Анализът на Пенчо Пенчев е публикация на ЕКИП
В последните дни българските политици с учудващ консенсус обявиха открита война на невидимия враг Covid-19. Предприеха се и се предприемат мерки, които подхождат на военно положение. Възраждат се позабравени практики като вечерен час, тотален контрол над поведението, контрол над свободата на словото, несъразмерни с опасността ограничения и атаки срещу частната собственост и др. Очакванията са за кратка война, но и при избухването на Първата световна война през 1914 г. очакванията са били всичко да завърши за няколко месеца, а тя продължава няколко години. Анализът на настоящата ситуация предполага поне малко познание на натрупания исторически опит. Затова ще обърнем внимание върху някои факти за разпространението на заразни болести по българските земи, за стопанската и обществена организация по време на кризи и войни и накрая ще се концентрираме върху изводите от тях.
Заразните
болести
Заразните болести не са нещо ново
както в световната, така и в българската история. Сведенията за тяхното
разпространение и влияние са ограничени, но не липсват. Вероятно най-много са
източниците за чумата. Нейната сянка присъства особено видимо през периода от
1700 до 1850 година. През 90 от тези 150 години в различни краища на
българските земи е регистрирано наличие на чума. Изчисленията, които са правени
за човешките жертви от чумата са далеч от съвременната ни представа за точност,
понякога са хаотични, преувеличени или непълни.
Все пак има някои конкретни данни за последици от чумата. Лекарят Анастасиус Георгиадис Левкиас пише, че през 1793 и 1795 г. преживява две чумни епидемии в Пловдив. Жертвите от тях били около 10 000 души. Преди епидемиите населението на града е около 30 000 души, т.е. приблизително една трета от населението на Пловдив става жертва на чумата в края на 18 век. В Стара Загора през летните месеци на 1814 г. има голяма епидемия, от която умират по 50-60 души на ден, а общите загуби се изчисляват на почти 5 000 души. Преди епидемията населението на Стара Загора е приблизително 25 000 души. Тук загубите достигат до една четвърт от жителите. През 1837 г. от чумна епидемия в София на ден умират по около 200 души. За Търново сe съобщава по 80 жертви на ден през юли и август същата година, което приблизително е 4 800 души. Населението на града преди епидемията е около 12 000, т.е жертвите са 40 % от жителите му. Половината от населението на Пазарджик също е сред жертвите на епидемията от 1837 г.
Последиците от чумните епидемии правят впечатление на френския икономист Жером-Адолф Бланки, който посещава българските земи през 1841 година. Факт, който Бланки отбелязва е, че макар и бавно да се разпространяват научните методи за борба със заразните болести, нивото на хигиената в градовете е изключително ниско. Като мярка за справяне с разпространението на чумата се прилагат карантините. В градовете, поне официално, не се допускат заболели хора. Ефективността на карантините обаче е съмнителна. По думите на Бланки: „Но тъй като повечето турски градове са отворени, достатъчно е да се заобиколят постовете, за да се избегнат наложените формалности. Въпреки специалния контрол, упражняван около Константинопол, няма нищо по-лесно от това да се проникне в града по земя или море и така да се внесе чумата от всички страни“. Към средата на 19 век чумата постепенно изчезва от българските земи.
Други епидемични болести обаче остават. Сред тях особено тежка е холерата. По време на Балканската война (1912-1913 г.) холерата се разпространява от фронта във вътрешността на страната. Сведенията сочат, че през 1913 г. са регистрирани 19 205 болни, от които 9 548 умират. Тежки последици има разпространението на тиф, като годините 1932, 1934 и 1936 бележат връх. Постепенно данните за разпространението на различни болести стават все повече и те сочат, че унищожителните епидемии намаляват. Статистическите сведения от периода между двете световни войни показват, че с напредъка на медицината и общественото здравеопазване се постигат видими успехи в борбата със заразните болести.
Войни,
спекула и военновременно стопанство
През 20 век България участва в
четири войни – Първа балканска (1912-1913), Втора балканска (1913), Първа
световна (1915-1918) и Втора световна (във военни действия 1944-1945).
