Милиардите, които правителството ще налее предизборно в икономиката, ще повишат общото ценово ниво. Но официалната статистика може и да не регистрира това…
Ако се доверим на Националния статистически институт, в хода на 2020 г. България търпи дефлация, тоест общо понижение на ценовото равнище. Независимо че за октомври беше отчетена 0.6% инфлация на месечна база, от началото на годината според официалните данни цените в страната са спаднали средно с 0.5%. При някои групи стоки и услуги понижението е по-изразено – например, тази година купуваме с 18% по-евтини горива, с 6% по-евтини автомобили, с 13% по-евтини туристически пакети.
Дори и да следват утвърдена методология, тези изчисления на НСИ противоречат на ежедневния опит на хората. Когато си купуват лекарства от аптеката или пазаруват за седмицата в супермаркета, потребителите се стряскат от числата на етикетите. Пандемията е идеалното оправдание за всеки търговец, решил да повиши цените си.
Това разминаване между ежедневен опит и макроикономически данни – не само за инфлацията, но и за безработица, икономически растеж и т.н. – не е от вчера. През 2009 г. „звездната“ комисия на Стиглиц, Сен и Фитуси отбеляза, че във Великобритания и Франция под една трета от населението вярва на официалната статистика. Пропастта между възприятия и данни не е безобидна, защото поражда недоверие в обществото, а оттам и липса на подкрепа за прилаганите политики.
Всеки потребител, който плаща в супермаркета с карта и ползва интернет банкиране, може сам да си направи справка за „общото равнище на цените“ – данните за покупките с банкова карта се пазят за минали периоди. В моя случай, средният разход за едно пазаруване в супермаркет през 2017 г. е бил около 76 лв., а дотук през 2020 г. – над 102 лв. Лично за мен, средните сметки за храна са нараснали с една трета в рамките на три години, независимо че индексите на НСИ говорят за едва 7% поскъпване за периода.
Разбира се, горното изчисление е частен случай и от него не може да се правят генерални изводи. Подобни микро-статистики се влияят от броя на членовете в домакинството, от разполагаемия доход, от честотата на покупките, от избора на търговец…
Но напоследък подобни частни случаи започват да се натрупват. Детето споделя, че в училищната лавка пицата миналата година е струвала 1.50 лв., а сега се продава за 2.30 лв. Месечната такса за поддържане на банковата ми сметка е нараснала с 67% за три години. В аптеките, цените на повечето лекарства са скочили, в някои случаи в пъти. В сферата на услугите предприемачите масово се оправдават с поскъпването на живота – и също вдигат цените си. Усещането за поскъпване на живота е тотално.
Ако горивата на бензиностанциите не бяха исторически евтини, инфлационната ситуация вероятно щеше вече да е излязла от контрол. На този фон, какво дава на НСИ основание да твърди, че животът в България като цяло е станал по-евтин през 2020 г.? Има няколко обяснения за разминаването между официална статистика и реалност.
Първо, индексът на потребителските цени се изчислява на базата на кошница от стоки, която от своя страна отразява структурата на потреблението в предишен период. В пандемията, хората променят потреблението си, примерно започват да търсят повече храни, лекарства и комуникация, съответно цените на търсените стоки се повишават. Но методиката за изчисляване на инфлацията не е достатъчно гъвкава, за да регистрира това – и до края на 2020 г. ще измерва общия ръст на цените по типа потребление от 2019 г.
Също толкова важен е въпросът за качеството на продуктите, чиито цени НСИ наблюдава. Методологията на статистическия институт приема, че от индекса на потребителските цени се изключват „луксозните продукти“. Но какво е лукс? Сирене от мляко? Кренвирш от месо? Яйце от кокошка, отглеждана извън клетка?
Суб-качествените потребителски стоки (сходен евфемизъм маскира кризата на „суб-първокласните“ ипотеки през 2008 г.) по дизайн държат много стабилна и ниска цена. Но тази ниска цена не говори за запазване на покупателната стойност на парите, а по-скоро за напредъка на технологиите, позволяващи на масовия, обеднял потребител да продължи да купува.
