Коментарът на Пьотр Качински* е публикуван първо в Euractiv.com и Euractiv.bg
Какво знаете за тези, които останаха без работа заради COVID-19? Които никога няма да го кажат, защото повечето от нас са мили, нежни и дипломатични? Които няма да го признаят публично, защото може би е срамно да си без работа? Защото не сме организирани в синдикати? Защото сме хората, които страдат, но няма да проговорят, преди да се задушат? Ние сме преподавателите, които са обучили хиляди служители на ЕС за работа в евроинституциите.
Преди няколко години по време на обучение в Европейския парламент влезе млад парламентарен асистент. Обикновено по време на обученията питаме хората за мотивацията им да станат еврочиновници. Господинът отговаря, той се подготвя за изпит в EPSO (входната врата за евроинституциите), тъй като би искал да стане еврочиновник. И добавя: „Кой не би искал такива пари“?
Е, има когнитивен дисонанс. Може би много държавни служители в ЕС са влезли в корпуса с грешна мотивация? Може би повечето от тях работят в Комисията, Парламента и Съвета по погрешни причини? Няма значение, защото винаги има такива, които работят в ЕС по правилните причини: те вярват в основната му мисия: да организират Европа така, че тя никога повече да не влиза във война. С други думи, все по-тесен съюз.
Докато хората с добра мотивация преобладават, нещата ще са добре. Те са хората, които се грижат за целия Съюз, независимо от кой негов ъгъл са дошли. И все пак, по време на рецесията, причинена от коронавируса, си мисля за този млад човек – а не беше ли той прав? Благата преди ценностите…
Познавам хора от Комисията, на които не им харесва да работят там. Те гледат на десетгодишния задължителен период, за да получат солидна пенсия един ден, като на присъда, която трябва да излежат. И броят дните до края на времето си в Брюксел.
Познавам хора, които се преместиха в Парламента или Комисията, защото планираха да имат деца и основната им грижа беше бъдещето на семействата им.
Не е за мен да произнасям присъди за мотивацията на други хора. И все пак по някакъв начин не мога да се примиря. От една заплата от европейска институция едно семейството може да живее доста комфортно. Междувременно по време на кризата с коронавируса милиони бяха съкратени. Други милиони страдат от икономическия срив. Правителството в Словения намали заплатите на всички държавни служители с 30%. В рамките на ЕС, вътре в Брюкселския мехур, никой дори не споменава за намаляване на заплатите на комисарите, държавните служители или евродепутатите. Ако се планира колективният ни БВП да бъде намален със 7.4%, не трябва ли да обмисляме правилата, при които живеем? Висш университетски професор в България получава заплата като начинаеща секретарка в Комисията. Това ли е Съюзът, който искаме? По време на вируса кой е по-изложен да загуби работата си? Кой е по-незаменим за нуждите на възстановяването?
Секторът за обучение на кадри не се радва на внимание. Обучаващите няма да говорят за себе си. Те предпочитат да работят под радара и да останат незабелязани. И все пак генералният секретар на Комисията г-жа Илзе Юхансоне като първата си академична квалификация в CV-то си е била моя колежка – обучавала е кадри.
Наистина много от вас са ни задължени. Наистина, получихме възнаграждение за работата си. Но днес не получаваме същата сигурност за работата си. Дали това е привилегия да бъдем независими, или сме съпътстваща щета на кризата?
*Пьотр Качински е старши сътрудник в Центъра за международни отношения във Варшава и бивш външен преподавател в Европейския институт за публична администрация (EIPA)
