Коронавирусът ни обърка и размести представите. Всичко се променя, кризата е навсякъде. И това, което се питаме под път и над път – как ще я бъде?

Коронавирусната криза в икономиката не е сравнима нито с тази от 30-те години на миналия век, нито от 90-те години на миналия век у нас, нито от 2007-2008 г. Тя не е предизвикана от икономически причини. Последствията й ще бъдат и икономически, но възстановяването на икономиката ще е по-различно.

Намалява чувствително потреблението на цялото население, респективно – съвкупното търсене, намалява производството било поради здравословни забрани, било поради намаленото търсене. Търсенето намалява реално, но не и потенциално. Реалното търсене преминава в отложено търсене. Покупателната способност на населението не е пострадало сериозно – нека не забравяме прогресивно нарастващата депозитна маса. Няма (все още!) обезценяване на стойности. Има замразени елементи, но производствените мощности са непокътнати, стремежът за потребление е жив, трябва да се изтърпи и да се понесе здравословната парализа.

Както при всяка криза и сега има, първо, по-силно потърпевши и второ, по-слабо потърпевши. Най-силно икономически потърпевши са директно засегнатите. Това са основни видове услуги – търговия, хотелиерство, ресторантьорство, култура, спорт, развлечения. Паралелно с повсеместното свиване на търговията намалява и производството на съответните продукти – липсва реализация. Щом не се правят разходи, то тези, които предлагат стоки и услуги престават да получават доходи, но тези, които не купуват – спестяват реални финансови ресурси. Едните са губещи, другите – своеобразни печеливши.

Губят доходи реалните производители, печелят тези, които са на твърди доходи (на държавна ясла). Но не само те. Населението не прави разходи за средносрочни и дългосрочни покупки, както и за немалка част краткосрочни покупки, течните горива са рекордно ниски, но автомобилите стоят паркирани. Моловете, хотелите, ресторантите са си там, но заключени. Като отмине здравословната парализа населението ще се почувства като освободено от затвор. Така че възстановяването може да е и бурно. При условие, че няма обезценяване на ценности!

Намаляването на щетите от коронавируса е въпрос както на политика, така и на изкуство. Изобщо не трябва да се говори за пълна компенсация на която и да е група от населението. Не трябва въобще да съществува (още повече да се разпространява официално, от официални лица) идея за пълна компенсация на реални или потенциални загуби. Пълно обезвъзмездяване на загуби, които безусловно ще се акумулират, не е възможно, тъй като всичко и всички са засегнати. Може да се стигне до изродена ситуация, при която битият ще си остане бит, а тези, които на първо време са останали настрани, ще цъкат с език и гръмко ще съчувстват. Дълговете обаче ще трябва да се плащат. Ако производството е свито и тежестта на кризата не е разпределена равномерно, тогава решението е в автоматичното повишаване на инфлацията, която ще обезцени натрупани стойности е ще обърка истински ситуацията. Заиграването с инфлацията никога не завършва добре. Забравихме ли го това?

Макроикономическото управление следва задължително да мисли, респективно да предприема действия, с оглед на по-равномерното (справедливо) разпределение на тежестите от изживяваната криза от всички слоеве на населението. Волно или неволно допусканата социална несправедливост ще се възприеме изключително болезнено от населението и ще повиши чувствително плащаната социална цена.

Възможностите отново опират най-вече до опериране с бюджетни ресурси.

Министърът на финансите вече обяви предначертаните намерения.

Първо, очаква се приходите в бюджета да намалеят. То е нормално и неизбежно. Проблемът тук е да не се стигне до хаос при събирането на приходите. Облекчения да има, но редът трябва да се спазва.

Второ, предвижда се увеличение на разходите (точно така го казва Министърът на финансите, „увеличение“, тук). Замисълът е компенсиране на потърпевшите и запазване на статуквото при непотърпевшите. Като че ли потърпевшите сами са си навлекли бедите и сега ще трябва да се спасяват, а непотърпевшите – те са невинно въвлечени в неблагоприятната ситуация, почти като благодетели. Кои са непотърпевшите – държавните структури, депутатите. Техните разходи реално се съкращават – те не пътуват, не се командироват, не ползват хотели и ресторанти, свили са си потреблението, т.е. икономисват чувствителни средства вследствие на кризата, но всичко остава в тяхно разположение. Недавна народните ни представители успяха да си „откраднат“ от народа солидни субсидии, сега им се радват, гръмко тъжат за пострадалите и нямат намерение да върнат поне част от средствата обратно в бюджета. Нищо че средната заплата в страната ще се свие, което би следвало да свие и техните доходи, теоритично.

Това, което правителството трябва да направи, е да преструктурира разходната част на държавния бюджет. Някъде задължително трябва да има увеличение на разходи и субсидии, но другаде трябва също толкова задължително да има съкращение на планирани и предвидени разходи. Всички министерства, както и Народното събрание, са със свити разходи като следствие от кризата и тези пари задължително следва да се върнат в бюджета, а и не само те. Нека добавим и социалния ефект от сътворения положителен пример.

Отказът от своевременно, съзнателно, целенасочено и отговорно решаване на възникващите структурни проблеми означава предоставяне на решаването им на чисто пазарната адаптация и настройка. Тя е много по-болезнена и с много по-висока социална цена.

Трето, не е редно да се прави опит за улов на риби в мътна вода. Покрай другото, Министърът на финансите се опитва да извлече дивиденти с изявлението си, че благодарение на „консервативното планиране и добрата фискална политика през последните години сега имаме достатъчно фискални буфери“ (тук). Редно беше Министърът на финансите да изтъкне, че благодарение на криво разбираното „консервативно планиране и добра фискална политика“, за последните 30-35 години в България не е построена нито една държавна болница, че единствената строяща се държавна болница в Ямбол е започната преди близо четири десетилетия и все още продължава да стои недовършена, че физическата и социална инфраструктура в страната продължава да е в окаяно състояние, че ресурсите на местни финансови предприятия се инвестират в чужбина. Следвайки мислите на Министъра на финансите трябва искренно да окайваме почти всички останали страни от ЕС, които сега нямат фискални буфери защото са се придържали към „НЕконсервативно планиране и НЕдобра фискална политика“.

Най-лошото в конкретната ситуация е да се отпуши инфлацията. Тъжно е да се добави, че de facto се надяваме това да не се случи благодарение на действащия у нас паричен съвет, а не благодарение на разумно провеждана и отговорна макроикономическа политика. Също е тъжно, че сме почти изцяло зависими от политиката на Европейската централна банка. Тя вероятно ще съумее да удържи инфлационния натиск в приемливи и допустими граници, която у нас (също благодарение на паричния съвет) ще бъде с добавка, по-висок, отколкото в еврозоната.