на сравнителното предимство и достъпността.

Хората също така често имат контрапродуктивни интуиции, включително убеждението, че пазарите разрушават социалните връзки, въпреки доказателствата, че пазарите насърчават сътрудничеството и по този начин създават богатство. Тези тенденции не произтичат основно от липса на информация или ирационалност, а от нашата еволюционна психология. Нашите икономически интуиции са се формирали в продължение на хиляди години в свят на тесни коалиции и междугрупово съперничество от типа „ако един печели, друг губи“, което прави съвременната пазарна динамика неинтуитивна. Поради това пазарите често биват отхвърляни дори когато са полезни.

Може би най-икономичната (опростена) теория, обясняваща защо хората често се държат по икономически вредни начини, е еволюционният когнитивен модел на народно-икономическите вярвания, предложен от антрополога Паскал Бойер и политолога Майкъл Банг Петерсен. Народно-икономическите вярвания са онези убеждения за икономиката, които се поддържат от хора без специализирано обучение в тази област и често се разминават с фундаменталните икономически принципи. Те включват мисловни представи за различни теми — от цени, данъци и мита до социална политика и имиграция.

Икономистите традиционно ги критикуват като ирационални вярвания или просто резултат от невежество, но еволюционният поглед ги разкрива като предсказуеми резултати. Осигуряването на справедливост в търговията, поддържането на социални връзки, формирането на стабилни коалиции и разрешаването на спорове за собственост са все реакции на предизвикателства от нашето еволюционно минало.

Ако тази теория е вярна, както реалното икономическо поведение, така и теориите, които хората създават, за да обяснят собственото си икономическо поведение, са предсказуеми резултати, оформени от еволюцията. Когато народно-икономическите вярвания са погрешни, те грешат по предсказуем начин. Ние говорим за безлични пазари така, сякаш са племенни конфликти. Третираме икономики, основани на иновации и излишък, като че ли са състезания за фиксиран обем от ресурси.

Помислете за интуицията, че международната търговия е вредна, защото печалбата на една държава трябва да бъде за сметка на друга. От гледна точка на стандартната икономика това убеждение противоречи на добре утвърдения принцип на сравнителното предимство. Хората печелят, когато се специализират в това, което произвеждат най-ефективно спрямо други стоки, дори ако търговският партньор може да произвежда всичко по-евтино в абсолютни стойности. Например, хирург, който пише на клавиатура по-бързо от своя секретар, все пак има полза да наеме секретаря и да посвети повече време на операционната зала. По същия начин Съединените щати биха могли сами да произвеждат потребителска електроника, но всеки долар и работник, насочени към сглобяване на телефони, са ресурс, който не се използва за разработване на софтуер, чипове и финансови услуги, където американските компании доминират в световен мащаб. Резултатът е по-голямо общо производство и взаимна полза.

Но нашата еволюционна психология не е създадена за разбиране на сравнителното предимство, особено не между държави или племена. В исторически план човешките групи са се конкурирали за територия, храна и статус по начини, които действително са били от типа „ако един печели, друг губи“. Ако съперническа коалиция е ставала по-силна, това често е означавало опасност за собствената група. Когато съвременните хора чуят, че друга държава изнася повече стоки към нас или има търговски излишък, нашите племенни инстинкти се активират автоматично. Държавите когнитивно се възприемат като племена, а успехът на едно „племе“ се тълкува като заплаха за друго. Идеята, че и двете страни могат да печелят едновременно — едно от централните прозрения на основателя на икономиката Адам Смит — противоречи на тези дълбоко вкоренени интуиции.

Същата коалиционна логика помага да се обяснят и народните интуиции относно имиграцията. Хората, които се противопоставят на имиграцията, често твърдят, че имигрантите „крадат“ работни места от местните работници, като същевременно заявяват, че имигрантите източват социални помощи, без да работят. На нивото на политическия аргумент тези убеждения изглеждат противоречиви. Но на психологическо ниво те изразяват една и съща загриженост: външните хора изчерпват оскъдни ресурси, независимо дали става дума за работни места или социални помощи. Хората са еволюирали в групи, в които принадлежността е осигурявала достъп до споделени ресурси — храна, защита или статус — и където бдителността срещу „паразити“ (free riders) е била от съществено значение за поддържането на сътрудничеството. Поради това новодошлите автоматично са били посрещани с подозрение, докато не докажат, че допринасят, а не експлоатират.

Когато този еволюционен механизъм се прилага към съвременните общества, той поражда интуицията, че външните хора консумират ресурси, които по право принадлежат на „вътрешната“ група. Дали предполагаемият ресурс са работни места или социални помощи — или дори дали ресурсите действително се изчерпват — има по-малко значение от възприетата заплаха, че границите на групата се нарушават без взаимност.

Психологията на разпознаването на „паразити“ също помага да се обясни странната амбивалентност, която много хора изпитват към социалните програми. Макар че хората лесно подкрепят идеята обществото да помага на онези, които са изпаднали в затруднение не по своя вина, те често се притесняват, че социалните помощи насърчават мързел или зависимост. Тези възгледи изглеждат противоречиви, само ако се предположи, че обществото прилага единна икономическа теория. В действителност те отразяват две отделни интуиции, наследени от древни системи на обмен.

Споделянето в общността е еволюирало като форма на застраховка срещу лош късмет — нараняване, болест или неуспешен лов — при което подпомагането на „нещастните“ членове на групата е било изгодно за всички в дългосрочен план. Но същите тези системи са се развили и за наказване на индивиди, които получават ползи, без да допринасят. Съвременните дебати за социалните помощи активират и двете интуиции едновременно: състрадание към нещастните и враждебност към предполагаемите „паразити“.

