Ако бюджетната стратегия проработи, в края на 2024 г. и икономическите фундаменти ще са по-добри, и съотношението „дълг/БВП“ ще е по-благоприятно…
Двама български финансисти, вероятно вдъхновени от сходни примери в САЩ и Германия, инсталираха „дългов часовник“ в центъра на София. Вместо минути и часове той отмерва левове – публичните задължения на България в абсолютна стойност и на едно домакинство.
Внушението е ясно: „безотговорното правителство проваля бъдещето на нацията с неоправдани дефицити“. Но ако преминем от внушения към реалности, българският дългов часовник фрапантно се разминава с точното време.
Съотношението „публичен дълг/БВП“ за България по най-нови данни на Министерството на финансите от края на октомври т.г. е 19.4%. Тази стойност е смехотворна спрямо равнището на дълга в другите европейски икономики. За пестелива Германия тя е 66.1% в края на 2022 г., а за еврозоната – 90.9%. За страните „от нашата черга“ съотношението е 47.2% за Румъния, 57.8% за Словакия, 73.9% за Унгария.
Всъщност може да се каже, че истинският проблем на България е твърде малкият държавен дълг – той говори, че страната не се възползва от възможността да инвестира, за да подобри своето бъдеще. Известен германски мислител от края на XIX век бе казал: Страна, която няма външен дълг, или иска твърде много от настоящето, или не мисли за бъдещето.
В този смисъл дълговият часовник в центъра на София много прилича на часовника на сградата в Президентството в Ла Пас (на снимката), неофициалната столица на Боливия. Боливийският часовник не отмерва пари, а време, но за разлика от всички останали часовници в света той отмерва времето против часовниковата стрелка. Очевидното послание е, че страната има свой собствен път, който се различава от общоприетия.
По сходен начин стоят нещата и при българския дългов часовник: каквото и да се случва в развития свят, каквото и да говори логиката, каквото и да доказва икономическата теория – ние ще си правим каквото искаме с държавните финанси. Дори когато е в наша вреда.
Часовникът на двамата български финансисти не е безобидна закачка, защото единият от тези финансисти от няколко години е кандидат за високи постове в изпълнителната власт и току-виж превърне вредните си идеи в реалност. Затова нека бъдем предупредени, че в света има доста случаи на агресивно погасяване на държавен дълг и последиците всеки път са по-различни от това, което „благочестивите“ финансисти и политици са обещавали.
Единият пример е от САЩ. В периода 1998-2000 г. администрацията на Клинтън прегръща идеята за „строга фискална дисциплина“ и намалява държавния дълг с 363 млрд. долара; Клинтън се хвали с рекордни бюджетни излишъци и съкращаване на държавните разходи до само 18% от БВП. Резултатът е рецесия през 2001 г., последвана от две години със слаба икономическа активност и загуба на 2.2 млн. работни места. Чак балонът с недвижимите имоти слага край на последиците от Клинтъновото фискално благочестие.
И това е напълно закономерно: кредитът е пари. Намалиш ли кредита, намаляваш парите. А без достатъчно пари икономиката работи на по-ниска предавка.
Вторият пример е от северните ни съседи. През 1982 г. честолюбието на Николае Чаушеску е накърнено, защото трябва да моли МВФ за помощ при обслужването на външния дълг на страната, набъбнал до 13 млрд. долара. Решението му Румъния да сложи край на отношенията с подлите западни кредитори, като изплати напълно външния си дълг, води до социално бедствие. Тук давам повече подробности за тази история на фискално благочестие – или по-скоро глупост – коствала не само поста, но и живота на диктатора.
Да повторим: днес съотношението държавен дълг/БВП за България е над 4 пъти под средното ниво за еврозоната. Да го сваляме още по-надолу, както ни внушава дълговият часовник, е все едно да козируваме на Чаушеску. Това, разбира се, не означава, че може да си позволим да харчим държавни пари с лека ръка. Категорично не. Въпросът за дълга не е толкова въпрос за абсолютния му размер, колкото въпрос за начина му на употреба.
Да вземем следния пример, с хипотетични числа: ако за изграждането на магистрала „Хемус“ са нужни още 2 млрд. лева, което ще увеличи съотношението държавен дълг/БВП с 1 процентен пункт (за 2023 г. се очаква БВП на страната да надхвърли 190 млрд. лева) – и в замяна на тази инвестиция обезлюдяването на Северна България се забави, край Плевен изникне индустриална зона, туризмът в Габровско и Търновско процъфти, а Варна възвърне ролята си на търговски и индустриален център – да се възмущаваме ли заради новия дълг?