Участието във войните е свързано със значителни стопански промени. Българската
икономика все още е слабо монетаризирана, но по различни причини цените на
всички основни стоки нарастват. Няколко илюстрации: през 1912 г. средната цена
на един вол е 135.92 лева, а през 1918 г. вече е 1294.04, за същия период
цената на една кокошка нараства от 1,01 лв. на 12,14 лв., на литър вино от 0,64
лв. на 6,65 лв. Нарастването на цените е приблизително 10 пъти. В същото време
нарастват и надниците за различните видове труд. Така от 1912 до 1918 г.
надницата на зидар нараства от 3,60 лв. на 18,23 лв., на косач от 3.08 на 19.33
лв. и т.н. Цените са се увеличили приблизително 10 пъти, а надниците са
нарастнали 6-7 пъти, което означава че реалните доходи на хората, които
разчитат на надници намаляват. С повишените си надници те могат да купят
по-малко стоки. Подобни процеси могат да се проследят и през Втората световна
война.
В условията на войните българските политици предприемат мерки за организация на военновременното стопанство. Целта е да се осигури снабдяването на армията и на хората в тила. Действията им са колебливи и неособено последователни през Първата и по-системни и строги през Втората световна война. Те включват контрол над консумацията и производството, премахване на пазарните цени и тяхната регламентация, борба със спекулата и спекулантите. Създават се и институции, които имат извънредни пълномощия да прилагат тези политики. През Първата световна война това е Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, през Втората – Дирекция за гражданска мобилизация и Върховно комисарство на военновременното стопанство.
Българският исторически опит обаче показва, че в условията на война каквото и да се направи от държавните органи, каквито и закони да се приемат, колкото и да се наказват т. нар. „спекуланти“ социално-икономическите проблеми не се разрешават.
Борбата със „спекулата“, колкото и да е брутална, дори при наличие на смъртни присъди, не дава резултатите, които се очакват от нея
По време на Първата световна война местните власти издават многобройни заповеди за спазване на ценоразписите, но те не са изпълнявани. Съществува изобилие от данни за т. нар. черен пазар, за „незаконни“ печалби, за корупция и злоупотреби от страна на властите. В общи линии покачването на цени е сигнал за някакъв проблем в икономическата система така, както повишената телесна температура сигнализира за наличието на болест. Да се решава проблемът с административни средства за борба със спекулата обаче е все едно да се лекува болестта, за която сигнализира термометърът като върху него се сложи лед.
Впрочем, прави впечатление, че след края на Първата, но най-вече след края на Втората световна война държавата никога не се оттегля от контрола си върху стопанския живот.
Уроците
Епидемиите в продължение на столетия
са неизменна част от живота. Все пак, българите не изчезват, а оцеляват,
без да се осланят на съмнителни спасители. През годините на ужасяващи, от
днешна гледна точка, заразни болести започва Възраждането, което довежда до
освобождението от турска власт. Важно е да се открои и друга тенденция –
трудното и бавно ограничаване на епидемиите е следствие от постепенното
разпространение на пазарните отношения. Благодарение на засиления пазарен обмен
и постепенното отваряне на българските земи до тях достигат и се прилагат все
по-адекватни политики, които помагат за утихването на масово разпространени
болести. В този смисъл, пазарът лекува, а не стопанската изолация.
От гледна точка на войните има поне два важни урока. Първо, в условията на война, каквото и да се направи, не могат да се ликвидират тежките социални последици. От войните обикновено страдат най-много най-бедните и то дълго, след като военните действия са приключили. Второ – България не е известна с това, че избира правилните съюзници по време на война. И през Първата, и през Втората световна страната е сред загубилите, което води до национални катастрофи.
Победители в настоящата „война“ срещу Covid-19 изглежда са отворените пазарни икономики на Южна Корея, Тайван, Сингапур и Хонг Конг. А надеждите, че по време и след битката с вируса ще се потърси и приложи някакво know-how от там не са особено големи, т.е. май пак не си избираме правилни съюзници.