Друго широко разпространено народно-икономическо убеждение засяга връзката между труда и стойността. Много хора инстинктивно смятат, че тежкият труд трябва да определя колко струва нещо. В икономиката на ловците-събирачи, която е доминирала през по-голямата част от човешката история, стойността на стоките е била тясно свързана с труда, необходим за тяхното придобиване, а физическото усилие е било неразривно свързано със създаването на стойност. Ловът, събирането, строежът на подслон или изработката на инструменти са изисквали видимо усилие, а хората, които са полагали повече труд, обикновено са произвеждали повече ресурси. Когато тази интуиция се приложи към съвременните икономики обаче, тя може да доведе до объркване. Програмист, който пише код, предприемач, който координира вериги за доставки, или инвеститор, който разпределя капитал, могат да създадат огромна стойност, без да полагат видим физически труд. И все пак, тъй като нашата психология на собствеността е чувствителна към усилието и физическата трансформация, печалбите, реализирани чрез организация или иновация, често се възприемат като морално съмнителни — особено в социалистическата идеология — сякаш представляват извличане, а не създаване на стойност.

Част от широко разпространеното противопоставяне на самия мотив за печалба може да се обясни чрез еволюционната психология. В условията на директен обмен лице в лице в малки групи, необичайно големите печалби наистина биха могли да сигнализират за експлоатация или натрупване на ограничени ресурси, особено като се има предвид, че създаването на нещо ценно обикновено е изисквало колективно усилие. Човек, който последователно извлича повече ползи от другите при размяната, може да бъде заподозрян в манипулиране на информация или нарушаване на нормите за справедливост. Съвременните пазари обаче често възнаграждават индивидите именно когато откриват нови начини за създаване на стойност — чрез изобретяване на технологии, подобряване на логистиката или координиране на сложни производствени мрежи. Тъй като тези печалби възникват в безлични системи, в които ползващите се са далечни непознати, а не познати партньори, те могат да изглеждат по-малко като награда за иновация и повече като доказателство за експлоатация. Нашите еволюирали морални интуиции трудно улавят създаването на стойност в разпръснати и непрозрачни пазарни икономики.

По сходен начин, много популярни възгледи за регулацията отразяват наследени интуиции, че властите могат директно да контролират резултатите. Ако вождът е нареждал храната да се разпределя по определен начин, това е можело да бъде наложено чрез социален натиск или пряк контрол. Всеки е познавал всеки, приносът е бил видим, а отклоненията от правилата са можели да бъдат наказвани незабавно. Този опит прави интуитивно правдоподобно убеждението, че правителствата — които умът ни възприема като вид племенни коалиции — могат просто да „заповядат“ икономически резултати. Ако наемите са твърде високи, те сякаш могат да бъдат ограничени. Ако заплатите са твърде ниски, те сякаш могат да бъдат повишени. В наивните народно-икономически теории цените се държат като обещания: ако властта постанови нова цена, резултатът би трябвало да последва.

Да разгледаме контрола върху наемите. Интуицията зад него е проста и морално убедителна. Ако наемодателите повишават наемите над нивото, което наемателите могат да си позволят, това изглежда като експлоатация: собственикът на оскъден ресурс извлича повече пари, без да предоставя повече жилища. Следователно държавно правило, което ограничава наемите, изглежда като елементарен акт на справедливост. На пръв поглед властта се намесва, постановява, че наемите не могат да надвишават определено ниво, и жилищата отново стават достъпни. Но в една голяма пазарна икономика наемът не е просто морално отношение между две страни; той е и сигнал, който координира инвестициите и строителството на нови жилища. Когато наемите се ограничат под пазарното равнище, този сигнал се променя. Строителите изграждат по-малко апартаменти, собствениците пренасочват имотите към други цели, а поддръжката става по-малко привлекателна, когато възвръщаемостта е ограничена. С времето предлагането на жилища намалява и недостигът засилва именно онази оскъдност, която първоначално е довела до високите наеми. Политиката се проваля, защото механизмът, чрез който се променя предлагането на жилища, е невидим за менталния модел, породил интуицията.

Същата динамика се наблюдава и в дебатите за минималната работна заплата. Ако работниците получават много ниско възнаграждение за тежка или неприятна работа, ситуацията изглежда несправедлива. Но в съвременния пазар на труда заплатите също функционират като сигнали, които координират решенията за наемане в цялата икономика. Когато законово определената минимална заплата се повиши над нивото на производителност за някои работни места, работодателите не просто започват да плащат повече и да продължават както преди. Те намаляват наемането, заменят труда с машини или реорганизират задачите така, че да са необходими по-малко работници. Когато ценовият сигнал се промени, поведението се адаптира по начини, които регулацията не предвижда. Това често води до резултат, противоположен на търсения.

Нашите умове не са компютри, които максимизират полезността и просто се отклоняват от оптималния избор поради липса на информация или изчислителна мощ. Те са по-скоро набор от инструменти. Мозъкът ни е еволюирал да използва специализирани когнитивни механизми или интуиции, които са решавали повтарящи се проблеми в средата на нашите предци: „Кой е достатъчно надежден за обмен?“; „Кой принадлежи към нашата група и кой е съперник?“; „Кой допринася и кой паразитира?“; „Кой какво притежава и на какво основание?“. Тези интуиции могат да се активират от съвременни икономически ситуации, които наподобяват древните, дори когато реалните обстоятелства са напълно различни.

Народно-икономическите вярвания се запазват не защото хората са ирационални, а защото разсъждават с инструменти, еволюирали за сътрудничество в малки групи, а не за координация между милиони непознати. Следователно предизвикателството пред съвременните общества не е просто да коригират погрешните убеждения, а да изграждат политики, които работят със, а не срещу човешката психология.

Съвременните пазарни общества представляват едно от най-забележителните културни постижения на човечеството. Те възникват чрез използването на различен набор от древни социални инстинкти — такива, които позволяват сътрудничество в безпрецедентен мащаб. Системите на права на собственост, прилагане на договори и доброволен обмен позволяват на милиони непознати да координират усилията си по взаимно изгоден начин.

Твърдението тук не е, че пазарите са безпогрешни. По-скоро, че нашите еволюирали интуиции често погрешно разпознават естеството на проблема и ни насочват към решения, които влошават ситуацията. В съвременните икономики видимите загуби са концентрирани, непосредствени и емоционално въздействащи, докато ползите са разпределени, постепенни и разпръснати между милиони потребители и работници. Една сериозна защита на пазарите трябва да признава разходите по приспособяване и реалните вреди, без да отстъпва по отношение на по-голямата грешка — а именно убеждението, че взаимната изгода, ценовите сигнали, печалбата и обменът сами по себе си са форми на експлоатация.

