Компаниите увеличават печалбите си по-бързо, отколкото растат цените на пазара…

Инфлацията, ускорила се през последната година, без съмнение причинява мъки на хората по света, включително в България, но не бързайте да я проклинате. Опитът показва, че борбата с инфлацията нанася повече щети върху благосъстоянието на масите, отколкото самата инфлация. Е, ако сте банка или едър рентиер нещата за вас стоят по-различно.

В първата част на този текст разгледахме макроикономическата зависимост, известна като „Крива на Филипс“ – повишението на цените до определен праг, типично е съпроводено с понижаване на безработицата. ARDL-анализът потвърди, че в периода 2000-2021 г. съществува статистически значима ковариация (съгласувано изменение) между заетост и инфлация в България. Предстои да потърсим обяснение на този феномен.

Преди всичко да отбележим, че връзката между ускорено покачване на цените и повишена икономическа активност се запазва. Най-новите данни на НСИ отчитат 20% ръст на промишленото производство през юли 2022 г. на годишна база и 0.9% на месечна – докато инфлацията през август се покачва с 1.2% на месечна и с 17.7% на годишна база.  

Но докато инфлацията днес е същинска медийна звезда, рекордната 75% заетост получава далеч по-малко внимание: ако изобщо се коментира, то е в тревожен контекст. Това е така, защото инфлацията е не само паричен, но и политически, т.е. властови феномен, както ще видим след малко. Инфлацията е продукт на класовата борба.

И така – как да си обясним кривата на Филипс? Обясненията попадат в три основни групи.

Първата ще нарека „механистични“ обяснения. Инфлацията е повишение на общото ценово равнище, но цените на различните производствени фактори и крайни продукти се движат неравномерно. „Инфлация“ буквално означава „надуване“, но тя също така е и разместване. Общото покачване на цените позволява на много компании да правят повече печалби.

Експертите на Федералната резервна банка на Ню Йорк наскоро доказаха статистически това: има връзка между по-висока инфлация и по-висок брутен марж на печалбата в 36 индустрии в САЩ[i]. Средната зависимост е, че на всеки 1% ръст на ценовите нива брутните маржове на корпорациите нарастват с 0.24%. Специално през 2021/22 година зависимостта се покачва до 0.36%. Експертите твърдят, че най-силна зависимост между инфлация и печалби има тогава, когато инфлацията е висока, но не твърде висока.

И така, по-високите цени обикновено водят до по-високи печалби, а щом разполагат с повече оперативни средства, компаниите увеличават и търсенето на труд. Съответно безработицата спада. Някои компании запълват наличния производствен капацитет, други са по-смели и пристъпват към експанзия – т.е. наемат още повече трудови ресурси.

Това са „механистични“ обяснения, защото те виждат в икономическата система машина: дърпаш ръчката пред теб и някъде светва лампа, кучето я вижда и започва да лае за храна. Подобни обяснения може да не са грешни, но прекомерно опростяват нещата. По-убедителни са „мотивационните“ обяснения, като мотивиран субект е самият капиталист.

Капиталът търси баланс между сигурност и доходност. Ако е наистина голям по размер, капиталът може да се съгласи и на ниска доходност – все пак, 2% рента от 10 милиарда са си 200 милиона. Днешният капитализъм вече не е производствен – системата, която Смит и Маркс тъй умело описаха. Капитализмът днес е финансов, а още по-точно рентиерски.

Капитализмът на XXI век до голяма степен е регресирал до състоянието на поземлената аристокрация от Средновековието, заклеймявана от предприемчивите умове на Новото време. Вместо да експериментира и произвежда, днес капиталът се мести из света, за да може нейде кротко да полегне и да се радва на допълнителен базисен пункт. „Пречупеният гръбнак на инфлацията“ след 1980-те силно го улесни в това.

