Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
С подреждането на политическия пъзел шансовете за дискусия без емоции и тотално откъснати от действителността аргументи по стопанските предизвикателства и възможните решения значително се увеличиха. Уникалната комбинация от протести, корупционни скандали, поредица от избори, смяна на управлението и пандемия от непознат вирус логично истеризираха доминиращия публичен разказ за състоянието на икономиката. Известно време всички се държаха като опозиция – а тази роля предполага рисуването на мрачни картини. Заедно с това всички, които искаха – и все още искат – да получат „повече“ от кесията на данъкоплатеца удобно припяваха в този хор. И наистина – извънредните ситуации оправдават извънредни действия, и следователно колкото повече кризи, толкова повече извинения за привилегии и субсидии.
Но е крайно време за нормализация – на първо място в говоренето. Приказките са едно, а фактите – друго. Независимо от омикрон и високите цени на газа и електричеството, 2021 г. е година на възстановяване – шокът, сривът в производството, блокирането на търговията, пътуванията и социалния живот белязаха 2020 г. Ако гледаме „голямата картина“ на глобалната, европейската и българската икономика през 2021 г. няма как да я опишем като „криза“, поне ако не искаме думите съвсем да загубят значението си. Както още пролетта писахме, всяка нова вълна има все по-слабо въздействие върху стопанската активност.
Бърз преглед на ключовите икономически показатели потвърждават тенденцията на възстановяване. Докато лятото на 2020 г. консенсусът беше, че повече от половината страни ще достигнат предкризисното ниво на БВП едва в края на 2022 г., в много страни, включително България, това ще се случи още тази година. Индустриалното производство и външната търговия са поне от 7-8 месеца чувствително над нивата отпреди пандемията. Мащабните програми за компенсации на бизнеси и подкрепа на доходите на домакинствата без притеснения от фискални правила във всички големи европейски икономики увеличиха потреблението до нива значително над тези от 2019 г. Ако може изобщо да се говори за криза, тя е в недостатъчен капацитет при предлагането, а не в свито търсене – икономиката и особено някои сектори прегряват след години на ниски инвестиции в разширяване на производствения капацитет. Това, поне частично, обяснява и отчетливото покачване на цените през втората половина на годината и особено – на енергийните ресурси и други ключови суровини.
Поглеждайки към България, отчитаме ниска безработица, експортно ориентираната индустрия чупи рекорди в износа почти всеки месец, разходите за труд растат с втория най-висок темп в ЕС, и така нататък. Туризмът безспорно продължава да страда, но резултатите от юли и август доближават тези от 2019 г. – най-добрата изобщо в историята за бранша. ИТ секторът и аутсорсингът на услуги пък добавиха близо 10 хиляди работни места и над 1 млрд. евро приходи през годината. През 2021 г. фискът ще получи поне 8 милиарда повече постъпления – резултат от по-високи от очаквания икономически растеж, потребление, заетост и доходи, подобрена събираемост и рязко ускорилата се инфлация. Така България за поредна година ще приключи със сравнително нисък – на фона на останалите развити икономики – бюджетен дефицит, а държавният дълг ще остане вторият най-нисък в ЕС.
Ето защо имаме нужда и от нормализация в икономическите политики. Ежедневните скандали и закачки в социалните мрежи, както и опитите за създаване на усещане за перманентни кризи и приближаващ апокалипсис от страна на новата опозиция всъщност, парадоксално, улесняват задачата на управлението. Битката с вятърните мелници на незначителни и краткосрочни проблеми е лесна, трудни са трансформиращите стимулите структурни реформи, трасиращи нови посоки на развитие и просперитет. Инфлацията е проблем, но съдбата му е в ръцете на големите централни банки. На родна почва правителството може (и трябва) да се ограничи до фокусирани мерки в доходите – изглежда това е и планът, ако отчитаме решенията за повишаване на пенсиите, някои социални помощи и обезщетения и размера на минималната заплата.
Специално за енергийните цени решенията не са толкова трудни, защото на макрониво растат и приходите – изискват техническо усилие за създаване на коректен механизъм за компенсиране (но частично) на небитовите потребители за сметка на свръхприходите. От друга страна, независимо от рекордното поскъпване на тока и газа, индустриалното производство и износът не страдат – няма масови фалити и спиране на дейността, а глобалният пазар очевидно поема предложената продукция на по-високите цени. Действително от средата на 1990-те не сме започвали година без приет държавен бюджет – но това, освен историческа стойност, няма основания да създаде някакви съществени трусове. Както стана дума, на този етап България има добро фискално пространство, приходите растат, нямаме проблем с дълга – няма риск да не се платят пенсиите или заплатите на учители и лекари, например.