Някои от нашите еволюирали инстинкти — като цененето на взаимността, възнаграждаването на приноса и изграждането на репутация за надеждност — остават основни за проспериращите общества. Самите пазари зависят от тези дълбоко вкоренени норми на сътрудничество и обмен. Други интуиции обаче — като мисленето на ниво „ако един печели, друг губи“ относно търговията, подозрението към печелившите иновации или вярата, че властите могат просто да определят цените — отразяват когнитивни преки пътища, подходящи за среди на оскъдност и контрол в малки групи, а не за децентрализирано изобилие.

Разпознаването на тази разлика не бива да води до пълно отхвърляне на обществените притеснения. Не всеки пазарен резултат е благоприятен и не всички икономически тревоги са илюзорни. Търговията, технологичните промени и по-широкият преход от производство към услуги могат да налагат реални, концентрирани загуби върху конкретни работници, фирми и региони — особено върху по-нискоквалифицирани работници, чиито работни места са изложени на изнасяне в чужбина или биват заменени от нови форми на производство. Човек, който губи работата си заради чуждестранна конкуренция, не е просто жертва на погрешна интуиция. Той често реагира на реален личен неуспех, дори ако икономиката като цяло става по-продуктивна и просперираща. Същото важи и при рецесии или случаи на измама и отрицателни външни ефекти.

Следователно въпросът е как обществата могат да се справят с тези реални разходи, без да се връщат към интуициите, които погрешно диагностицират причините им.

Хората са необичайни сред видовете със способността си да преразглеждат интуитивните си преценки чрез абстрактно мислене и натрупано знание. Икономическата теория, емпиричните данни и институционалните експерименти предоставят начини да се провери дали нашите интуиции за пазарите действително съответстват на системите, в които живеем. С течение на времето обществата, които се научават да различават интуициите, подпомагащи сътрудничеството, от тези, които изкривяват икономическите сигнали, са склонни да изграждат по-ефективни институции.

Голяма част от напредъка през последните два века отразява именно този процес на институционално учене. Разширяването на търговските мрежи, защитата на правата на собственост, насърчаването на иновациите и позволяването на цените да координират децентрализираните решения са довели до нива на благосъстояние, които биха били немислими в средите, в които са се формирали нашите икономически интуиции. Разбирането на еволюционните корени на народно-икономическите вярвания помага да се обясни защо определени политически идеи остават привлекателни въпреки слабите си резултати — и защо устойчивият напредък често зависи от институции, които ограничават някои от най-естествените ни интуиции, като същевременно подсилват други, подкрепящи сътрудничеството, откритостта и обмена.

Материалът Защо нашите икономически интуиции често са погрешни е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Според Международната агенция по енергетика (МАЕ) повече от 70 инфраструктурни обекта са били повредени, като една трета – сериозно или много сериозно. Някои ремонти могат да отнемат между три и пет години. Шокът е толкова силен, че директорът на МАЕ го определи като „най-голямата заплаха за световната енергийна сигурност в цялата история“¹.

Затварянето на Ормузкия проток на практика означава блокиране на 10% от световното потребление на петрол, или 10 милиона барела на ден (тоест два пъти повече, отколкото по време на първите две петролни кризи през 1974 и 1979 г.). Що се отнася до втечнения природен газ, Катар, вторият най-голям производител в света, и Обединените арабски емирства преустановиха производството си.

Значително въздействие върху цялата икономика

Наистина, въздействието върху цените на въглеводородите досега е по-малко, отколкото по време на първите две петролни кризи през 70-те години или на тази от 2008 г. Цената на суровия петрол достигна 120 долара, което е увеличение малко под 100% и все още е далеч от 140-те долара през 2008 г. (които се равняват на повече от 210 долара днес). А при кризите през 70-те години цените дори се увеличиха тройно.

Що се отнася до втечнения газ, той действително надхвърли 60 евро през март (30 евро преди конфликта), но това остава далеч под 350-те евро, достигнати при началото на войната в Украйна. Това се обяснява най-вече с диверсификацията на източниците на доставки и използването на 20% от запасите на страните от МАЕ.

Въпреки това не бива да се подценява сериозността на ситуацията и тежестта на икономическите последици, включително в Европа, макар че само 4% от нейния внос на петрол преминава през Ормузкия проток. Освен енергийния сектор, войната доведе до поскъпване на множество материали, чието производство е свързано с въглеводородите. Така силно засегнат е целият нефтохимически сектор, както и аграрният и хранително-вкусовият заради торовете (засегнати са една трета от световните доставки). Трябва да се спомене и хелият, който играе ключова роля в биомедицината и сектора на информационните технологии, тъй като е необходим при производството на полупроводници.

Последните данни, публикувани наскоро от Евростат, показват, че инфлационният процес вече е започнал и увеличенията на цените ще се разпространят в цялата икономика – далеч отвъд цените на горивата, чието нарастване, разбира се, е най-голямо, докато същевременно икономическият растеж намалява.

„Инфлация“ и „забавяне на икономическия растеж“ са думите, които ще характеризират поне следващите две години, макар че нивото им ще зависи от развитието на конфликта, както показват различните икономически анализи, публикувани от Банката на Франция, Европейската централна банка (ЕЦБ), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и Международния валутен фонд (МВФ). Ако войната и блокадата на протока продължат, ще трябва да се добави и думата „дефицит“.

Мерките трябва да бъдат съвместими с климатичния преход

Каквото и да стане занапред, този конфликт е поне четвъртото голямо събитие за по-малко от шест години – след здравната криза, войната в Украйна и търговската война, започната от Доналд Тръмп по време на „Деня на освобождението“, което показва зависимостта и уязвимостта на Европа, поради това, че през 2024 г. вносът на енергия покрива 57% от нейните нужди.

За да излезе от тази криза, Европейският съюз не трябва да повтаря грешките от 2022 г., когато при поскъпването на енергията вследствие на войната в Украйна една зависимост (от руския газ) беше заменена с друга (от американския втечнен газ). Предприетите мерки трябва да смекчат въздействието върху най-уязвимите групи от населението и икономически сектори, но също така да бъдат съвместими със засилването на енергийната му независимост и декарбонизацията на неговата енергия. Това е необходимо както по климатични причини, така и с оглед на настоящата геополитическа реалност.