При 9.1% инфлация в еврозоната и 8.3% в САЩ нещата се променят. Високата инфлация подкопава не само реалния размер на рентата, а и самата стойност на капиталите. Това предполага Kapitalbewegung, раздвижване на капитали. Инфлацията мотивира капитала за по-висока икономическа активност: излизане от зимния сън на рентата в света на реалното производство. Което допълнително усилва инфлационния натиск.

Третата група обяснения за връзката между инфлация и икономическа активност ще нарека „класови“. Сред поддръжниците й се нареждат интелектуалните последователи на полския икономист Михал Калецки, съвременник и отчасти съмишленик на Кейнс. Калецки твърди, че инфлацията е израз на и следствие от класов конфликт: тя зависи от това каква цена фирмите ще поставят на своите продукти на фона на това какви заплати ще дадат на своите работници[ii]. Тоест, инфлацията отразява сравнителната тежест на труда и капитала.

Според днешните читатели на Калецки, връзката между инфлация и икономическа активност се влияе от един скрит параметър – „преговорната сила“ на работниците, които оказват натиск върху фирмите не само за размера на своите заплати, но и за нормата на печалба (монополните ренти) и цените на изделията си.

Ако преговорната сила между работници и фирми е балансирана, малко преместване на тежестта при вземане на решения към фирмите ще има голям ефект, тъй като ще се правят инвестиции и ще се откриват нови работни места – обясняват макроикономистите Марио Секаречия и Гилермо Ромеро. Но ако фирмите доминират изцяло, те просто ще предпочетат да увеличат своята норма на печалба, вместо да се морят да създават нови работни места.

В този втори, типичен за нашето време, случай икономиката ще се разположи на „дясното рамо” на кривата на Филипс и безработицата ще нараства паралелно с прекомерния ръст на цените, в характерна U – образна зависимост.

Класовият характер на инфлацията – и на борбата срещу нея – коментира в серия от статии и известният британски историк Адам Туз.[iii] По думите му, светът в момента преминава през най-масовото затягане на паричната политика от началото на ерата на фиатните пари. Ефектът от вдигането на лихвите от страна на централните банки се подсилва от всеобщото затягане на фискалната политика (изследвания на Световната банка твърдят, че делът на страните, които в момента затягат фискалната си политика, е по-голям от остеритета през 2010 г. или Вашингтонския консенсус през 1990-те).

Всичко това неминуемо тласка света към рецесия – с дипломатичните думи на председателя на Федералния резерв Джеръм Пауъл, към „растеж под тренда“ и „известно омекване на условията на трудовия пазар“. Коментарът на Туз гласи:

Не трябва да се поддаваме на шантажа на продавачите на инфлационен страх… Една глобална рецесия е нещо скъпо и ненужно. Цяло поколение млади хора, чието образование беше засегнато от ковид локдауните, ще се сблъска със затворен трудов пазар.“

Важно е да осмислим защо глобалната рецесия е нещо не само вредно, но и „ненужно“. Първо, инфлационните тенденции вече може би са пречупени, което означава, че днешните действия на централните банки освен нанасящи щети са и закъснели.

Второ, теоретичната крива на Филипс разглежда ефектите от националната парична политика върху националната заетост – но на практика почти всички страни в света зависят от лихвената политика в САЩ. При наличие на координация между централните банки много от лихвените повишения (и фискално затягане) на останалите страни стават излишни.

Трето, дефиницията за инфлация е „всеобщо повишение на ценовите равнища“. Инфлацията в САЩ сега отговаря на това определение, но в останалия свят, включително в Европа, тя е концентрирана в отделни сектори, най-вече енергия и храни. „Как повишението на лихвените нива – реторично пита Туз – ще помогне да се забави скока в цените на газа, причинени от неравномерното възстановяване от ковид, войната на Путин в Украйна и липсата на интеграция на глобалния газов пазар?“

Източникът на инфлацията в Европа е „нефункционалната инфраструктура и регулация на пазарите на газ и електричество“. ЕЦБ е безсилна по въпроса.