Калориите, нужни за осъществяване на жизнените процеси се осигуряват от заместители на месо и мляко. Забавленията и новините се сливат в хомогенна смес с рекламни, политически и дори идеологически послания – и вместо потребители ставаме потребявани: мислим, че получаваме нещо безплатно, а нас ни получават безплатно.
Дори и все по-евтините електрически и електронни уреди говорят не толкова за нараснали потребителски ползи, колкото за глобално изнасяне на производството в дестинации с ниски заплати – тоест за покачваща се безработица. Международната търговия в условията на глобализация е трети механизъм, с който цените стават все по-непосилни за загубилите доходите си хора – и официалната статистика регистрира общо поевтиняване.
В същото време, продуктите, притежаващи индивидуалност – от храни с ясен произход, през дизайнерски мебели, стилни облекла, модерни жилища, до култура за ценители (не задължително „високо изкуство“), не само че не поевтиняват, а стремглаво поскъпват. В конюнктура, в която сравнителните цени на стоките и услугите претърпяват сериозни размествания, за стойностните продукти се търси свръх-цена.
Така, както прогнозирах в „Икономически живот“ и в началото на пандемията през април, на пазара се разгръща бифлация, т.е. едновременно протича инфлация и дефлация: масовите стоки, често със суб-качество, остават сравнително евтини, благодарение на технологичния напредък. Ниски са и цените на фирми, чиито продукти и услуги нито са насъщни, нито са статусни.
На другия полюс се ориентират цените на всички онези неща, което олицетворяват качество и индивидуалност в потреблението – както и имат връзка с грижата за здравето, в условията на пандемия. Цените на желаните неща се откъсват от производствените разходи. Цените на всичко останало – „брутни“ калории, осигурявани от рекламата зрелища, произвеждани в страни с ниска цена на труда продукти – остават депресирани.
В тази задълбочаваща се ценова дивергенция – която се задейства още в зората на търговската глобализация, но ескалира в пандемията на 2020 г. – изчисляваният общ индекс на потребителските цени губи голяма част от познавателната си стойност. ИПЦ се превръща все повече в политически инструмент: в конкретния български случай, той се следи, за да се отговори на Маастрихтските критерии и да се оправдаят различни решения на правителството относно социални плащания, индексации на пенсии и т.н.
Така стигаме до голямата, групово подценявана тема за планираните дефицитни разходи на българското правителство и очакваната инфлация. Правителството ще каже: „В период на дефлация сме, опасност от инфлация няма.“ Но вече видяхме как тоталното поскъпване на живота може да бъде замаскирано от методологията.
По принцип, дефицитните разходи не водят задължително до инфлация, стига в икономиката да има свободен производствен капацитет и публичните средства да се насочат към осигуряване на заетост и натоварване на производствените мощности. Теорията за това е разработена от Джон Мейнард Кейнс и намира пълно емпирично потвърждение.
Но в българския случай, допълнителните публични разходи са предвидени основно за консумация. Американските икономисти много ясно описват какво се случва в подобни обстоятелства: в икономиката се появяват твърде много пари, които преследват едно и също количество стоки. Тоест, бюджетът на управляващите за 2021 г. ще подсили инфлационните тенденции, които отдавна бълбукат под повърхността.
Само че поскъпването на живота, което всеки ще изпита по джоба си, вероятно ще бъде замаскирано от методологията за изчисляване на инфлацията, която НСИ добросъвестно прилага.
А отговорът у населението и засегнатия бизнес ще е остър когнитивен дисонанс.
Когато собствените потребителски и бизнес наблюдения противоречат на „официалния курс“ за интерпретиране на реалността, последиците може да варират от отказ за плащане на данъци и осигуровки, през свръх-запасяване и по-високи спестявания под матрака, до отлагане на важни покупки и инвестиции. Друго следствие е наказателният вот, когато масовото убеждение, че „политиците само лъжат“ вкарва във властта крайни и неподготвени нови претенденти да управляват страната.