Следователно Европейският съюз не трябва да отстъпва пред натиска на десницата и крайната десница за премахване на въглеродния данък, а да направи всичко възможно за реализиране на инвестициите, необходими за осъществяване на прехода. Изчисленията показват, че те не са непосилни (за Франция например, малко над 60 милиарда евро годишно за следващите десет години, от които половината публични, а другата половина – частни).

Тези инвестиции са значително по-малки от огромната икономическа цена на бездействието. Според изследване от 2024 г. тя може да достигне около 50% от брутния вътрешен продукт до 2100 г.

Необходимост от нов общ европейски дълг

При всички положения Европа трябва да се справи и с нарастващите разходи за отбрана, продиктувани от геополитическото напрежение, особено с Русия, както и от заплахите за оттегляне на нашия американски „съюзник“ от НАТО. Освен това последните кризи значително влошиха публичните финанси на държавите-членки (както и на една трета от страните, на които се падат 80% от световната икономика, начело със САЩ, както показват проучванията на МВФ).

Посрещането на тези инвестиции и подкрепата за най-уязвимите части от населението и икономически сектори ще изискват мобилизирането на два ключови лоста. От една страна, добре известно е, че това не може да стане без нов общ европейски дълг, който Германия и т.нар. „пестеливи“ държави трябва да приемат. От друга – извънредните печалби, които големите компании от въглеводородния сектор реализират още веднъж и от тази криза, трябва да бъдат обложени, нещо, за което настояват шест европейски държави (между които Испания, Германия и Италия, но, уви, не и Франция).

В противен случай, другият път, който се открива е твърде мрачен. Това е този, който беше следван след двете петролни кризи от 70-те години и след кризата от 2008 г. – разработването на нови находища на въглеводороди. След тези в Северно море през 80-не тодини и неконвенционалните ресурси в САЩ през 2010-те години, ще дойде редът на Арктика, за което настояват някои от най-големите петролни компании. Макар най-лошото да не е неизбежно, то остава реална опасност.

Материалът Икономически последици от войната в Близкия изток: как да избегнем най-лошото е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Една от основните разлики между България и страните с по-висока младежка заетост е съчетаването на учене и работа. В много европейски икономики е обичайно младите хора да работят почасово, да преминават през платени стажове или да участват във форми на обучение, тясно свързани с работодатели. У нас тази връзка остава слаба. Делът на младите (15-29 годишни), които едновременно са във формално образование и работят, е едва 3,1% в България, при 11,6% средно за ЕС. За сравнение, в Нидерландия този дял е 36,4%, а в Германия — 19%[1]. Това означава, че за много хора образованието и работата често се разглеждат като отделни етапи: първо завършване, после търсене на работа. Резултатът е по-късен първи трудов опит и по-трудно начало на професионалната реализация.

Този проблем се вижда както при висшето, така и при професионалното образование. Университетите у нас не са достатъчно свързани с реалното кариерно развитие на студентите, а стажовете остават формални. При професионалните гимназии връзката с местния бизнес е неравномерна, дуалното обучение все още има силно ограничен обхват, а немалка част от специалностите не водят до ясна реализация. Показателно е, че заетостта сред завършилите професионално образование в България е 66,2%, при 80% средно за ЕС[2]. От не по-малко значение е и скъсаната на много места връзка между структурата на професионалното образование и пазара на труд[3].

Друг важен фактор е покритието на базовите умения. Българският пазар на труда все повече търси хора, които могат бързо да се адаптират, да работят с технологии, да комуникират добре и да поемат отговорност. За огромна част от младите хора този праг се оказва висок. Над половината 15-годишни ученици в България не покриват базовото ниво по математика и четене, а дигиталните умения на също остават под средните за ЕС. Това ограничава възможностите за първа работа, особено извън големите градове.

Регионалните различия също не са за подценяване. В София, Пловдив, Варна или Бургас има повече работодатели, повече услуги, повече стажове и повече позиции, подходящи за хора без опит. В по-малките населени места изборът е значително по-ограничен. Там често има по-ниски заплати, по-слаб транспорт, по-малко възможности за обучение и по-тесен кръг от работодатели. Разликата между градовете и селските райони при младите извън образование, заетост или обучение е сред най-големите в ЕС — 17,6 процентни пункта в България. Това показва, че младежката неактивност далеч не е равномерно разпределена, а е силно концентрирана в периферията.

Сериозни разминавания има и между търсенето и предлагането на труд. Свободните работни места и намеренията на работодателите за наемане[4] са силно съсредоточени в няколко икономически дейности – туризъм, строителство, нископроизводителните сегменти на преработващата промишленост, които се характеризират с ниски заплащане и лоши условия на труд, което ги прави много слабо привлекателни за младите хора, особено тези с висше образование и в големите градове.

Гъвкавостта на трудовия пазар също създава известни пречки. България остава на дъното на ЕС по дял на хората, които работят почасово или на половин работен ден[5], изоставаме и в работата от разстояние. Тези „нестандартни“ модели на труд обаче са особено подходящи за младежите, на които се налага да балансират между учене и заетост, което означава, че по-широкото им предлагане от страна на работодатели би се отразило благотворно на заетостта в тези групи.

Демографията също има значение, макар и по-косвено. Намаляването на броя на младите хора не обяснява пряко спада в дела на заетите, но променя структурата на пазара. По-мобилните и по-квалифицираните се концентрират в няколко големи града или напускат страната, а в регионите с малко население и слаба икономическа активност остават групи, които по-трудно се включват в заетост. Така регионалните и образователните различия постепенно се наслагват върху демографския спад.

Накрая, общото забогатяване и силният пазар на труда също имат своето отражение. Все повече домакинства могат да си позволят да издържат изцяло младежи докато завършат висшето си образование или се ориентират към подходяща или желана работа. Липсата на натиск за издръжка на живот естествено отлага навлизането на пазара на труда.

Затова и решенията не са в краткосрочни кампании или отделни програми за субсидирана заетост. По-важното е да се скъси преходът между образование и работа. Това означава повече реални стажове, по-широко дуално обучение, по-добра кариерна ориентация, по-силна връзка между училища, университети и работодатели, както и по-ранна работа с младежите в риск от отпадане или трайна неактивност.

