Анализът на Адриан Николов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Често в речите на политиците и световните лидери се прокрадват най-опасните икономически идеи. По тази причина не е изненада, че такъв мотив имаше и в обръщението на руския президент Владимир Путин към народа – призив към самодостатъчност, затваряне на икономиката на страната и задоволяване на всички потребности на населението с вътрешни ресурси. Въпреки че изказванията на чужди лидери не са пряко преносими към българския контекст, далеч не е изненада тези идеида намерят почва и у нас, особено в контекста на предизборните кампании.
Съдържанието на изказването на руския президент е до голяма степен очаквано и обяснимо, предвид рязкото скъсване на (почти) всички отношения с доскорошните основни търговски партньори на страната в Европа.
“(..) ще създадем много силна и самодостатъчна икономика, която няма да стои настрана от света, а ще използва всичките си конкурентни предимства. Руският капитал, парите, спечелени тук, трябва да работят за страната, за нашето национално развитие. Днес виждаме огромен потенциал в развитието на инфраструктурата, производствения сектор, вътрешния туризъм и много други индустрии.”
Това гласи конкретния цитат, върху който се съсредоточаваме. Призивът на Путин далеч не е новаторски – в него четем призив към създаване на всички икономически блага на местна почва, съчетан с обвинение към външни сили, чиято цел е да заграбят тези блага и да ги изнесат в чужбина. Сходни изказвания, впрочем, направиха и някои европейски политици в хода на първите ограничителни мерки в годините на ковид-19.
В контекста на съвременни икономически отношения подобна самодостатъчност, разбира се, е невъзможна – единственият пример за държава, която се приближава до това е Северна Корея, но дори и тя има немалък внос, най-вече от съседен Китай. В никакъв случай не може да се твърди обаче, че тя е пример за особено висок икономически просперитет или пък жизнен стандарт на населението, малцина са тези които искат да ѝ подражават.
Защо все пак не бихме искали икономическа самодостатъчност? Изглежда доста привлекателно – страната не разчита на волята на други и съответно е имунизирана от превръщането на икономическите зависимости в оръжие в политическия конфликт, а същевременно целият плод на местното производство остава в полза на народа, който го е произвел. За съжаление, с тази идеализирана ситуация има няколко очевидни проблема.
Първият е достъпът до суровини – съвременните производства имат нужда от достъп до широк набор от метали, енергийни ресурси и всякакви други материали. В случай че страната, която се опитва да е самодостатъчна обаче не разполага с част от тях, автоматично цели клонове на индустрията се оказват недостъпни. Същото важи и за храните – в случай, че климатът не е подходящ за отглеждането на определен вид растения или животни, то цял набор хранителни продукти просто няма да са налични в магазините.
Проблем е и необходимостта всичко да се произвежда на място – в случай, че националната икономика има малко търсене за дадена (да речем, луксозна или пък нишова) стока, шансът някой местен предприемач да избере да се специализира в него е малък. При избор на алтернативна икономическа система пък шансът именно там да се спре вниманието на плановика изглежда още по-нищожен. Когато производството се цели единствено във вътрешното търсене много трудно се постига и специализация на индустрията и икономии от мащаба – освен, разбира се, ако не свием търсенето до два модела обувки и по една нова модификация на автомобил на десетилетие. Впрочем, в подобен свят вече живяхме, ако опресним паметта си.
При самодостатъчния модел и научната и развойната дейност стават значително по-трудни – технологичното развитие е плод на глобални мрежи и споделени усилия. Самодостатъчната държава обаче се нагърбва със задачата сама да догонва останалия свят в иновациите, което е ограничение дори само от гледна точка на броя умове, които се занимават това. Неизбежният резултат е технологично изоставане, което задържа страната на онова равнище, на което е била когато е започнала изолацията си.
На практика опитите за самодостатъчност водят със себе си почти по необходимост потребност от все по-голяма държавна намеса и дирижиране на икономиката, в опит да се изгради „пълноценно“ местно стопанство. В резултат се създават монополни производители, върху които липсва какъвто и да било конкурентен натиск, отвън или отвътре. Това, разбира се, е чудесно за близките до властта, които оглавяват тези монополи, но не и за обикновения човек.
Нещата не изглеждат по-добре от гледна точка на пазара на труда – затворената икономика може да разчита само на местния си трудов ресурс, но не и на свеж имигрантски поток, който да запълва дефицитите. Няма и спасение в случай, че на местния трудов пазар липсват подходящи хора, които да запълват всички направления на сложната съвременна икономика. Обратно – за част от хората с определени умения и таланти няма възможност за реализация, защото те не могат да допринасят пълноценно в икономика със структура, която няма как да ги използва ефективно.
В този случай можем само да се радваме, че този самоубийствен стопански курс е предприет от друга държава. По всичко личи, че в руския случай под „самодостатъчност“ се има предвид не толкова пълно затваряне на собствената икономика, колкото прекъсване на всички възможни отношения със запада. Въпреки това много от последиците от това вече са видими – изчезване на стоки от местния пазар, изтегляне на инвестиции и производства, стагниращ стандарт на живот, дори в икономика с размерите на руската. Колкото по-малък е един местен пазар, толкова по-разрушителни биха били последствията от опитите за самодостатъчност – затова и трябва да се надяваме, че бъдещите български политици няма дори и да се заиграват с такава идея.
