Валутният борд държи изкуствено ниска цената на труда в България. Защо тогава именно хората с по-ниски доходи са за запазването му – и против еврозоната?
Съществува една абсурдна теория за парите – че тяхното количество в икономиката е без значение. Например, ако имаме фиксирани количества блага и пари и по някаква причина количеството на парите намалее двойно, то не се е случило нищо сериозно. Благодарение на невидимата ръка, много скоро същото количество блага ще се разменя по нови номинални, но същите стари относителни цени. Заплатата по-рано е била 200 лева, сега е 100 лева – но какво от това, щом и хлябът преди е струвал 1 лев, а сега е 50 стотинки?
Тази теория е обобщена от Мъри Ротбард така: „Няма значение какво е предлагането на пари. Всяко едно парично предлагане ще свърши работа.“ Ще си позволя да се усъмня в думите на професора в Университета на Невада в Лас Вегас. Те са сякаш извън времето и пространството и не държат сметка за най-малко два реални фундамента:
1) Има хора и организации, които вече са натрупали значителен капитал и при намалено парично предлагане тяхната сила в икономиката и обществото опасно нараства;
2) Ако паричното предлагане не бъде намалено едновременно в целия свят, едностранно намаляване на паричното предлагане ще позволи на субекти от чужбина да изкупят на безценица националната икономика – особено при фиксиран валутен курс.
Това е ситуацията, която се наблюдава в България след въвеждането на валутния борд през 1997 г. Паричното предлагане бе рязко ограничено и страната е сред малкото, ако не единствена по-голяма юрисдикция в света, чиято валута не е фиатна, а гарантирана с валутни и златни резерви. Уникалната гаранция на стойността на българския лев би следвало да го оскъпи на международните пазари, на които по правило се търгуват фиатни пари – но това не се случва, тъй като разменният курс на лева спрямо еврото е фиксиран.
С други думи, левът е подценен – вече четвърт век. Така повечето чужденци, които правят бизнес в и с България, сключват чудесни сделки. Със своите долари и евро, лири и йени те купуват в България повече, отколкото биха купили в своята страна, или в други страни.
Това не е въпрос просто на „ценово равнище“ – това е структурен, системен въпрос. Средното ценово равнище в България е двойно по-ниско от това в ЕС не защото в България няма търсене на блага, а защото вследствие на валутния борд у нас паричното предлагане е рязко ограничено. Съответно, у нас парите, изразени в стоки, са по-скъпи. Установява се хронично ниско общо ценово равнище.
Това действително нямаше да е важен въпрос, както твърди Ротбард – стига да живеехме извън времето и пространството и ги нямаше факторите „натрупан капитал“ и „чужбина.“
Цените на стоките, услугите и най-вече на труда в България са ниски не по друга причина, а заради валутния борд. Това означава много неща, включително че валутният борд е:
- Фактор, насърчаващ миграцията в чужбина на търсещи по-високо заплащане българи, тоест задълбочаващ демографската криза;
- Фактор, насърчаващ по-високата чуждестранна собственост в българската икономика (според проф. Ганчо Ганчев, добавената стойност на чуждестранните предприятия е 33% от българския БВП спрямо 24% за ЕС);
- Фактор, водещ до плащане на по-ниски заплати и съответно специализация на българската икономика в сектори с ниска добавена стойност;
- Фактор, бетониращ влиянието на „куфарчетата с пари“ – червени, сини и т.н.
Не е случайно, че Бари Айхенгрийн, един от най-авторитетните икономисти в САЩ, определя златния стандарт като „окови“ – а българският валутен борд е нищо друго, освен вариация на златния стандарт, действал в света в края на XIX и първата третина на XX век. Да си задължен да трупаш резерви от злато и чужда валута, за да пуснеш в обращение допълнително количество пари – дори в условията на дефлация, не е най-умното решение за една силно отворена икономика като българската.
Още един щрих: плаващ валутен курс означава, че в лоши времена валутата на дадена страна ще поевтинява, в добри – ще поскъпва, и така ще смекчава ефектите от възходите и паденията в икономическата активност. Валутният борд при фиксиран валутен курс означава отказ от ценен стабилизационен механизъм. Това е все едно да се движиш по пресечен терен в автомобил без амортисьори. Възможно е, но не е приятно.
Може да се изтъкнат още много негативи на българския валутен борд – например, несъразмерно големи валутни резерви и трудности при управлението им, както проф. Минасян обърна внимание в скорошна статия в „Икономически живот“.
Също така, добре е да се сравни къде са днес икономиките на другите пост-социалистически страни без валутен борд – и къде е България. Прирастът на реалния БВП на човек от населението в България периода 1990–2018 г. отстъпва на този в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Албания и т.н. Оковите на валутния борд спират българската икономика: за близо три десетилетия тръгващата от по-висока база икономика на Унгария е нараснала със 150%, на Полша с 235%, на Румъния с 260% – а на България със 105%.