*Анализът на Адриан Николов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…

[1] https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/SEPDF/cache/25810.pdf

[2] https://op.europa.eu/webpub/eac/education-and-training-monitor/en/country-reports/bulgaria.html

[3] https://ime.bg/analyses/obrazovanie-i-zaetost-indeks-na-syotvetstvieto-mezhdu-profesionalnoto-obrazovanie-i-profila-na-ikonomikata-2025/

[4] https://ime.bg/articles/tyrseneto-na-trud-se-zabavya-no-strukturnite-defitsiti-ostavat/

[5] https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php?title=Part-time_and_full-time_employment_-_statistics

Материалът Защо не работят младежите? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Когато първата британска парна железница между Стоктън и Дарлингтън е открита през 1825 г., тя е била по-евтина и по-бърза за превоз на стоки от каналите. И все пак инвеститорите в акции на британски канали са останали самодоволни към тази заплаха през по-голямата част от десетилетие. Петдесет години по-късно доминиращата американска телеграфна компания Western Union е показала подобно пренебрежение към заплахата за бизнеса си, породена от новите телефони на Александър Бел. Бел получава патентите си през 1875 г. и предлага да ги продаде на Western Union за безценица на следващата година. Компанията го отказва. Western Union се представя по-добре от американския фондов пазар в продължение на десетилетие до средата на 1890-те години, въпреки бързия напредък на телефонията.

Ужасяваща е способността на пазара да идентифицира както печелившите, така и губещите по време на балона на акциите в технологичния, медийния и телекомуникационния (TMT) сектор в края на 1990-те години. Компаниите в сектори, които не са били пряко изложени на интернет, са били отхвърляни като „стара икономика“ и техните оценки са били намалени. В същото време оценките на акциите от така наречената „нова икономика“ скочиха до небесата. На 29 февруари 2000 г. Джим Крамър заявява, че интернет е на път да промени икономиката на всяка индустрия: „Той елиминира всяка компания, работеща с физически обекти, която не приема интернет…“, пише мениджърът на хедж фонд и експерт на CNBC в TheStreet.com. „Това просто унищожава търговията на дребно, каквато я познаваме… Как може Bank of America да се конкурира с Nokia като начин за банкиране?“

Крамър препоръчва инвеститорите да избягват банки, брокери, производители на стоки, вестници, акции на машиностроителни компании – оставяйки ги само с технологични акции. Това изявление дойде само няколко дни преди Nasdaq да достигне своя връх. След това повечето сектори, които Крамър беше отписал, по-специално мините и банките, преминаха в бичи тренд. От 2000 до 2003 г. индексът Dow Jones Industrial Average, който беше силно изложен на акции от „старата икономика“, надмина технологичния бенчмарк S&P 500, докато индексът Nasdaq падна с близо 80% от връх до дъно.

Когато прахът се уталожи, бившите високо летящи телекомуникационни оператори, инвестирали стотици милиарди долари в изграждането на информационната супермагистрала, бяха отхвърлени като доставчици на „тъпи мрежи“, задължени от правилата на мрежовия неутралитет да начисляват фиксирана такса на потребителите на своите мрежи. По същия начин европейските мобилни оператори не успяха да си възвърнат разходите за капитал за изграждане на своите мрежи от трето поколение. „Съдържанието е цар“ беше ясният призив на периода на бум. И все пак вестникарската индустрия беше постепенно унищожена от интернет, тъй като приходите от реклама мигрираха към новите технологични гиганти, включително Google и Facebook. Пазарът бавно осъзна заплахата. Цената на акциите на New York Times достигна исторически връх през лятото на 2002 г., след което падна с 85% през следващите години.

По време на така наречения „балон на всичко“ през 2020 и 2021 г. пазарът отново обърка печелившите и губещите. По това време всичко, свързано с електрически превозни средства и чиста енергия, се покачваше рязко, докато в компаниите за изкопаеми горива и доставчиците на компоненти за производителите на двигатели с вътрешно горене, за които се предполага, че скоро ще бъдат излишни, се образува антибалон. В един момент пазарната капитализация на производителя на електрически автомобили Tesla надхвърли целия енергиен сектор на САЩ. Производителите на метали от платинената група, използвани в каталитичните конвертори за неелектрически превозни средства, се разпродадоха. След 2022 г. балонът на зелените технологии се спука и акциите в енергийния сектор се възстановиха. Акциите на Valterra Platinum са се повишили с около 130% през последната година.

Що се отнася до идентифицирането на губещите от революцията в областта на изкуствения интелект, пазарът изглежда е също толкова податлив на грешки. В края на февруари статия от Citrini Research, стана вирусна. Изследователската фирма предположи, че бизнеси от фирмата за доставка на храна DoorDash до платежния гигант Mastercard скоро ще бъдат подкопани от нова конкуренция, задвижвана от изкуствен интелект. От началото на тази година акциите на софтуерни, данни и аналитични компании и различни онлайн платформи се разпродадоха.

Ключовият проблем, който инвеститорите сякаш пренебрегват, е присъщата ненадеждност на моделите с голям език. Тези модели генерират отговори чрез вероятностни изчисления, а не чрез детерминистични разсъждения. В резултат на това те са склонни към халюцинации. Аласдер Нейрн посочва проучване на производителността от миналия октомври, което установява, че най-добре представящият се модел има процент на халюцинации от 0,6%, докато двадесетият класиран модел има процент на грешки от 1,9%. Сравнете това със Six Sigma, подходът към корпоративното управление, който има за цел да намали дефектите до под 4 на милион инцидента.

