Коментарът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика
През далечната 1999 г. Институтът за пазарна икономика организира конкурс „Най-неразумен стопански регламент на годината“. Целта беше ясна – да илюстрираме на политици, чиновници, предприемачи и широкото гражданство, че липсата на предварителна оценка на въздействието и анализ на възможните икономически ефект при създаването на нормативни актове води до икономически щети. Цената я плащаме или всички – чрез данъците, но и в по-общ смисъл с по-нисък икономически растеж и по-ниски доходи. Често тези щети нанася неразбирането на това как работи икономиката, изобщо на причинно-следствените връзки и стимулите на човешкото поведение по отношение на стопанските решения. Понякога, разбира се, те са резултат от целенасочен опит за преразпределяне на имущество, доход или привилегия чрез използване на държавната принуда.
Пандемията и последвалата икономическа криза без съмнение „отключи“ порива на управляващи, опозиция и редица заинтересовани групи за глупави, опасни и абсурдни регулаторни идеи. Нека припомним, че с удобното извинение на извънредното положение се възродиха напъните за „защита на родните производители“ и неумиращата идея за фиксиране на цените, a депутатите дори не бяха дочели какво предлагат, та вместо да забраняват повишаване на цените, забраниха и понижаването им. Все пак се разминахме с най-фрапантните недомислици – и без тези вредни регулации през януари 2021 г. потребителските цени са средно с 0,6% по-ниски от същия месец на 2020 г, нищо, че след август хранителната промишленост отчита ръст в производството, а износът на преработени храни и напитки за цялата 2020 г. е нараснал с над 4%.
Всичко написано е един дълъг увод, който помага да се разбере контекста на едно от скорошните регулаторни безумия. Народното представителство отново реши да бори несъществуващ проблем с регулация, която ще има значими вредни последици. С промените на Закона за защита на конкуренцията, приети миналата седмица, се прави опит, между много други неща, да се забранят т.нар. „собствени марки“. Става въпрос за една вече позната за българския пазар и българския потребител практика – търговец се договаря с доставчик, който трябва да произведе определена храна или напитка по рецепта и спецификация на търговеца за продажба в неговата мрежа от магазини. Изключвайки ползите за търговеца, този модел носи на потребителя разпознаваема марка, предвидимо постоянно качество на разумна цена, а на доставчика – възможност за разширение на производствения капацитет, хоризонт за планиране на бизнеса, а често и потенциал за излизане на външни пазари през мрежата на търговеца, ако говорим за международна верига.
Какво точно са искали да постигнат авторите на тази регулация и какъв проблем вярват, че ще преборят, оставяме на експертите в областта на търговията и конкурентното право. Тук само ще им припомним какво ще постигнат в действителност– а то е „убиване“ на местно производство на стойност между 700 и 900 млн. лева годишно по консервативни оценки. Казано просто, със закона ще се забрани на български компании да произвеждат частните марки, но няма, и няма как да има забрана в ЕС търговецът да се договори с доставчик от друга страна и да внесе стоките за продажба на българския пазар. За да се избегне такъв абсурд, не е нужно дори да се прилага кой знае колко задълбочено икономическо знание, достатъчна е щипка здрав разум. Освен ако целта наистина е да се смачкат стотици български производители и да бъдат заместени от доставчици от Румъния, Литва или Полша – които, явно, българският законодател и подкрепящите идеята заинтересовани групи не иска да защитава от имагинерни нелоялни търговски практики.
