Като нарича кърпенето на шосейни дупки „инвестиции“, правителството се опитва да се хареса на всички, но това няма да помогне на България…
България е сред европейските страни, които заделят най-малка част от националния си доход за инвестиции. Графика 1 показва къде сме спрямо останалите държави в Европа по показателя брутно образуване на основен капитал (gross fixed capital formation) през 2022 г. Той съответства на 17.06% от БВП – значително под средното за Европейския съюз (22.5%).
„Брутно образуване на основен капитал“ е комплексен макроикономически показател, който дава представа за инвестициите в дълготрайни активи от страна на бизнеса и правителството. Между ръста на инвестициите и ръста на БВП има силна корелация, но заключението, че „инвестициите предопределят ръста на БВП“ не е коректно. Напълно възможна е и обратната причинна зависимост: когато БВП нараства, в бизнеса и правителството остават повече средства за закупуване на дълготрайни активи.
Така или иначе, здравият разум говори, че за да живеем добре – независимо дали става дума за домакинства, предприятия или държави – трябва да заделяме от текущото си потребление и да купуваме неща, които ще ни служат в бъдеще. Това може да са сгради, пречиствателни станции, машини, софтуер, магистрали, училища, патенти и т.н. Конкретният вид и ефективността на инвестициите зависят от знанията, опита и визията на инвеститора.
В България масово се изразява неудовлетвореност, че страната е в задните редици на европейските страни: не само по икономически критерии като разполагаем доход и работна заплата, но и по общочовешки показатели като продължителност на живота, постижения на учениците и неравенство в обществото. Все се оплакваме, че сме последни – но не правим инвестициите, необходими за подобрение на нежеланото положение.
Нещата не винаги са били такива, както показва Графика 2.
Горната крива сякаш казва всичко за новата стопанска история на България. До 1989 г. равнището на инвестициите е високо, над 25% от БВП: светлото бъдеще на социализма се гради за сметка на текущото потребление. После инвестициите стремглаво падат, до под 5% от БВП през 1996 г. – ниво, характерно за страни във военно положение, например днешен Йемен. През следващите 7 години инвестициите бавно се връщат до нормално равнище от малко над 20% от БВП – но тогава настъпва имотният бум с пик от 33% през 2008 г. Балонът бързо се пука.
След 2016 г. – точно когато България трябваше да инвестира във фундаментите на своята икономика и общество, немощната капиталова програма на правителството (дължаща се на „благочестиви“ бюджетни излишъци и грешна представа за ролята на държавата в икономиката) се съчета с недоверието на родния и чуждестранен бизнес към перспективите на България, и инвестициите се сринаха с 6.6%.
Оттогава инвестиционната активност неспирно отслабва и днес тя е много по-ниска, отколкото е характерно за други сходни с България страни. По данни на Световната банка, инвестициите в нашата категория на страните със средни към високи доходи (upper-middle income countries) през 2022 г. са 33.3% от БВП – двойно повече, отколкото в България. С малко изключения, страните с толкова ниски инвестиции като България са раздирани от войни или носят историческите белези на колониализма.
Как да обясним това? Демографската криза е безспорен фактор: кой иска да строи завод в страна, където скоро няма да останат нито потребители, нито работници. Наслагват се и други причини, например споменатата вече грешна представа, че държавата не може да бъде инвеститор. Да строи пътища е приемливо; лидерите на общественото мнение не възразяват също и когато държавата пръска пари за безсмислени проекти. Но заговори ли се за държавни инвестиции с производителна цел – и коментаторското войнство настръхва.
Днешните икономически експерти твърдят, че държавните инвестиции „избутват встрани“ (crowding out) частните инвестиции и по тази причина към тях трябва да се пристъпва само в краен случай – в сфери, непривлекателни за частни инвестиции. Тази теория звучи достоверно, но реалността е различна. Много често държавните инвестиции не избутват встрани, а бутат напред – точно те привличат допълнителните частни инвестиции.
Примери за това са: индустриални зони и технологични паркове; учебни заведения, подготвящи качествени кадри за бизнеса; модерна транспортна инфраструктура; държавни поръчки в сферите на високите технологии; привлекателен облик на градове и туристически забележителности; държавни предприятия, ползващи подизпълнители – и т.н.
За да има частни инвестиции, които по обем са 3-4 пъти по-големи от публичните, държавата трябва предварително да свърши доста работа. Много богати страни, сред тях САЩ, Франция и Германия, разчитат на смесена икономика, в която държавата – най-голям стопански субект, но значително по-малък от всички останали, взети заедно – е интегрирана в пазарната система и енергично работи за националния просперитет.
