Чупят пазара и обричат страната на дефицит на храни, но верните им производители и посредници ще глътнат стотици милиони – а на народа ще покажат, че правят нещо…*
Народните представители от самообявилата се за дясна най-голяма партия в България ГЕРБ-СДС, по предложение на Йордан Цонев от ДПС – Ново начало и с подкрепата на БСП и ИТН, в малките часове на 21 март 2025 г. гласуваха за учредяване на държавна компания, експлоатираща хранителни магазини в пощенските станции. Държавната компания ще е с капитал 10 милиона лева. В пощенските хранителни магазини ще се продават само насъщни стоки с български произход, а надценката ще бъде фиксирана на 10%.
Всеки запознат с това как работи пазарът ще види огромни, непреодолими дефекти в това решение на българското Народно събрание. Но вредата от него отива много по-далеч, застрашавайки демокрацията и националния интегритет.
Първо да се спрем на по-маловажните въпроси като хигиена и охрана на труда. Според Закона за храните (чл. 12 ал. 1) търговия с храни в страната може да се извършва само в обекти, които отговарят на конкретни хигиенни и ветеринарно-санитарни условия.
Обектите за търговия с храни например трябва да притежават ефективна защита от насекоми и гризачи. Как стои въпросът с плъховете в пощенските станции из селата?
Магазините за храни трябва да имат обособени складове с мивки с течаща топла и студена вода, особено ако в тях се съхраняват млечни и месни продукти. Има ли топла вода в старите пощенски станции? Течаща топла и студена вода е необходима също и за задължителния санитарен възел за персонала – чиято врата не трябва да се отваря директно в помещенията, където се борави с храни.
За да получи един обект категоризация за търговия с храни е нужно разрешително – да се надяваме, на базата на обективни критерии – от службата по пожарна безопасност.
Всичко това говори, че превръщането на старите пощенски станции в магазини за евтини храни няма да е евтино начинание. При приблизително 3 000 пощенски станции в страната, предвиденият капитал на държавната компания от 10 милиона лева ще осигури средно едва около 3 000 лева на поща-магазин. Такава сума, с големи уговорки, може и да стигне за пребоядисване, първоначално изтребване на гризачите и монтиране на малък бойлер в помещенията, предвидени за склад и санитарен възел – които помещения се надяваме да съществуват.
За зареждане на магазините със стоки, заплати на служителя/ите, касови апарати и обучение за работа с тях и т.н. явно ще трябват други фондове. Тоест, още отсега сме сигурни, че държавната пощенско-хранителна компания ще погълне големи средства, и вместо да осигури евтини храни на народа, ще натовари българския данъкоплатец със солени разходи.
Но това всъщност са по-маловажните дефекти (докъде стигна България, щом глупости за десетки милиони ни се струват маловажни). Освен тях има един голям дефект, и един най-голям дефект. Големият дефект е ефектът на „избутване“ (crowding-out) на дребния частен бизнес от пазара. Представете си малко село с примерно 50 къщи. Едно семейство решава – включително за да е живо селото – да отвори магазин. Много ясно, продава и на версия. Купува шкафове, хладилници, работи и по празници…
Малкото магазинче е душата на селото, след като училището вече го няма. Но ето, идва Ново начало – и точно срещу магазинчето отваря поща-магазин. Частното магазинче работи с примерно 20% надценка, включително защото трябва да плаща осигуровки и данъци, а и в бедното село много стоки залежават и после трябва да се изхвърлят. За разлика от това, държавата плаща заплатите, осигуровките и данъците на пощальона-магазинер, и му позволява да продава по-евтино. И скоро частникът излиза от бизнеса.
В същия план, кой точно ще доставя „българските храни“ за поща-магазините? Определено това няма да са случайни компании. Надценката за крайния потребител е фиксирана „до 10%“, ама нали първо стоките трябва да се купят на едро: на каква цена? Покупките на тези стоки ще са по усмотрение на държавни чиновници, работещи в Министерството на земеделието и храните, където всеки важен пост е партийно назначение…
Но големият проблем в поща-магазините е всъщност друг: че в българските периферни райони се създава център на паралелна власт. Поща-магазинът ще играе ключова роля преди и по време на изборите. В него ще се разпространяват агитационни материали и ще се провежда политпросвета. Ще се отпускат продукти на „правоверните“ (в смисъл, на подкрепящите правилния партиен кандидат), а неверниците публично ще се заклеймяват. Търговията с гласове ще повиши ефективността си и ще се издигне на ново равнище.
Единственото, което икономически и политически грамотният български гражданин може да направи в момента, е да се моли и да вярва, че това безумно начинание няма да се осъществи: няКОЙ ще прибере отпуснатите милиони, ще си продаде излишната хладилна техника на държавата, пък ще изостави държавното дружество на произвола – тъй както бе изоставена заченатата през 2020 г. т.нар. Държавна петролна компания, която трябваше да отвори 100 държавни бензиностанции с евтино гориво за цялата страна.
