За да имаш по-висок БВП в наши дни, е необходимо да имаш повече дългове…
Всички искат икономически растеж. Но растежът е свързан с редица странични ефекти и един от най-вредните от тях е, че хората стават все по-зависими от икономическата система. Това, което би трябвало да ни направи по-богати, тоест да ни освободи от изтощителен труд, ни кара да работим все повече, губейки зачатъците на свободата си.
Да започнем по-отдалеч – с това, че Брутният вътрешен продукт едновременно надценява и подценява икономическите резултати в обществото. Да си вадим заключения за това колко добре живеем от това колко голям е нашият БВП е неразумно.
Любим пример в тази връзка са пералните машини. Едно време перални машини не са съществували и хората, основно жените, трябвало да перат на ръка. Грижата за чистотата на дрехите на едно домакинство от средната класа до началото на XX век е отнемала един или два дни седмично тежък физически труд на няколко члена от домакинството, ако вярваме на видния стопански историк Робърт Гордън.
Да се донесе вода, обикновено отдалеч, водата да се стопли на огън, дрехите на многолюдно семейство (плюс слугите) да се намачкат старателно на ръка, да се изплакнат добре, отцедят, прострат, изгладят. Нуждата от ръце, които да перат, е сред важните причини защо момичетата по-рядко ходели на училище.
Да си представим, че в икономиката има фирма, която прави 10 000 перални машини на година, всяка по 1000 лева. Тази компания ще допринесе към националния БВП с 10 милиона лева. От другата страна на уравнението са 10 000 домакини, по 2 дни седмично, 52 седмици в годината: над 1 милион работни дни. Там е и тежкият физически труд, рисковете за крехкото женско здраве, пропуснатите възможности за учене.
Накрая излиза, че това, което БВП измерва с продажбите на пералните машини въобще не може да се сравни с ползата, вкл. икономическа полза, от този продукт. Методът „БВП“ подценява богатството на обществото. Продукти като перални, електрически крушки, лаптопи или GPS не трябва да се мерят в пари, а в принос към качеството на живота.
Но БВП едновременно и надценява богатството – например когато някои неща, които хората традиционно правят сами, започнат да минават през пазара. Да кажем, детето ви има затруднения с училищната математика. Открай време е прието родителите след работа да сядат с него на кухненската маса и да умуват върху влаковете, тръгнали от точки А и Б.
Това мисловно усилие не се отразява в БВП, но ако родителят реши, че няма педагогическа дарба и запише детето на частни уроци – 1000 лева на срок, и така направят родителите на половината ученици в страната, БВП ще подскочи примерно с 50 милиона лева на година – независимо че и в двата случая детето ще блъска глава върху влаковете на белия лист.
По същия начин БВП се надценява, когато хората спрат да си ремонтират жилищата и колите и наемат майстори; когато спрат да си готвят вкъщи и започнат да се хранят навън; когато спрат да си шият дрехите сами и ги купуват от магазини: заместването на домашната с пазарната икономика повишава БВП, но естеството на произведения продукт / услуга е едно и също; няма нетен прираст на продукцията.
Тези елементарни, но рядко осмисляни примери показват, че ще сгрешим, ако съдим за националните икономически успехи само по БВП. С този извод да преминем към втората фаза от този текст: аргумента, че икономическият растеж има цена, и значителна част от тази цена е под формата на ръст на кредита, т.е. по-голяма задлъжнялост на домакинствата и бизнеса. С други думи, за да имаш повече БВП в наши дни трябва да имаш повече дълг.
Ще докажем това в две стъпки. Първо, ще направим извадка от страните в света, които са в процес на икономически растеж; второ, за тези страни ще проследим зависимостта между ръст на БВП и ръст на частния кредит.
От извадката са изключени както най-слабо развитите страни (LDC), така и първоначалните членове на ОИСР: едните прекалено бедни, другите твърде богати, така че следват собствени икономически закони. Също така не са включени страни, които не подават данни към МВФ, малки офшорни зони, както и азиатските републики на бившия СССР. Изключени са и икономиките, които не растат достатъчно бързо. Остават 46 страни, сред тях и България, постигнали над 50% ръст на реалния БВП на човек между 2000 и 2020 г.
Така формираната група ще наречем „извадката на растежа“: в нея присъстват разнообразни държави като Чехия, Китай, Египет, Израел, Корея, Полша, Виетнам (виж таблица 1 в края). Сходното между тях е, че имат над 50% ръст на БВП за 20 години и в общи линии следват принципите на пазарната икономика, независимо че някои са еднопартийни режими.