Предвид настоящото състояние на технологиите, критично важните дейности не могат да се изпълняват от изкуствен интелект. Облачната услуга на Amazon претърпя прекъсвания в края на миналата година, след като служители използваха инструмент с изкуствен интелект за кодиране. Това трябваше да е зов за събуждане. Избирането на победители с изкуствен интелект по време на продължаващата инвестиционна лудост е игра на глупаци. Търсенето на стойност сред предполагаемите губещи предлага по-сигурни печалби. Както коментира ветеранът инвеститор Марк Фабер по време на бума на TMT: „Колкото по-голяма е манията в един сектор на пазара или на един фондов пазар, толкова по-вероятно е пренебрегваните класове активи другаде да предложат огромен потенциал за поскъпване. Това е едно от основните правила на инвестирането и винаги ще работи за търпеливия дългосрочен инвеститор.“

Материалът Пазарите имат лоша система за забелязване на губещите, свързани с AI е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Да приемем за даденост, че въглеродните емисии са значителен външен ефект. Тогава по принцип политиките, които намаляват въглеродните емисии, могат да бъдат полезни, дори ако намаляват измерения БВП. Това е така, защото те биха могли да намалят още повече неизмерените, отрицателни компоненти на БВП – външните ефекти.

Субсидиите за чиста енергия обаче са косвен инструмент за намаляване на въглеродните емисии. Въпреки че намаляват цената на невъглеродната енергия спрямо енергията, базирана на въглерод, те също така намаляват общите разходи за енергия. Това стимулира по-голямото използване на енергия, част от която идва от въглеродни източници. По този начин нетният ефект от субсидиите за чиста енергия е двусмислен и те имат други разходи, които произтичат от изкривени стимули.

По-добър подход е въглеродното (Пигувианско) данъчно облагане.

Пигувианският данък* недвусмислено повишава цената на енергията, базирана на въглерод, спрямо други източници, като по този начин измества използването на енергия към по-ефективен резултат. Това също така избягва непредвидените разходи, свързани със субсидиите за чиста енергия. Данъците върху въглеродните емисии обаче са непопулярни, тъй като добавените разходи за енергия са явни. Освен това, определянето на данъка на правилното ниво може да бъде предизвикателство поради сложността при измерване на социалната цена на въглерода.

Следователно, на практика, най-малко лошият отговор на рисковете от въглеродните емисии може да бъде да не се прави нищо, освен да се премахнат съществуващите субсидии за горива на въглеродна основа.

*Пигувиански данък, кръстен на британския икономист от 1920 г. Артър К. Пигу, е данък върху пазарна транзакция, който създава отрицателен външен ефект или допълнителни разходи, понесени от лица, които не участват пряко в транзакцията. Примери за това са данъци върху тютюна, данъци върху захарта и въглеродни данъци

Материалът Каква трябва да е политиката за въглеродните емисии? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Една от основните точки на реформата към модернизиране на професионалното образование и обучение (ПОО) е актуализирането на Списъка с професии в средното образование. През последните 20 години той включва 588 специалности, групирани в 245 професии. Огромното надребняване силно затруднява избора на професия и специалност, самото обучението и реализацията след това. Новият списък вече е изготвен и ще се прилага от учебната 2026/2027 година. Той премахва деленето по специалности и намалява професиите от 245 до 193.

По-интересно е да се проследи реалният прием в средното професионално образование. През предишната учебна година план-приемът се осъществява по 142 от възможните 245 професии.

След реформата и намаляването на професиите до 193 план-приемът за следващата учебна година е по 145 професии!

Явно измененията не водят до различен резултат, дори повишават леко броя професии, които се предлагат в професионално образование. Директорите вероятно просто са наместили огромната част от досегашния прием според новия списък.

Все пак има някои промени, свързани с трансформация, отпадане или поява на нови професии. Ето няколко примера:

1. Отпаднали професии – отпадат предимно професии, по които така или иначе няма прием – пристанищен работник, помощник-инструктор по фитнес, камериер, музикант-вокалист, бродировач;
2. Слети професии – професиите „Сътрудник в маркетингови дейности“ и „Организатор Интернет приложения“ ще са в общата „Електронна търговия, маркетинг и реклама“, а „Леяр“ и „Ковач“ (по които така или иначе няма прием) – в „Технологии на метални продукти и изделия“;
3. Променени имена на професии – професията „Продавач-консултант“ вече ще е „Търговия и продажби“, „Куриер“ – „Спедиторски услуги“, а „Лазерна и оптична техника“ – „Оптични и лазерни системи“;
4. Нови професии – появяват се и нови професии като „Интегриране на дигитални технологии“, „Потребителски интерфейс и ползваемост на софтуер“, „Организиране на събития“. Част от тях съществуваха и досега в различни специалности, а по други така или иначе няма прием за следващата учебна година.

Продължава разширяването на професии, свързани с ИТ сектора. Раздут остава приемът в селскостопанските професии (около 2,5 хиляди места) и тези в сферата на хотелиерството и ресторантьорството (около 5 хиляди места). Спрямо реализацията пък недостатъчен е приемът в професии, пряко свързани с индустрията – учащите са около 10%, а заетите – над 40%. Тези разминавания могат да се проследят в Индекса на съответствието между професионалното образование и профила на икономиката 2025, изготвян от ИПИ.

Същевременно, обучението чрез работа (дуално образование) остава едва 9% и за 2026/2027 година. То е гарант, че професионалното образование е свързано с потребностите на бизнеса, особено на местно ниво. Ниският дял на дуалното показва, че гаранция за връзка с пазара на труда училищата не дават.

В обобщение, беше време за актуализиране на списъка и стандартите за придобиване на професия в средното образование. Не това актуализиране, обаче. Време е за истинска промяна, насочена към основната роля на професионалното образование да бъде мост между средното образование и пазара на труда – с още по-широки професии и професионални направления и повсеместно прилагане на дуалното обучение които да позволяват по-голяма реализация на завършилите.

Материалът Намалиха професиите в професионалното образование: от 142 на… 145 е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Основните групи заключения сочат, че:

• Установената връзка произтича предимно от данъци върху стоки, а не върху доходи или печалби. … Данъчното облагане създава структурните основи за вълнения, докато материалните трудности и идеологическите сили катализират дългогодишните оплаквания относно фискалното неравенство в открит бунт.
• Законодателите от избирателни райони с високи данъци са по-склонни да изискват институционални промени, да призовават за премахване на феодалните привилегии, … да подкрепят премахването на монархията и … да гласуват за екзекуцията на краля по време на Националния конвент през януари 1793 г.
• Репресивното данъчно облагане е непопулярно и може да навреди на върховенството на закона

Френската революция разрушава стария режим (ancien régime) и преосмисля държавната власт и институции. Тя преобразява обществото, като премахва феодализма и създава модерни бюрократични и правни рамки, а влиянието ѝ се простира отвъд Франция, оформяйки институции по целия свят. Макар причините за Революцията да са сложни, историческите изследвания отдавна подчертават ролята на фискалните институции, особено експлоататорския характер на данъчното облагане при стария режим. Въпреки това, систематичните доказателства за ролята на данъците в оформянето на Революцията остават ограничени.