Ако за щастие стане така, данъкоплатецът ще загуби десетки милиони, но поне структурите на паралелната държава в периферните региони няма да ескалират в толкова явна форма.
***
Докато сме на тази тема, нека кажем няколко думи и за т.нар. закон за агрохранителната верига, готвен от Министерството на земеделието и храните. Това е един изключително лобистки закон, съшит с искрящо бели конци. Той предвижда таван за надценката между различните участници по веригата на доставките на храни. На първо ниво, продукцията на фермера трябва да бъде изкупена от търговеца на храни с 10% над нейната себестойност.
Това е първата заложена бомба, защото себестойността силно варира в зависимост от регион, качество и направени инвестиции в бизнеса. Някой е вложил средства в нови технологии и вече има ниска себестойност, друг е изпил парите – и себестойността е висока. Увеличаване на декларираната себестойност е най-лесното нещо за един производител: достатъчно е да назначи от роднините си един финансов анализатор, двама маркетингови агенти и трима общи работници – и ето четвърт милион допълнителни годишни разходи.
Но освен тази недомислица в проекто-закона на МЗХ е предвидено изискване в големите вериги да се продават поне 50% български храни. Ако няма достатъчно български храни, какво ще направим – ще се откажем от консумация ли? Да вземем следния пример: по данни на COMTRADE, през 2023 г. в България са внесени 95 хил. тона домати, а родното производство, включително за консерви, е около 115 хил. тона, от тях оранжерийни домати са 56 хил. тона. Това означава, че през по-голямата част от годината българите не трябва да ядат домати, ако 50% от продаваните домати е задължително да са български.
Същото и за месото: през 2023 г. по данни на COMTRADE в страната са внесени около 250 хил. тона месо (в т.ч. 127 хил. т свинско и 103 хил. т птиче) – а родното производство е общо под 230 хил. тона. Изискването за задължително количество българска продукция в асортимента в крайна сметка ще подпомогне българските производители, които не обръщат особено внимание на качеството.
Но какво означава „българско“? Българско ли е сиренето, произведено по българска рецепта с вносно мляко (вносът в страната на мляко на прах е стряскащо висок)? Българско ли е филе „Елена“ от румънска свиня? Българска ли е храната, произведена в България от компания с френски собственици? Как МЗХ ще контролира, че една храна е българска и в суровините, и в рецептите, и в работната ръка, и в собствеността?
И ако една храна е действително такава, изцяло и изконно Българска, няма ли тя самичка да се продава като топъл хляб на българския пазар – ако някой независим орган, ползващ се с обществено доверие, докаже, че тя е, така да се каже, чиста вода от извора?
Дори да затворим очи за това, защото всички тези мерки уж били в подкрепа на българския загиващ производител на храни, то в готвения проектозакон на МЗХ е предвиден и 10% таван на надценките върху вносни храни, които не са минали преработка (надценка върху данъчната основа). В международния бизнес 10% надценка е ненормално ниско ниво, тъй като разходите по транспорт и застраховка ескалират себестойността. С подобна максимална надценка, вносните стоки стават нерентабилни.
Така че българските производители / преработватели искат не само да им се помогне на тях със специално написан закон, но и да се попречи на конкуренцията. За подобно нещо има само една дума: лобистки закон.
Икономическата история е доказала, че всеки път, когато се слага таван: на цени, но и на надценки, което е същото, ефектът е дефицит и влошаване на качеството. С подобен закон МЗХ ще дестабилизира пазара – без да понижи крайните цени – и евентуално ще отвори възможност някой близък до властта човек с много пари да си купи верига супермаркети, след като първоначалните инвеститори се изтеглят заради законовия натиск.
Да повторя: нищо в предлагания от МЗХ законопроект не обещава на българина по-евтини и по-качествени храни.
Ако Народното събрание гласува в подкрепа на законопроекта на МЗХ тъй, както гласува за поща-магазините, България със сигурност ще бъде санкционирана от Европейската комисия; ще стане обект и на арбитражни дела от засегнатите търговски вериги. Иронията е, че – отново – икономическата история е доказала как отговорната национална политика в подкрепа на родно производство може да даде добри плодове. Но механизмите са съвсем различни от грубите предложения на партия „Ново начало“ и на МЗХ, отварящи широко порти за корупция.
Мнозина викат: „Родното производство умира, да направим нещо!“ Да направим, ама какво? Само това ще кажа: към средата на 2024 г. като преходна национална помощ за тютюн са дадени 70 милиона лева. Тютюнът е вече маргинална култура, с принос около 20 млн. лв. към добавената стойност на аграрния сектор. Производството на всички плодове, домати, краставици, патладжани, пипер, моркови, зеле, дини, пъпеши, картофи, лук и чесън е подпомогнато общо с по-малко от 64 милиона лева.
*Текстът е публикуван първо в изданието „Бодил“
