Втори ден хората се чудят на безумието на руските окупатори в Буча. По принцип, нормален човек не може да не бъде шокиран от станалото, но тук е мястото да направим поне две уговорки.
Първата уговорка е, че и с Буча, и без Буча съветското…, пардон руското държавно ръководство си заработи срещата с Международния наказателен съд още с началото на войната в Украйна. Жертвите в Буча са разтърсваща гледка, много хора със слаби нерви и слаби сърца е най-добре изобщо да не гледат кадрите от там, но да не се заблуждаваме – престъплението „Буча“ е следствие от голямото престъпление – от започването от руска страна на абсолютно непровокираната война срещу Украйна.
Фактът, че руското държавно ръководство смяташе украинците за беззащитни и за лесна плячка на техните „стоманени змии“, извили се към Киев, Харков и други градове е допълнително, утежняващо вината обстоятелство.
Втората уговорка е, че късата историческа памет отново подвежда масовия читател. Уважаемите зрители и радиослушатели, които все по-рядко са читатели, напълно са забравили някои „героични подвизи“ на съветската армия, свързани с изтребване на собственото население на страната.
Тук няма да връщаме читателите към времето на Сталин и на Тухачевски, когато последният (обявен после за жертва и за мъченик) потушава селски въстания в европейската (!) част на Русия, използвайки не просто въоръжените сили на страната, а авиация и бойни отровни вещества – иначе казано, вече забраненото по онова време химическо оръжие за масово поразяване.
Не, няма да се занимаваме с Тамбовското въстание. Ще се върнем към фаталната дата 20 януари 1990 година, когато насред цъфтежа на „престройката“, през най-демократичните времена, които са били някога в СССР и в Русия, (говорим СССР – понимаем Россия, говорим Россия – понимаем СССР, к сожалению), изпадналото в истерия държавно ръководство на страната нареди щурмуването на столицата на съюзна република от СССР – на град Баку, столицата на тогавашната Азербайджанска ССР.
При тази комбинирана атака по въздух, суша и вода (!), храбрите (или по-скоро изпадналите в паник-атака) съветски войни стрелят по всичко, което се движи – по хора, по линейки и дори по колите на местната милиция.
Да Ви напомня за нещо? Да, за Буча разбира се, но става дума за събитие с 32-годишна давност. Е, когато забравяме миналото и най-вече когато престъпленията остават ненаказани, историята задължително се повтаря. И не като фарс, а като още по-голяма трагедия.
Случаят е във висша степен поучителен – в него го има и пълното умопомрачение на съветското (днес – руското) държавно ръководство; има и пълната некомпетентност на командвалите атаката; има и безумни пропагандни лъжи, които се спукват като сапунени мехури почти след излъчването им в публичното пространство.
Има и четиридесет хиляди (40000) членски книжки от КПСС, изхвърлени с погнуса още на следващия ден в Азербайджан и преминаването на “point of no return” – точката от която няма връщане назад.
Тогава, събитията от 20 януари 1990 година, предопределят независимостта на Азербайджан. Днес, събитията, които текат от 24 февруари 2022 година до сега, с Буча или без Буча, предопределят пълното отделяне на Украйна от всякакъв „Русский мир“, от всякакви евразийски простори и несбъдването на мокрите сънища за някакви „южноруски степи“ и за някаква „Новороссия“. Както бяха казали едни маджари също през 1990 година – „Товарищи, конец“.
Подробности за „Черният януари“ – за клането, извършено от Съветската армия в Баку на 20 януари 1990 година, могат да се прочетат тук.