На по-доверчивите, да го кажем меко, държави се проповядва друго евангелие. Намесата на държавата в икономиката криела толкова рискове, че най-добре било да се минимизира. Всичко, за което в старомодните богати държави се грижи правителството, можело да възникне от само себе си, в резултат от благотворните ефекти на конкуренцията и егоизма.
Който вярва на тази проповед е не само лековерен, но и неук. Защото не друг, а Адам Смит пише: „Изграждането и поддържането на определени публични дейности и определени публични институции … често прави много повече, отколкото да възстанови направените разходи на обществото като цяло (much more than repay it to a great society).“ Впрочем, последната фраза в горния цитат може да се преведе и като „Великото общество“. Само гадаем какъв щеше да е днес светът, ако вместо „невидима ръка“ икономистите бяха припознали „великото общество“ като най-важната идея на Смит.
Но да се върнем към българския инвестиционен колапс. Ортодоксалната мъдрост гласи, че ако в банките има много спестявания, те автоматично ще се превърнат в инвестиции. В България няма инвестиции, защото няма спестявания – биха казали старите мъдреци. И биха сгрешили: в банките в България се държат депозити, съответстващи на 62% от БВП – ниво, при което в редица държави има далеч по-висока инвестиционна активност.
Други разбирачи тръбят, че данъчната тежест в България е висока и това отпъжда чуждите инвеститори. И те грешат: опитът показва, че преките чуждестранни инвестиции идват по-скоро в страни с висока данъчна тежест, отколкото в страни с ниски данъци: високите данъци позволяват повече разходи за образование и инфраструктура, тоест квалифицирани кадри и удобства за бизнеса.
Отделно от това, надали трябва да се разчита само на чуждестранни инвеститори, всеки от които преследва собствени интереси – и в замяна на инвестициите си изнася печалби извън страната. По същия начин, банките в България, които са почти изцяло чуждестранна собственост, нямат никакъв интерес да финансират бизнес проекти с малко по-висок риск, но с потенциален благотворен ефект за „голямото общество“.
Така че инвестиционната суша в България най-вероятно се обяснява с коктейл от демография, корупция, лоши обществени услуги, вредни икономически идеи – и кредитори, чиито интереси са по-различни от стопанския възход на нацията.
Нека завършим, като оценим последните усилия на българското правителство за засилване на инвестициите. В Бюджет 2024 са заложени безпрецедентните 10 млрд. лв. капиталови разходи. Значи ли това, че посоката на държавно управление се сменя и вредната идея, че държавните инвестиции „избутват встрани“ частните, най-сетне е отхвърлена?
Държавният бюджет за 2024 г. въведе сериозна иновация, като публикува два списъка: Инвестиционна програма за национални проекти и Инвестиционна програма за общински проекти. Също и Средносрочната бюджетна прогноза 2024-2026 г. оставя впечатлението, че инвестициите са в центъра на вниманието на управляващите. Само че тук има уловка: сумата, класифицирана като „инвестиции“, далеч не е толкова важна, колкото е въпросът за какво всъщност се харчат парите.
Значителна част от обявените 478 национални инвестиционни проекта предвиждат укрепване на свлачища и ремонт на пътища и мостове, както и на спортни зали, салони и общежития. Тези дейности без съмнение са важни, но не могат да се нарекат инвестиции – те са просто поддръжка. Инвестиции има тогава, когато се създават нови средства за производство на блага – независимо дали материални или нематериални.
Още по-спорни са „инвестициите“, общо 1627, в общински проекти. Не е изненада, че въображението на повечето кметове стига до изграждане и ремонт на улици, тук-там за спортни комплекси, площади, водопроводи и др. под. Отново – това са важни за общините неща, но като ги кръщаваме „инвестиции“ не променяме факта, че в България не се инвестира достатъчно и това обрича страната на посредственост, дори упадък.
България, като страна-членка на ЕС, трябва да разработи нова енергийна база в съответствие с насоките на Зелената сделка. Необходими са „зелени“ промени също и в транспортната система и в жилищното строителство. Години след интеграцията си в най-проспериращия икономически блок на планетата, в износа на България продължават да доминират „суровите“ стоки. В зелената икономика и в добавянето на стойност по производствената верига държавните инвестиции са жизненоважни. Но както показва Бюджет 2024, скоро няма да ги получим.
Нещо повече – бюджетът сякаш подкупва всеки възможен фактор в централната и местната власт, за да няма недоволни от формирания дефицит, надуващ БВП. Банални разходи за поддръжка се преобличат като инвестиции: политиците отново ще отчетат успехи, докато проблемите остават да се трупат един връз друг – до момента, в който ще ни заринат.