Обобщението на Туз гласи: „Заплатите са цената на труда. Ако заплатите не се покачват заедно с другите цени, тогава си нямаме работа с всеобща инфлация, а с едностранен натиск за преразпределяне от страна на капитала за сметка на труда[iv].

Адам Туз е носител на авторитетни научни награди и е популярен автор на „Файненшъл Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ и коментарите му може да се приемат за обективни. Според него, натискът за затягане на фискалната и паричната политика ще е „болезнен и политически експлозивен“, ще „изтощи европейската демокрация“ и крие риск за цялата финансова система. Нещо повече – за Туз моделът на ЕЦБ е „затворник на решения, взети през 1990-те… в зенита на неолиберализма“.

Туз далеч не е сам в оценката си. Даниела Габор, професор по икономика в университета в Бристол, в скорошна статия за „Файненшъл Таймс“ посочва, че заради необмисленото затягане на фискална и парична политика от страна на „свръх-ястребите“ може би настъпва „последната фаза в парадигмата на централните банки, имплодиращи заради противоречията на класовата си политика[v]. И още:

По време на суперцикъла на финансовия капитализъм през последните десетилетия прицелилите се в инфлацията централни банки бяха бастионите на (финансовия) капитал в държавата, пазители на статуквото в преразпределението, което разруши колективната сила на работниците, докато плетяха спасителни мрежи за сенчестото банкиране“.

Да прочетем отново горния пасаж. Това не е Роза Люксембург, това е Даниела Габор, професор по икономика и макро-финанси в Университета на Западна Англия.

Предвид обсъдените дотук аргументи и факти, стремежите за затягане на фискалната политика в България трябва да получат нова и далеч по-нелицеприятна оценка. Те не са „завръщане към ценова стабилност“, а поредното преразпределяне на средства, мотивирано от класова политика.

Бедата е, че класата на най-силно ощетените от подобна политика е сред най-големите поддръжници на „затягането“. Хората, които всъщност ще платят цената на „борбата с инфлацията“ разбираемо негодуват срещу високите цени на всичко, с изключение на труда си – и неусетно се превръщат в „полезните идиоти“ на финансовата класа, която отново ще изтупа брашнения чувал.

Това е следствие от планомерната медийна работа на свръх-ястребите, които представят тесните си интереси като всеобщи интереси. В по-развитите капиталистически общества дискусията днес се насочва към институционална реформа и преосмисляне на функциите и инструментите на централните банки. В България въпросът опира до нещо много по-базово: масата от работници и потребители да повиши финансовата си грамотност.


[i] Mathias Andler and Anna Kovner, “Do Corporate Profits Increase When Inflation Increases?”, Federal Reserve Bank of New York, Liberty Street Economics, July 13, 2022. https://libertystreeteconomics.newyorkfed.org/2022/07/do-corporate-profits-increase-when-inflation-increases/  

[ii] Mario Seccareccia and Guillermo Romero, “The FED Tackles Kalecki”, Institute for New Economic Thinking, June 30, 2022. https://www.ineteconomics.org/perspectives/blog/the-fed-tackles-kalecki

[iii] Adam Tooze, “The anti-inflation pivot of 2022 – How uncoordinated and contractionary monetary & fiscal policy risk a global recession”, AT Chartbook, September 19, 2022. https://adamtooze.substack.com/p/chartbook-152-the-anti-inflation

[iv] Adam Tooze, “Zugzwang – are we on the brink of a central banking paradigm shift?”, Chartbook, September 17, 2022, https://adamtooze.substack.com/p/chartbook-151-zugzwang-are-we-on

[v] Daniela Gabor, “Zugzwang central banking (ECB edition)”, Financial Times, September 8, 2022, https://www.ft.com/content/2d79d153-fffa-4441-b79f-0a808a51108f




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"