Би било глупаво – а експертите, които ни убеждават в противното, са меко казано безотговорни. Същото, което важи за магистралите, се отнася и до държавните инвестиционни разходи в образователната, научната и индустриалната инфраструктура.
Съществува груб, но все пак полезен критерий: държавният дълг се превръща в проблем, ако се тегли за покриване на текущи държавни разходи (за предоставяне на публични услуги като сигурност, образование и здравеопазване, както и за трансфери). Тогава може да говорим за „дългови спирали“, „обременяване на идните поколения“ и т.н.
Но ако дълг се привлича с инвестиционна цел – АМ „Хемус“, строеж и ремонт на ПАВЕЦ, зелен преход в енергийната система – въпросът вече не е „дали да“, а „как“ се харчат парите. Инвестирането само по себе си е полезно. Гласоподавателите трябва да изберат политиците, които ще инвестират най-ефективно (но съдейки по словесното богатство и мисловния хоризонт на средния български политик, гласоподавателите не винаги правят добър избор).
В предложения Бюджет 2024 капиталовите разходи са планирани на 10 млрд. лв. – ако бъдат реализирани, това ще е най-голямата им сума в новата българска история. Планираният бюджетен дефицит е 7.5 млрд. лв. Тоест, ¾ от публичните инвестиции ще платим с външна помощ, а за ¼ ще отделим от текущите си приходи. Това е амбициозно начинание, но ако то се осъществи – има много подводни камъни при такава политика – в края на 2024 г. може да се окажем и по-богати на инфраструктура, и с по-малко съотношение „дълг/БВП“.
Защото алтернативата на двамата „часовникари“ далеч не гарантира по-добро съотношение „дълг/БВП“, даже напротив. Рязането на дефицити не е неутрално спрямо нивото на БВП, което страната ще постигне. Напротив, ако радикално съкратим публичните разходи, също и БВП ще намалее – и така дългът като дял от БВП може да нарасне, независимо че дефицитите са свити. Освен това миграцията ще се засили: кой иска да живее в страна, която няма – и няма и намерение да има – по-добра инфраструктура и публични услуги?
Това бе голямата грешка на политиката на строги икономии (остеритет) в еврозоната след 2010 г.: европейските лидери мислеха, че могат да намалят съотношението „дълг/БВП“, като просто намалят числителя, т.е. дефицитите. Но макроикономиката е сложна система. Намалиш ли числителя, също и знаменателят става по-малък.
Същата аритметична грешка прави управителят на Българската народна банка, който критикува бюджета, защото не се борел с инфлацията. Явно БНБ иска от бюджета да не се изпълняват инвестиционни проекти и хората, зависещи от трансфери, да нямат достатъчно пари, в резултат на което в икономиката няма да има покупателна сила и цените – евентуално – ще паднат. Ето тази нагласа към икономическата и финансовата политика е в основата на това, че България е начело на класациите за обезлюдяване и на дъното на класациите за развитие.
В заключение ще споделя една противоречива идея, само за ценители. Казахме, че „финансовите часовникари“ премълчават как зануляването на дълга ще потопи икономическата активност (БВП) на нацията. Но имат ли те действително интерес БВП на човек от населението да нараства? Това, което ги интересува е не абсолютният размер на БВП на човек – което, съвсем грубо, съответства на това дали една страна е бедна или богата. Интересува ги ръстът на БВП, тоест доходността от инвестициите.
Известният сръбско-американски икономист Бранко Миланович тези дни си поигра с данните на МВФ за растежа на страните в света, обобщи 11 хил. записи в периода 1952-2022 г. и начерта следната графика, базирана на непараметричен регресионен модел. От графиката виждаме, че страни с много нисък БВП на глава имат почти нулев растеж – и най-висок е растежът при около 10 000 долара БВП на глава от населението, измерено по паритет на покупателната сила (в каквато ситуация са т.нар. emerging economies).
Забогатеят ли отвъд това страните, растежът им се забавя. Съответно и средната очаквана доходност от инвестиции намалява. Българският БВП на човек е доста над тази граница: 26 800 долара за 2022 г., според Световната банка. Макар и бавно, през последните няколко години забогатяваме като страна – но това далеч не е по вкуса на много български финансисти и политици. В името на своята доходност те няма да се поколебаят да пожертват богатството на нацията.