Второ, вътре в тази група страни ръстът на БВП на човек между 2000 и 2020 г. се съпоставя с изменението на частния кредит за същия период, измерено в процентни пунктове от БВП. Съпоставката се извършва по метода на най-малките квадрати, т.е. с регресионен модел.
Налице е статистически значима асоциация между двата показателя, както може да се види от фигура 1. В модела „частен кредит – БВП“ ръстът на частния кредит обяснява близо 1/3 от ръста на БВП. При равни други условия, ръст на частния кредит с 1 пр.п. от БВП ще доведе до ръст на БВП с 1.5%.
Показаният модел е твърде опростен, за да се тълкува категорично, но пък установената статистическа зависимост е твърде силна (коефициент на Пирсън 0.5847), за да се пренебрегне. В страните, поели по пътя на растежа, цената на „забогатяването“ е поемане на повече финансови задължения от бизнеса и домакинствата. Това впрочем е в съзвучие с кредитната теория за парите, която се наложи през последните десетилетия: парите в същността си са кредит и да бъдеш богат, т.е. да имаш повече пари на човек от населението е равнозначно на това да имаш повече дълг на човек от населението.
Очаквана, но интригуваща констатация със значителни последици. Ако за да сме по-богати е нужно да сме по-задлъжнели, дали всички хора – дали повечето хора – в обществото ще се съгласят да вървим по пътя на богатството? Защото дългът не е ценностно неутрален. Не е случайно, че толкова различни неща като дълг към банка и дълг към родина се изразяват с една и съща дума. Дългът е морална категория. Докато имаш дълг, не можеш да правиш всичко, не си напълно свободен. Не си роб – но и не си свободен. По-скоро си „крепостен“.
През септември 1944 г. Фридрих Хайек публикува прочутата книга „Пътят към крепостничеството“, която на следващата година е пусната на пазара в съкратена версия, съдържаща и комикс – и се превръща в легенда. Трактовката на Хайек е, че тоталитарната планова икономика прави хората крепостни селяни, слуги на Плана: професията ти е планирана, заплатата ти е планирана, мисленето ти е планирано, свободното ти време е планирано. Това безспорно е мизерно съществуване за един горд индивид.
Но ако Хитлер и Сталин са приложили в своите страни това, което днес бихме нарекли „Крепостничество 2.0“ (за Крепостничество 1.0 са били характерни обичаи като prima nocta, както разказва филмът „Смело сърце“), нямаме ли основания да наречем днешния икономически ред „Крепостничество 3.0“?
Колко свободен е човек, който трябва да работи 30 години, за да изплати дома си? Да, свободен е да ругае правителството под мустак – но не и да стачкува, нито да смени работата си, дори тя да го прави нещастен. Колко свободен да прави иновации е един бизнес, взел заем от рисков капиталист – а неговият „бизнес ангел“ има конкретна представа какви продукти да се произвеждат, за да се увеличи нормата на възвръщаемост на инвестицията?
Човекът в плановата икономика е сляпо колело в огромната машина, създадена с цел да се осигури национален възход. Човекът в кредитната икономика е сляпо колело в огромната машина, произвеждаща печалби за кредитора. Между двата режима има различия във формата, но не и в същността.
Икономическият растеж, измерван чрез нарастването на вездесъщото БВП – през всяка година, през всяко тримесечие – не ни прави по-богати, за да ни освободи. Мислете за ръста на БВП като за завеса, зад която вместо светъл олтар се крие грозно, хилещо се лице.
На финала да погледнем към фигура 3. Червената точка там показва позицията на България. Тя е най-неблагоприятната в „извадката на растежа“: в сравнение с другите страни сме задлъжнели повече, за да постигнем сравнително по-малък икономически растеж.
Системата е неумолима: ако искаш да забогатееш, трябва да задлъжнееш. Но има страни, които са подходили хитро към ситуацията – пораснали са повече, докато са задлъжнели по-малко. България не е от тях: и хората все са още бедни, и свободата е по-малко.
Фигури 1 и 3 и Таблица 1 – собствени изчисления.
Фигура 2 – Friedrich A. Hayek. The condensed version of The Road to Serfdom as it appeared in April 1945 edition of Reader’s Digest. London: The Institute of Economic Affairs, p. 72.