Дори Чехия, която към 1990 г. има равнище на БВП на човек от населението, което България успява да постигне едва през 2008 г., за разглеждания период регистрира прираст на БВП от 115% (страните, тръгващи от по-висока база, по правило растат по-бавно). И забележете, по-слабият ръст на БВП в България е придружен със скок на неравенството, което потвърждава, че ограничаването на паричното предлагане там, където „парите вече са направени“, е рецепта за социална дезинтеграция.
Именно на този фон следва да оценим перспективите на членството на България в еврозоната. България е в уникална позиция по отношение на паричния си режим: валутен борд, който носи безброй ограничения, свързани със загубата на паричен суверенитет. На практика, в еврозоната ще сме по-свободни по парични въпроси, отколкото сега. Ако влезем в еврозоната, еврото ще е в по-голяма степен българска валута, отколкото левът при валутен борд.
Българският валутен борд следва да отиде в историята – ако не мислим единствено за политическия комфорт и богатството на малцината, а за пътя на един народ през вековете.
Но за промяна на тъй вредната парична ситуация в България няма безкрайно много възможности. Може би можем просто да премахнем фиксирания валутен курс с промяна или отмяна на Закона за БНБ? Но коя ли ще е политическата партия, която ще го предложи и осъществи? Знаем, че тютюнопушенето е вредно и от него се умира – но също така знаем, че ако спре рязко цигарите, един възрастен заклет пушач ще е подложен на по-голям здравен риск, отколкото ако просто продължи.
По същия начин, сковаващият българската икономика валутен борд е създал голяма зависимост от избрания път и разходите и щетите от неконтролираната му отмяна ще са големи. Днес някои популярни Фейсбук профили активно агитират и срещу еврозоната, и срещу борда – какво ли ще кажат, щом цената на българския публичен дълг скочи в пъти? Плашат ни, че с въвеждането на еврото цените щели да се повишат – така е, но ще се повиши и цената на труда. А без евро и без валутен борд, лихвите по кредитите за бизнеса и домакинствата ще направят същински овчарски скок заради нараснал валутен риск.
Най-голяма политическа подкрепа има за „преливането“ на валутния борд в членство в еврозоната. Това е и най-рационалният избор на България. Няма нужда да се казва, че еврозоната не е съвършеният валутен механизъм и тя няма да донесе цветя и бонбони на населението. Но спрямо сегашната ситуация с валутен борд, еврозоната ще е същинско освобождение.
Възможно е и друго решение – модификация на сега действащия валутен борд, например премахване на абсурдната практика да се поддържат „резерви заради резервите“. Уместно е фискалният резерв на правителството и депозитът на управление „Банково“ да се извадят от баланса на управление „Емисионно“. Предлагам това от вече десет години – но предвид политическата среда, вече се разколебавам дали това е уместно.
Политиката е изкуството на възможното. За българската реалност, възможното днес решение е пълен напред към еврозоната. С повече късмет, до края на десетилетието това може да е факт и задушаващият като питон валутен борд, навремето въведен уж като временно решение, най-сетне ще отмине като страшен сън.
Кой е против? На първо място, икономически интереси, които се боят от повече светлина: нямаше да се стигне до фалита на КТБ, ако за банковия надзор отговаряше ЕЦБ. (Гео)политически интереси, които са против интеграцията на България със Западна Европа. Вътрешни и чуждестранни бизнес интереси, които са доволни от ниската цена на труда. Както и от евтините активи, обезценявани от валутния борд – евтини недвижими имоти, земеделски земи, концесии за полезни изкопаеми, инфраструктура.
Ще има сериозна опозиция срещу бързото влизане на България в еврозоната. На практика, ще има същата подмолна активност, която повлия на референдума за Брекзит през 2016 г. По ирония, на нея ще се поддадат именно тези, които са най-силно засегнати от сегашния валутен режим. „Искаме си български пари“, „като влезем в еврозоната ще ни ударят с по-нисък курс на лева към еврото“, „лоши политици ще ни изхарчат валутните резерви“, „ще фалираме като Гърция“, „Чехия и Унгария защо не са вътре“, „това е световен заговор на евреите“ – тези и много други аргументи вече се вихрят в публичното пространство.
Объркващият момент във всичко това е, че еврозоната действително не е най-доброто място, за което икономисти и политици да агитират с чисто сърце. Но предвид наличието на валутен борд – и многократно демонстрираната политическа невъзможност за консенсус по обща рационална парична политика, България трябва да остави съмненията.
А някой в сградата на площад „Александър Батенберг“ трябва да разкрие част от картите си: за да се осигури обществена подкрепа за еврото, някои истини за валутния борд в България най-сетне трябва да бъдат казани.