Изследването установява, че преминаването от баилиаж в най-ниската четвърт на разпределението на данъчната тежест към такъв в най-високата четвърт — разлика от около 8% от дохода на глава от населението по онова време — удвоява броя на бунтовете през този период. Баилиажите с високи данъци също така са били по-склонни да бъдат обхванати от Големия страх през 1789 г., когато слухове за аристократични заговори се разпространяват бързо из селска Франция, предизвиквайки нападения срещу имения и унищожаване на феодални документи, което в крайна сметка води до премахването на феодализма от Националното събрание.

Тази зависимост се запазва дори след като се отчетат редица фактори, обичайно свързвани с революционни безредици, включително разпространението на идеите на Просвещението, увеличението на цените на пшеницата, местното присъствие на аристокрация и духовенство, както и размерът на данъчните полицейски бригади. Тя остава валидна и когато анализът се ограничи до общини от двете страни на данъчна граница. Една интерпретация на тези резултати е, че данъците са потискали местното икономическо развитие, обеднявайки общностите и водейки ги до бунт по материални причини.

Връзката между данъчното облагане и безредиците произтича основно от данъците върху стоки, а не върху доходи или печалби. Това съответства на историческите описания, които подчертават обществената враждебност към тези данъци, възприемани като особено регресивни, налагани чрез натрапчив държавен контрол и символ на фискалните неравенства на стария режим. Изследването се фокусира върху солния данък и traites — система от вътрешни митнически такси. Заедно тези данъци съставляват над 20% от кралските приходи към 1780 г., били са дълбоко ненавиждани и са сред първите отменени през 1790 г.

Резултатите предоставят доказателства за широко разпространена съпротива срещу данъчното облагане. За да се изследва това допълнително, са анализирани списъците с оплаквания, съставени и изпратени до Версай преди Генералните щати през пролетта на 1789 г. Районите с по-висока данъчна тежест са подали повече оплаквания срещу данъците, дори след отчитане на общия брой подадени жалби. Тази зависимост се наблюдава само при Третото съсловие, а не при аристокрацията, което съответства на факта, че обикновените хора са понасяли основната тежест на данъците, докато благородниците до голяма степен са били освободени. Изследването също така показва, че неравенството е засилвало съпротивата срещу данъците по причини отвъд пряката икономическа тежест. Много оплаквания посочват неравномерното налагане на данъци между социални групи и територии, както и принудително събиране без съответстващи обществени ползи.

Просвещението подчертава равенството пред закона и оспорва наследствените привилегии и произволната власт. Резултатите от изследването показват, че бунтовете са били по-чести в райони с по-голяма експозиция на идеи от Просвещението, измерена чрез местни продажби на книги и абонаменти за „Енциклопедията“. Местните нива на грамотност не изглежда да са играли съществена роля, което показва, че разпространението на идеи е било по-важно от самия достъп до четене.

Данъчните бунтове достигат връх през 1780-те години, но причината за това време остава неясна. Данъците върху стоки съществуват от векове, а общата тежест нараства рязко между 1690 и 1760 г., но след това се променя малко. Вместо това, историците посочват сушите, които унищожават реколтата и повишават цените на пшеницата през 1780-те години. Изследванего използва исторически данни за температура и валежи и установява, че по-горещите от обичайното лета водят до по-голямо увеличение на бунтовете в общини с високи данъци в сравнение със съседните с ниски данъци. Заедно с доказателствата за данъчни различия и влияние на Просвещението, тези резултати показват, че данъците създават структурната основа за безредици, докато материалните трудности и идеологическите фактори превръщат дългогодишните оплаквания от фискално неравенство в открит бунт.

Докато фискалните оплаквания подхранват Революцията „отдолу“, решенията на представителите също движат процеса „отгоре“. Анализирани са над 60 000 законодателни речи, произнесени между май 1789 г., когато се свикват Генералните щати, и януари 1793 г., когато Луи XVI е екзекутиран. Резултатите показват, че законодателите от райони с високи данъци са с около 70% по-склонни да обсъждат данъчното облагане, с 60% по-склонни да критикуват стария режим и с около 73% по-склонни да защитават Революцията в речи, свързани с данъците, в сравнение с представители от райони с ниски данъци. Те също така по-често представят данъците като потиснически и призовават за фискални реформи.

Отвъд фискалните дебати, законодателите от райони с висока данъчна тежест по-често настояват за институционални промени, призовават за премахване на феодалните привилегии и критикуват монархията в речите си след Големия страх от 1789 г. По време на Законодателното събрание (1791–1792 г.) те са по-склонни да подкрепят премахването на монархията и да гласуват за екзекуцията на краля по време на Националния конвент през януари 1793 г.

Материалът Данъчните тежести и Френската революция е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Възможностите за сближаване със Запада бяха сериозно подкопани след президентските избори през 2020 г., когато обявената победа на Александър Лукашенко предизвика масови протести и обвинения в изборни манипулации. Последвалите репресии, както и подкрепата на Беларус за руската агресия срещу Украйна, доведоха до санкции от страна на ЕС, САЩ и други западни държави. Допълнително напрежение създадоха действията на Минск, свързани с улесняване на миграционния натиск към Европа, както и системните нарушения на човешките права и ограничаването на политическата опозиция. В резултат икономиката на Беларус се ориентира още по-силно към Русия и Китай, а вътрешният контрол на режима се засили.

Историческият опит показва, че подобни ситуации трудно се променят отвън. Аналогията с периода на Студената война и ограничения успех на западните политики спрямо Източна Европа подчертава структурните ограничения пред всякакви опити за влияние върху авторитарни режими, намиращи се в орбитата на големи сили. И днес Западът не е склонен нито да инвестира ресурси за смяна на режима в Беларус, нито да прави значими отстъпки, което води до продължителен застой в отношенията.