Тези, а и много други данни сочат, че новото правителство не може да ползва „извинителната бележка“ на пандемията, международната конюнктура, бюджетна криза или значителни дисбаланси в реалния или финансовия сектор. Като начало това означава да бъдат прекратени т.нар. „антикризисни мерки“ – включително различните субсидии за бизнеса и заетостта. Доколкото те изиграха своята роля при внезапното блокиране на стопанската активност и огромната несигурност в началото на пандемията, към момента те изглеждат все по-слабо защитими.
Вместо това, енергията на новото управление трябва да се насочи към политики, разрешаващи трайни и дълбоки пречки пред развитието. Всъщност, прескачайки пропастта на имащата характеристиките на „черен лебед“ криза от 2020 г., България среща същите предизвикателства пред растежа, каквито имаше и до 2019 г. Оставаме слабо развит регион в богатия общ европейски пазар, бизнесът хронично изпитва недостиг на работна сила – квалифицирана и неквалифицирана, демографските процеси на застаряване и емиграция не са обърнати, инвестициите, частни и публични, остават на ниско ниво.
Забогатяването, разглеждано в българския случай като догонване на по-развитите икономики в ЕС, изобщо не е гарантирано. И без цитиране на исторически прецеденти може да се осмисли, че с определени стопански фундаменти една страна може да стигне 60-65% от средното ниво на БВП на икономическата зона, в която до голяма степен е интегрирана, и да се „закотви“ там. Съдейки по последните две десетилетия, достигането дори на 55% от средното ни отне много време, със сигурност повече от „отличниците“ в Централна и Източна Европа. Фискалното благоразумие и като цяло консерватизмът в поредицата български правителства след 1997 г. ни предпази от големи грешки и провали – но заедно с това не открихме и формулата на бързия растеж. Не станахме „чудо“, „тигър“, „гореща инвестиционна дестинация“ и нито една от метафорите, описващи страни, успели да постигнат трансформиращ скок в развитието, достоен да се включи в бъдещи учебници по стопанска история.
А рецептата, сведена до едно изречение, изисква повече инвестиции и развитие на човешкия капитал. От една страна са нужни повече, по-знаещи, по-предприемчиви и по-мотивирани хора. От друга, тяхната производителност може да расте само с помощта на повече технологии и физически капитал. За да се насочат правилно – към дейности, създаващи вместо разрушаващи или извличащи стойност – е нужна икономическа свобода, ефективни публични услуги и правилни стимули, награждаващи успеха и наказващи грешките или непорядъчното поведение.
През 2022 г. новото българско правителство получава шанс да опита да отдели немалко от своята енергия за именно такива реформи. Ако говорим за данъците – нека намалим тежестта върху тези, които инвестират и работят. Такъв пакет например би включвал освобождаване от корпоративен данък на инвестициите в машини и оборудване, намаляване на осигурителните вноски (с най-висока тежест в облагането), съчетани с разширяване на данъчната база чрез затваряне на „пролуките“ и ограничаване на недекларираните доходи и обороти.
В образованието трябва да продължат и да се задълбочат вече започнали реформи – двата стълба са обвързване на финансирането с резултатите и по-пълно обхващане и задържане в системата. Разширяването на високите постижения дава човешки ресурс на технологичните отрасли в дигиталната икономика, широкото покритие трябва да намали устойчиво неграмотните и непригодните за заетост.
Ако говорим за електронно управление – нека не се фокусираме върху една или друга електронна услуга и как някое удостоверение може да се получи онлайн, а да придвижим цялостно архитектурата на публичните регистри така, че да няма нужда от взаимодействие гражданин-бизнес-администрация.
Ако говорим за качество на живот и социална инфраструктура, нека най-сетне да изчезне от водещите новини дефицитът на места в детските градини – граничи с абсурд най-големият град, подкрепен с милиони и от централния бюджет, да не може за повече от десетилетие да построи няколко десетки сгради.
Немислимо е години наред да се говори за индустриални зони само в понятията на устройството на територията, строителството и комуналните услуги – а да липсва ясна програма за привличане на инвеститори в проекти с висока добавена стойност, трансформиращи цели отрасли. Заедно с това, най-лесните нови инвеститори са всъщност вече съществуващите успешни бизнеси – затова средата да ги стимулира да инвестират печалбите си в разширяване на производствения си потенциал и увеличаващи продуктивността, вместо да инвестират извън България или да трупат „замръзнали“ активи като имоти и парични депозити.
За всичко това има „отворен прозорец“ от не повече от година – стартирайки от параметрите на бюджета още през януари. Правителството ще получи тези месеци на политическо спокойствие, въздействието на пандемията върху икономиката отшумява, бюджетните ресурси засега са над очакванията, а тепърва ще има финансиране по Плана за възстановяване и устойчивост. Волята и енергията на новите управляващи трябва да се прехвърли от реакция на злободневието и решаване на отдавна отминали проблеми на вчерашни ден към реформи с дългосрочен хоризонт в преследване на висок догонващ растеж.