На този фон администрацията на Доналд Тръмп се опитва да въведе по-прагматичен и гъвкав подход. Вместо конфронтация или пълна изолация, Вашингтон предприема ограничени и поетапни стъпки за ангажиране с Минск. Те включват дипломатически контакти, частично облекчаване на санкции и насърчаване на освобождаването на политически затворници. Тези действия са предимно символични и лесно обратими, което позволява на САЩ да поддържат натиск, без да поемат значителен риск.

Този подход отразява по-широка външнополитическа стратегия, ориентирана към постепенни и устойчиви резултати, а не към мащабни трансформации. Подобна логика се наблюдава и в други региони, където САЩ комбинират ограничено ангажиране с едни държави и стратегическо задълбочаване на отношенията с други. В случая с Беларус целта може да бъде както подобряване на конкретни аспекти от поведението на режима, така и изпращане на сигнал към Русия, че влиянието ѝ не е напълно гарантирано.

Въпреки това ефектът от американската политика остава ограничен. От една страна, тя предизвиква безпокойство сред източноевропейските съюзници, особено балтийските държави и Полша, които възприемат Беларус като потенциална заплаха за сигурността си. От друга страна, няма убедителни доказателства, че ангажиментът на САЩ подкопава доверието им в НАТО или в американските гаранции за сигурност. Американската военна мощ продължава да бъде ключов фактор в техните отбранителни стратегии.

Критики идват и от страна на защитници на човешките права, които поставят под въпрос съвместимостта между ангажимента с режима в Минск и заявените от САЩ приоритети, включително защитата на религиозните свободи. Репресиите срещу религиозни общности в Беларус поставят Вашингтон в потенциално противоречие със собствената му външнополитическа реторика, макар че засега този въпрос не е централна тема в американската политика.

Европейските държави като цяло не разполагат със собствена активна стратегия спрямо Беларус и често ограничават реакциите си до критика на американския подход. Според тях диалогът с Лукашенко рискува да легитимира режима и да засили позициите на Русия. В същото време третирането на Беларус единствено като инструмент на Москва ограничава възможностите на ЕС за влияние и допълнително засилва зависимостта на страната от Русия и Китай.

Поради липсата на ефективни дипломатически решения, някои държави в Източна Европа се концентрират върху укрепване на собствената си сигурност чрез засилване на граничния контрол, отбранителните способности и подготовката за хибридни заплахи. В същото време в части от Централна и Южна Европа се наблюдава по-голяма подкрепа за американския подход, макар и често базирана на оптимистични очаквания за възможно сближаване между Русия и Запада.

В крайна сметка политиката на САЩ спрямо Беларус може да се разглежда като част от по-широка стратегия за управление на риска и поддържане на стратегическа гъвкавост. Тя не цели бързи и радикални промени, а постепенно създаване на условия за дългосрочна стабилност. Успехът ѝ обаче остава несигурен, предвид дълбоките структурни зависимости на Беларус и ограниченията на външното влияние върху вътрешнополитическите процеси в страната.

Авторът формулира няколко вероятни сценария:

Докато президентът Путин е на власт — независимо от конкретното правителство — Беларус ще остане проблемен фланг по отношение на конвенционални и хибридни заплахи, както и на стратегически атаки срещу Европа.

Най-вероятно: Умерен ангажимент на САЩ към Беларус

Най-вероятният сценарий е САЩ да продължат с умерени стъпки към Беларус — конкретни, предимно символични, постепенни, взаимни и обратими. В същото време Вашингтон ще подкрепя НАТО и укрепването на северния фланг. Малко вероятно е в близко бъдеще Европа да изработи собствена стратегия за ангажиране с Минск, както и САЩ и Европа да хармонизират подходите си.

Несигурно: Край на войната позволява преоценка на Беларус

Ако се стигне до край на войната на Русия срещу Украйна при условия, които изглеждат стабилни, е възможно да има по-голяма координация и съгласувани политики между САЩ и Европа относно следващите стъпки спрямо Беларус.

В дългосрочен план САЩ биха могли да се стремят да създадат условия за проверими ограничения върху руското военно присъствие и инфраструктура в Беларус, евентуално чрез договорености с Москва в други области, като например икономиката. Всяка мярка, която би засилила конвенционалното възпиране на Европа и би намалила необходимостта от американски сили, би била привлекателна за тази администрация.

По-малко вероятно: Прекратяване на ангажимента на САЩ с Беларус

САЩ могат изцяло да се откажат от ангажимента, ако той се окаже безрезултатен. В момента Вашингтон разглежда диалога като усилие с нисък риск. Само ако Беларус предприеме сериозни враждебни действия, е вероятно САЩ да прекратят контактите с Минск.

В малко вероятния случай на срив на режима без последваща руска намеса, не е вероятно САЩ да вложат значителни усилия в подготовка на преход на властта, например чрез подкрепа на правителството в изгнание, базирано между Варшава и Вилнюс. По-вероятно е Вашингтон да се стреми към по-добра осведоменост за ситуацията в Беларус, за да идентифицира основата за бъдещо преходно управление.

В малко вероятния сценарий на срив на руското правителство, САЩ биха могли да се опитат бързо да разширят ангажимента си с Беларус.

*Д-р Джеймс Карафано е водещ експерт по предизвикателствата пред националната сигурност и външната политика на Америка, бивш вицепрезидент на базираната във Вашингтон фондация „Херитидж“ по въпросите на външната и отбранителната политика и директор на Института за международни изследвания „Катрин и Шелби Кълъм Дейвис“. Преди да поеме отговорност за екипа по отбрана и външна политика на „Херитидж“ през декември 2012 г., д-р Карафано е заместник-директор на Института „Дейвис“, както и директор на Центъра за изследвания на външната политика „Дъглас и Сара Алисън“ от 2009 г. насам. Джеймс Карафано е армейски ветеран с 25-годишен стаж, издигнал се до ранг на подполковник и служил в Европа, Корея и САЩ.

Материалът Беларус и ограничеността на западните влияния е публикуван за пръв път на Икономически живот.